Р
Е Ш Е Н И Е № 260170 / 28.9.2020г.
гр.
П., 28.09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на седемнадесети септември, две хиляди и двадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Теодора Тодорова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 5300 по описа на ПРС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Топлофикация П.“ АД срещу И.Д.М.,
с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество
сумата в размер на 281,82 лева, представляваща
½ от стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр. П., ул. „***за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017
г. г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 26.06.2019
г. до окончателното й изплащане,
както и сумата в размер на 73,53 лева,
представляваща ½ от законната лихва за забава върху месечните задължения
за периода от 08.07.2014 г. до
11.01.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 3895/2019 г.
по описа на Районен съд П..
Ищецът твърди, че между него и ответника
в качеството му на потребител-клиент за битови нужди съществува облигационно
правоотношение с предмет покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия,
възникнало по силата на закона и регулирано от публично известни общи условия,
чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват насрещната страна, без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че процесният недвижим имот се
намира в топлоснабдена сграда. Посочва, че съгласно Общите условия през
процесния период е изпълнил задълженията си и е доставил до имота на ответника
топлинна енергия, отчетена и разпределена от фирмата за дялово разпределение.
Изяснява, че от своя страна купувачът не е изпълнил насрещното си задължение за
заплащане на дължимата цена на топлинната енергия за исковия период и на
падежа, нито към момента на депозиране на заявлението. Счита, че с изтичане на
края на месеца, следващ този на доставката и поради неизпълнението си, съгласно
чл. 41, ал. 1 от приложимите Общи условия ответникът като потребител дължи и
обезщетение за забава в размер на законната лихва, възлизаща на заявената сума.
С тези съображения отправя искане за уважаване на предявените искови претенции.
Намира за дължима законната лихва за забава, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на вземането.
В законоустановения срок по чл. 131, ал.
1 ГПК назначеният на ответника особен представител – адв. И.А., е депозирал
писмен отговор, с който оспорва претенциите по основание и размер. Оспорва като
недоказано наличието на облигационна връзка между страните, за което излага
подробни съображения. Оспорва доставката на топлинна енергия на посочената от
ищеца стойност. Въвежда правопогасяващо възражение за изтекла погасителна
давност. Моли исковите претенции да бъдат отхвърлени в цялост.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Районен съд П. е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове, разглеждани по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предмет на доказване по делото е парично
вземане на ищеца, произтичащо от договор за доставка на топлинна енергия,
сключени с ответника. Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта
на издадената заповед за изпълнение за вземането в хипотезите на чл. 415, ал.
1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се
смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да
бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство.
Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по
юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В
противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се установи, че
вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло съвпадат, поради което предявеният
иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия,
регулирано от публично известни Общи условия; 2) продавачът да е доставил
топлинна енергия в твърдяното количество на купувача, за която се дължи
посочената в исковата молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е
необходимо да бъде установено изпадането на ответника в забава и размера на
търсеното във връзка с това обезщетение.
Според задължителните разяснения, дадени
с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение,
произтичащо от договор, сключен при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Преценката относно наличието
на качеството потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по
отношение на ответника следва да се прави съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Топлофикация – П.“ ЕАД. Последните
имат обвързваща сила за страните по взаимоотношенията, възникнали във връзка с
производство и доставка на топлинна енергия при спазване разпоредбата на чл.
150 от ЗЕ.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители
на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение.
В този смисъл е и клаузата на чл. 3, ал.
1 от процесните Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди,
на потребителите в гр. П., приложими от ищеца и одобрени с Решение № ОУ-011/14.04.2008
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник СъП. – бр. 82/3959/29.04.2008 г., а с това
и влезли в сила, съгласно която купувач на топлинна енергия е всяко физическо
лице – потребител за битови нужди, което е собственик или титуляр на вещно
право на ползване на имот в топлоснабдена сграда. В тази връзка следва да се
отбележи, че включването на клаузите на процесните ОУ като източник на права и
задължения между страните съгласно чл. 150, ал. 2 от Закона за енергетиката
(ЗЕ) е обусловено от оповестяването им и изтичане на 30 дни след първото им
публикуване. В случая се установи, че последните са оповестени в един местен
ежедневник, поради което и с оглед липсата на твърдения от ответника за
възражения срещу тях, съдът счита, че са влезли в сила. Отношенията то така
действащите общи условия се уреждат от специален закон – ЗЕ, поради което редът
в ТЗ и ЗЗД, където се изисква писмено приемане на общите условия е неприложим.
