Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София,
19.11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен
състав, в публичното
заседание на двадесет и втори
октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 11758 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
105752 от 02.05.2019
г. по гр. д.
№ 50569/2018 г. по описа на СРС, ГО, 125 с-в по предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу С.Е.М. - П., ЕГН **********
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр.
с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 422 ГПК във вр. чл. 86, ал.
1 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията между страните, че С.Е.М.
- П. дължи на „Т.С." ЕАД главница от 2
662,05 лева за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2013
г. до м.04.2015 г., за топлоснабден имот с адрес:
град София, ул. „******, аб.№ 025745, включително и
реално потребена енергия по общи фактура №
**********/31.07.2014 г. и обща фактура № **********/31.09.2015 г., ведно със
законна лихва за периода от 10.08.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в
размер на 595,50 лв. за периода от 15.08.2014 г. до 20.07.2017 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ТПК по ч.гр.д.№ 55191/2017 г.
на СРС, 125 състав, като е отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД против С.Е.М. - П.
искове за признаване на вземане за сумата от 14,28 лева главница за дялово
разпределение по фактура № **********/30.06.2013 г. за 2,04 лева; по фактура № **********/30.06.2014
г. за 2,04 лева и по фактура № **********/31.05.2015 г. за сумата от 10,20
лева, и за сумата от 3,59 лева обезщетение за забава върху главницата за период
от 15.08.2014 г. до 20.07.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 55191/2017 г. на СРС, 125 състав.
Със същото решение
С.Е.М. - П. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сторените по делото разноски от 114,88 лева за заповедното производство и
сумата от 736,93 лева за исковото производство.
Недоволна от така постановеното
решение в частта, с която са уважени искаве
с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл.
422 ГПК във вр. чл. 86, ал.
1 от ЗЗД е останала ответницата
С.Е.М. - П., която чрез особеният
си представител адв. Д.Д. -
Ф. го обжалва при твърдения, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че ответницата е собственик на топлоснабдения имот. Поддържа се възражението за изтекла погасителна давност за част от вземанията по
аргумент чл. 111, б. «в» ЗЗД и за лихвите за забава. Искането към въззивната
инстанция е да отмени обжалваното решение.
„Т.С.“
ЕАД чрез процесуалният си представител юрк. М.Ш.
депозира молба от 21.10.2020 г., в която моли
съда да даде ход на делото в тяхно отсъствие, излагат се съображения по
същество на спора. Претендира разноски за юрк.възнаграждение,
прави възражение за прекомерност на разноските на въззивника.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само
на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
Предявеният пред първоинстанционният
съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответницата като стойност на
получена и разходвана от нея топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От представеното пред първоинстанционния
съд заявление на ответницата М. - П. до ищеца, се установява, че през 2007 г.
същата е направила изявление до ищеца, че встъпва в правоотношението по
продажба на ТЕ за битови нужди, на мястото на починалия си баща Е.А.М., като
единствена негова наследница, поради което същата е била потребител на доставяната
до имота топлинна енергия през процесния период по
смисъла на §1,
т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на
посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за
възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от
„Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответницата. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение на ответницата М. - П. за сума в
размер на 2 662,05 лв. за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г.
Претендираните вземания не са установени единствено от счетоводните
записвания на ищцовото дружество и представените едностранно съставени частни
документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните по
делото писмени доказателства.
Основателността на иска за мораторна лихва
предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно Общите условия на ищцовото дружество, след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Общия
размер на лихвите за периода на забавата от 15.08.2014 г. до 20.07.2017 г. първостепенния
съд правилно е определил на сумата 595,50 лева.
По възражението на въззивника,
че част от вземанията са погасени по давност, съдът намира следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл.
111 б. „в“ ЗЗД/.
Разпоредбите на чл. 31 и 32 от ОУ
предвиждат следните начини на заплащане на ТЕ: 1. на 10 равни месечни вноски и
две изравнителни сметки; 2. по прогнозна консумация и една изравнителна сметка
за реална консумация; предвидено е, че когато клиентите заплащат по втори
вариант, месечната консумация се определя от търговеца въз основа дела на имота
от предходната година, както и че за тази прогнозна консумация търговецът
издава фактура ежемесечно. От представените към исковата молба извлечения от
счетоводната система на ищеца, заедно със съобщенията към двете общи издадени
фактури е видно, че текущото фактуриране на задълженията за абонатния номер е
по втория посочен вариант - по прогнозна консумация. Следователно, когато се
изготви дяловото разпределение, се изготвя изравнителната сметка и ако
прогнозно определената цена надвишава определената по изравнителна сметка,
разликата се приспада с кредитно известие, а при обратния случай - сумата се
добавя към фактурата, изготвена въз основа дяловото разпределение. Разпоредбата на чл. 33 ОУ въвежда
задължение на клиента да заплати ежемесечна фактура с изтичане на 30- дневен
срок от публикуването на фактурата в интернет страницата на ответника, като
съгласно чл. 33, ал. 4 продавачът начислява обезщетение за забава само върху
дължимата сума по фактура след изравнителна сметка. Поради което, с
издаването на общата фактура настъпва определеността на дължимата цена за
отоплителния сезон, тъй като дотогава клиентът плаща прогнозно
начислени суми, а не реално потребена енергия.
Видно от извлечението от счетоводните
книги на ищеца са издадени две общи фактури за исковия период - обща фактура №
**********/31.07.2014 г., съставляваща цялото вземане за отоплителен сезон
м.05.2013 г.- м.04.2014 г. и обща фактура № **********/31.09.2015 г.,
съставляваща цялото вземане за отоплителен сезон м.05.2014 г.- м.04.2015 г.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 10.08.2017
г., като преди тази дата не са представени доказателства за прекъсване или
спиране на давностния срок.
Поради изложеното, погасителната
давност за вземанията за топлинна енергия за период от м.05.2013 г. до
м.04.2014 г., е започнала да тече от датата на изискуемост на общата фактура за
отоплителния период, тъй като преди тази дата не може да тече давност, при
условие, че вземането за отоплителния сезон не е определено по размер.
Разпоредбата на чл. 33 ОУ предвижда и падеж на плащането на потребителя за
топлинна енергия, който падеж съвпада с датата на публикуване на общата фактура в
интернет страницата на ищеца, за съответния отоплителен сезон и
изтичане на 30 дни от публикуването на общата фактура. От представения по
делото констативен протокол № 134, т. II, peг. №
14004/2014 г. е установено, че на интернет страницата на ищеца, към 15.08.2014 г.,
са били публикувани общите фактури за отоплителен сезон 2013/2014 г., поради
което и при липса на ангажирани доказателства от страна на ответницата, че общата
фактура е публикувана на по-ранна дата, от посочената в протокола, следва да се
приеме, че 15.08.2014 г. е датата на публикуването на фактурата. Следователно,
падежът на общата фактура настъпва на 15.09.2014 г., от когато и тече давностният срок за задължението за отоплителния сезон
м.05.2013 г. - м.04.2014 г. Следователно, възражението за давност е
неоснователно, защото с подаването на заявлението по чл. 410 ГПК, на 10.08.2017
г., давността за вземането е била прекъсната.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответницата е определено според отчетното количество и
подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му части.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат
присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в
размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 105752 от
02.05.2019
г. по гр. дело
№ 50569/2018 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА
С.Е.М. - П. ЕГН ********** с адрес: ***
чрез особен представител адвокат Д.Д. – Ф., САК, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес: *** сумата от 100 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.