№ 41287
гр. С, 06.10.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20251110141219 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Образувано е по искова молба вх. № 252982/22.07.2025 г., на П. М. Н., ЕГН:
**********, гр.С, ж.к. Н вх.В, ет. 4, ап. 23, чрез пълномощника си Д. Г., със съдебен адрес за
призоваване: гр. Т, ул. ЗС, ет. 4, офис 30, против „АТЕГ” АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С, ул. С, бл. Парк лейн Офис Център, ет. 8,
представлявано от САв, чрез пълномощник адвокат В. Б.-К. и съдебен адрес: гр.С, ул. Ш №
18, ет. 1.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника.
След извършена надлежна проверка на редовността и допустимостта на исковата
молба, съдът счита, че същата е редовна и допустима, поради което и на основание което и
на основание чл.140 ГПК,
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 03.02.2026 г. в
09.30 часа, за когато да се призоват страните.
ИЗГОТВЯ СЛЕДНИЯ ПРОЕКТ ЗА ДОКЛАД ПО ДЕЛОТО:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл.
26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване за нищожността на клаузите на Договор за потребителски
кредит № 564885, сключен на 08.05.2023 г.
В исковата молба се твърди, че на 08.05.2023 г. ищцата е сключила Договор за
потребителски кредит № 564885, по силата на който ответникът й е предоставило в заем
сумата от 1500 лв. при 25.62 % фиксиран лихвен процент; 49% годишен процент на
разходите; 9 погасителни вноски и обща сума от 1,764.63 лева, дължима от
кредитополучателя. Предвидено било обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция. В
отделно приложение към договора (Приложение №5) било възложено на потребителя
задължение в срок до края на следващия ден от сключването на договора за заем да обезпечи
договора за кредит с поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в пълния
размер на кредита. Изискванията относно поръчителите били двама поръчители, които да
отговарят солидарно за задълженията на Кредитополучателя по договора за кредит. По своя
1
преценка и с оглед кредитоспособността на Кредитополучателя Кредитодателят може да
изиска Кредитополучателят да осигури повече от двама поръчители с оглед получаване на
кредит. Поръчителите трябва задължително да бъдат физически лица, като всеки един от тях
трябва да отговаря на следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в
размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов
договор; да имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са
кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
Кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други кредитни или финансови институции или ако има – кредитната
история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от
„Редовен”. Като е пояснено, че „Кредитодателят не е длъжен и по своя преценка, с оглед
надеждността и платежоспособността на съответния поръчител, може да откаже да приеме
предложените от Кредитополучателя Поръчители.“ В случай, че потребителят не успее да
предостави банкова каранция в еднодневен срок или поръчители отговарящи на тези
изисквания, то щяла да му бъде начислена неустойка в размер 1264.68 лв. Сочи, че не му
било невъзможно да предостави подобно обезпечение и въпросната неустойка е начислена
към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и
лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът следва да върне
за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 1764.62 лева, а
значително по-голяма – в размер на 3029.30 лева. Счита, че въпросната неустойка, при тези
условия е в действителност скрита лихва по договора за заем и същата е трябвало да бъде
включена към ГПР. Счита, че договорът за заем е недействителен, поради неточно
посоченото в него ГПР.
Счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на
обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното: Въпросното
вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е изначало уговорено
без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.
Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.
Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни
изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители в
тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа
облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената
„неустойка” не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от
неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към
погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би
се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Твърди, че не е ясно в тази хипотеза какви са вредите, които би
понесъл въпросния кредитор. Счита, че неустойката е уговорена, за да генерира
допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от
закона възнаграждение за тази дейност. Сочи, че от неосигуряването на поръчители,
кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно
неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е
определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК – размерът на законната лихва.
Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92
ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не
защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност в договорното съдържание с
цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че
неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се
дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя
2
изначално не притежава обезщетителна функция.
Твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните
отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на
договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от
страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира
без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква
едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. Твърди,
че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме,
че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към
поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение е практически невъзможно в предвидения тридневен срок от
сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Счита, че с въпросната клауза се
заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Сочи, че подобна неустойка всъщност
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но
именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Счита, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Счита, че така
неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и
обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява
допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на
добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Счита, че
посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва
да се счита за нищожна както на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с
добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо
отпуснатите суми.
Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент,
годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези
величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно
поетите от потребителя задължения. Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
относно формирането на годишния процент на разходите. Счита, че в случая и без да се
ползват специални знания било видно, че доколкото предоставената главница по договора е
в размер на 1500 лв., а срокът за връщането й е на 9 месечни вноски от по 336.59 лева, то
общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на
обезпечение в размер от 3029.30 лева не съответства на посочените размери на лихвения
процент и на годишния процент на разходите. Счита, че е нарушена разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над
допустимото.
Твърди, че в процесния договор има явен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не
съответства на действителния, следователно е нищожен. Счита, че договорът за заем е
недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е
3
посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща
търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му 6 позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Позовава се и на
най-актуалната практика на СЕС по настоящия въпрос, а именно решение по дело С-714/22,
с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит
и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за
отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3,
буква „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит – каквато е в случая неустойката при
непредоставяне на обезпечение. Прието е, че член 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Моли съда
да уважи иска.Претендира разноски.
Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК депозира отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Счита, че цената на иска е
неправилно определена от ищеца. Оспорва твърденията в исковата молба като излага
подробни съображения. Счита, че не е налице нищожност на договора, сключен между
страните като цяло и относно клаузата за неустойка. Оспорва да е била налице
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Счита, че
договорът между страните е валиден, сключен съобразно действащото законодателство в
страната. Моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноски.
ПРИЕМА за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията
между страните, че последните са сключили Договор за потребителски кредит № 564885,
сключен на 08.05.2023 г., като ответното дружество е предоставило на ищеца в заем сумата
от 1500 лева, на основание чл. 146 от ГПК.
УКАЗВА на ищцовата страна, че в нейна тежест е да докаже по делото
следните обстоятелства: наличието в процесния договор на атакуваните договорни клаузи,
които да страдат от пороците, посочени в исковата молба, както и че самият договор страда
от такива пороци, които водят до неговата цялостна недействителност, както и всички
останали положителни факти и твърдения, от които черпи изгода за себе си.
УКАЗВА на ответника, че в негова доказателствена тежест е да докаже фактите, на
които основава своите искания или възражения, включително, че клаузите за оспорените
такси за експресно разглеждане и динамично плащане са действителни.
УКАЗВА на страните, че в тежест на всяка от тях е да докажат всички положителни
факти и твърдения, от които черпят изгода за себе си, както и наведените от тях възражения.
По доказателствата:
ДОПУСКА представените писмени документи с исковата молба и с отговора на
същата.
ПРИКАНВА страните към сключване на съдебна спогодба, към медиация или
4
извънсъдебно доброволно уреждане на спора.
РАЗЯСНЯВА на страните, че при постигане на съдебна спогодба дължимата
държавна такса е в половин размер и спорът ще се разреши в по-кратки срокове.
УКАЗВА на страните, че за постигане на съдебно спогодба страните или техни
законни представители следва да се явят лично в съдебно заседание или да упълномощят
свой процесуален представител, който от тяхно име да постигне спогодба, за което следва да
представят по делото изрично пълномощно.
РАЗЯСНЯВА на страните, че при желание да използват медиация, могат да се
обърнат към Център по медиация или медиатор от Единния регистър на медиаторите към
Министерство на правосъдието http://www.justice.government.bg/MPPublicWeb/default като
медиацията е платена услуга.
УКАЗВА на страните, че към Софийски районен съд действа Програма «Спогодби»,
която за момента се предлага безплатно, като при желание, страните могат да получат
информация от 9.00 до 17.00 ч. от координатор на Програма ”Спогодби”, тел. 02/8955423,
на електронната страница на СРС, както и в Центъра за спогодби и медиация на адрес: гр.
С, бул. Цар Борис ІІІ № 54, ет. 2, стая 204.
ПРЕПИС от определението да се изпрати на страните, а на ищцовата страна - и
преписи от отговора на ответника.
Определението не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5