Поради това договорът се счита сключен при определените от дружеството общи
условия от момента, в който потребителят бъде присъединен към топлопреносната
мрежа и започне да потребява топлинна енергия от същата.
Съгласно чл. 34 ал. 1 от Общите условия,
купувачът е длъжен да заплаща дължимите
се суми на доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. При неплащане в този срок и на основание чл. 86,
вр. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД длъжникът, в качеството си на потребител, изпада
в забава и дължи заплащането на обезщетение в размер на законната лихва, без да
е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл.
При тази правна рамка, съдът дължи
произнасяне по конкретно твърдените права и факти, както и по възраженията,
релевирани от страните по делото.
В настоящия случай между страните са
спорни всички елементи от фактическия състав на предявените искове, за които
ищецът носи доказателствена тежест.
В тази връзка по делото са представени и
приети редица доказателства, с които ищецът се домогва да установи
основателност на исковата си претенция.
В процесния случай наличието на право на
собственост на ответницата върху процесния имот, за който се твърди, че е
топлоснабден, се установява чрез верига от косвени доказателства. Видно от
копие на Декларация по чл. 14 ЗМДТ на 07.10.1998 г. за целите на данъчното
облагане съпругът на ответницата – М.М., е декларирал правото на собственост
върху имота, като е посочил, че имотът е съсобствен с ответницата И.М. по
силата нотариален акт покупко-продажба от 08.08.1998 г. От удостоверение за семейно
положение и от представения заверен препис от решение от 18.05.2013 г. се
установява, че бракът между М.М.и ответницата И.М. е бил прекратен по съдебен
ред с влязъл в сила съдебен акт на 18.05.2013 г. С постановеното решение съдът е
предоставил ползването на семейното жилище, находящо се в гр. П., ул. „***, да
се ползва от ответницата, като е посочено, че М.М.е напуснал жилището и няма
претенции за ползването му. Видно от молба от 17.08.2018 г. от „Обединена
Българска банка“ АД, банката е поискала подновяване на договорна ипотека,
учредена върху процесния имот през 2008 г. от ответницата И.Д.М. и съпругът й –
трето за процеса лице, М.Е.М.като собственици на същия.
Доказването е процес по установяване на
истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните
изводи на съда. Когато доказването има за предмет факти, за които доказващият
носи доказателствената тежест, то е главно, като по правило главното доказване
трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в
истинността или неистинността на съответното твърдение. Релевантните факти биха
могли да бъдат установени чрез верига от косвени доказателства, които преценени
поотделно и в тяхната взаимовръзка да водят до извод за осъществяване на
главния факт, предмет на доказване (така Решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. №
921/2010 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 31/09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г.
на ВКС, III г.о.; Решение № 61/01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV
г.о.). Описаната в настоящия случай верига от косвени доказателства формира у съда
извод, че ответницата И.М. притежава правото на собственост върху ½
идеална част от процесния имот. Тези обективни данни, дават основание на съда
да приеме, че в конкретния случай ответникът е пасивно материално легитимиран
по отношение на предявените искове в посочената от ищеца квота.
По делото е изслушана и приета заключение
по СТЕ, неоспорено от страните, която съдът кредитира изцяло като обосновано,
обективно и компетентно изготвено, отговарящо на всички поставени задачи. В
заключението е отразено, че същото е изготвено при анализ на приложените по
делото документи, изискани на място от ищцовото дружество и от фирмата за
дялово разпределение. Между ФДР и ищеца има налично споразумение в тази насока,
обективирано в договор № 97 от 30.11.2011 г., като системата за дялово
разпределение е въведена в сградата – етажна собственост, в която се намира
процесният имот, след сключване на Договор № ***г. с предмет доставка на
посочената услуга. От заключението се
установява, че монтираните в абонатната станция уреди за търговско измерване –
топломери, са преминали през задължителните периодични метрологични проверки, в
хода на които са окачествени като съответстващи на одобрения тип, поради което
са годни за търговско измерване и показанията им могат да се считат за
достоверни. В експертизата е отразено, че през релевантния период
технологичните разходи в абонатната станция са приспаднати от брутната
топлоенергия, отчетена ежемесечно по общия топломер. Същите са останали за
сметка на ищцовото дружество, като на ФДР е подавана за разпределение само
нетната топлоенергия. След провеждане на годишния отчет разходът на
топлоенергия е преизчислен, прогнозно начислените суми са сторнирани и
определената разлика е съобразена при индивидуалните изравнителни сметки.
Изяснено е, че в процесния имот не е
начисляван разход за подгряване на битова гореща вода, тъй като имотът е
необитаем. В имота има три отоплителнии тела с индивидуални разпределителни
уреди, но разход за топлинна енергия за тях не е начисляван. Начисляван е
единствено разход за намиращото се в банята отоплително тяло – „щранг-лира“,
без ИРУ, за което е начислен разход за тяло, работило непрекъснато. През
периода е начисляван разход за топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, пропорционално на отопляемия обем на имота по проект – 122 куб.см.,
и само през зимния отоплителен период – времето, през което е работила
отоплителната инсталация в СЕС. Не е разпределяна топлоенергия и не са
начислявани като дължими суми за отоплителни тела в СЕС, доколкото в същата
няма работещи такива. В заключението е отразено, че начислените суми на абоната
са коректни и пресметнати съгласно методологията, утвърдена от действащата
нормативна уредба. При така установените факти, въз основа на извършения анализ
експертизата достига до извод, че общата дължима сума за процесния период е на
стойност от 563,64 лева.
От изложеното дотук съдът намира за
доказано по делото, че ищецът, в качеството си на страна по облигационното
правоотношение с ответника, през процесния период е доставил до ползвания от
него имот топлинна енергия, чиято обща цена възлиза на 563,64 лева, но
ответникът е задължен за размера от ½ от тази сума по вече изложените
съображения, т.е. за сумата от 281,82 лв.
Основният спорен въпрос по делото е
дължими ли са вземанията с оглед своевременно въведеното от ответниците
правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност. Съдът, при анализ на
събраните по делото доказателства, намира този довод за частично основателен,
предвид следните съображения:
В настоящия случай, вземането,
представляващо главница за доставена и неплатена топлинна енергия има характера
на периодично плащане по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и спрямо него е приложима
тригодишната погасителна давност, в който смисъл са задължителните за съда
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. ОСГТК на ВКС. Съдът
намира, че тригодишният давностен срок е приложим и по отношение на вземането,
представляващо законна лихва за забава на месечните плащания, предвид характера
му и регламентираното в разпоредбата на чл. 119 ЗЗД погасяване по давност на
всички акцесорни вземания като последица от погасяването по давност на
главницата.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения, какъвто характер има процесното вземане за главница,
началният момент на давностния срок е настъпването на падежа им, и се прекъсва
с предявяване на иск, респ. с друга форма на съдебно претендиране на вземането.
По правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК искът
за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съгласно клаузата на чл. 34,
ал. 1 от приложимите към процесното правоотношение Общи условия (приети като
писмено доказателство), купувачите дължат заплащане на доставената топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, или изискуемостта
на вземането настъпва и съвпада
с датата на изтичане на отчетния период. Следователно вземането за главница
(изискуемо на датата, означаваща края на отчетния период), възникнало в
тригодишен срок преди дата на подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение е погасено по давност.
При съобразяване с горните изводи и с
конкретната дата, на която е депозирано процесното заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 26.06.2019 г. което действие води до
прекъсване на давността за процесните вземания на основание чл. 116 ЗЗД, съдът
намира, че погасена по давност е част от вземането за главница, дължимо от
ответника, а именно в размер на сумата от 388,41 лв. /определена от съда на
основание чл. 162 ГПК и при съобразяване с данните за помесечно начислените
суми, съдържащи се в приетото по делото извлечение от сметка/, дължима за
периода от 01.05.2014 г. до 25.06.2016 г. /три години преди датата на
депозиране на заявлението/. За ½ от тази част – 388,41 лв., или за 194,21
лв., предявените искове за главница срещу ответницата се явяват неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени като погасени по давност.
Останалата част от вземането в размер на
сумата от общо 175,23 лв. за периода от 26.06.2016 г. до 30.04.2017 г. остава непокрита
от тригодишния давностен срок, а с това и дължима от ответницата, което
обуславя уважаването на исковете за главница за ½ от тази сума – т.е. за
87,62 лева, а за разликата до пълния предявен размер от 281,82 искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По
отношение на задължението за заплащане на законната лихва за
забава върху главницата, предмет на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът намира, че предвид акцесорния му характер,
възникването на последното е обусловено от дължимостта на главното вземане и
неизпълнението му в срок. Отново в 34, ал. 1 от приложимите към процесното
правоотношение Общи условия се дефинира, че купувачите дължат заплащане на
доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, т.е изпадат в забава - 30 дни след това. При неплащане в този
срок и на основание чл. 86, вр. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ответникът, в
качеството си на длъжник, изпада в забава и дължи заплащането на законната
лихва без да е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл.
Предвид погасяването по давност на
вземането за главница за периода от 01.05.2014 г. до 25.06.2016
г., в който попадат претендираните вземания до 09.06.2016 г. и на основание чл.
119 ЗЗД съдът намира, че погасено по давност е и акцесорното вземане за лихва в
размер на сумата от 132,83 лв., дължима върху тази главница за периода от 08.07.2014
г. до 09.06.2016 г. главница /чийто размер съдът определи по реда на чл. 162 ГПК и при съобразяване с данните, отразени в приетото по делото извлечение от
сметка за помесечните задължения и изготвената съдебно-икономическа
експертиза/.
Останалата част от вземането в размер на
сумата от 17,36 лв. за периода от 26.06.2016 до 30.04.2017 г., начислена върху
главницата за периода от 10.07.2016 до 11.01.2018 г. остава непокрита по
давност, а с това и ½ от нея е дължима от ответницата – 8,68 лева.
Ето защо, предявеният иск по чл. 86, ал.
1 ЗЗД се явява основателен за сумите от 8,68 лв., за периода от 10.07.2016 до
11.01.2018 г. и в тази част следва да бъдат уважени. В останалата част – за
разликата до пълния предявен размер от 73,53 лв. за периода от 08.07.2014 г. до
09.06.2016 г. исковете следва да бъдат отхвърлени поради погасяване на
вземанията по давност.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени. Ищецът е доказал разноски в размер в общ размер на 430 лева, като е
претендирал и възнаграждение за процесуално представителство в размер от 100,00
лева, което следва да бъде присъдено в посочения размер, съгласно приложен
списък по чл. 80 ГПК. При този изход на
спора, съобразно уважената част от исковете на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 141,29 лева.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски от 75 лв., на ищеца се дължат 19,99
лева, които също следва да му бъдат присъдени, съобразно изхода на спора.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
153, ал. 1 ЗЕ, че В ПОЛЗА на „Топлофикация-П.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. Мошино, ТЕЦ „Република“ СЪЩЕСТВУВА изискуемо вземане срещу И.Д.М., ЕГН ********** *** за сумата в
размер на 87,62 лева представляваща ½
от стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр. П., ул. „***, с абонатен № ***, за
периода от 26.06.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 26.06.2019 г. до окончателното й
изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 8,68 лева, представляваща законна лихва
за забава върху месечните задължения за периода от 10.07.2016 до 11.01.2018 г.,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
3895/2019 г. по описа на Районен съд П., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ за разликата над 87,62 лева до пълния
предявен размер от 288,82 лева, както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
8,68 лева до пълния предявен размер от 73,53 лева, като неоснователни
поради погасяване на вземанията по давност.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.Д.М., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Топлофикация-П.“ АД, ЕИК ********* сумата от 141,29 лева – разноски пред Районен съд П. в исковото производство.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.Д.М., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Топлофикация-П.“ АД, ЕИК ********* сумата от 19,99 лева – разноски пред
Районен съд П. в заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд
П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ__________________