№ 41126
гр. София, 03.10.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в закрито заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110163492 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 83, чл. 95 и 130 ГПК.
Образувано е по предявен от А. Л. М. против „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД иск
за прогласяване на нищожност на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК, издадена по ч. гр. д. № 63492/2023г. по описа на СРС, 79 състав.
В исковата молба са изложени твърдения за нищожност на процесната заповед за
изпълнение свързани със задължителна практика на Върховния касационен съд, съгласно
която при липса на издадени фактури не съществува облигационно правоотношение, респ.
не съществува валидно вземане от външна страна. Във връзка с изложеното ищецът
поддържа, че съгласно писмо от НАП-ЦУ в счетоводството на ответното дружество не
съществуват фактури с негови лични данни. В исковата молба са изложени твърдения, че А.
М. не притежава качеството абонат на топлинна енергия за описания в заповедта за
изпълнение недвижим имот, респ. посоченият в акта абонатен номер не съществува.
Ищецът поддържа, че между страните по спора не съществува валидно облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, а в
допълнение общите условия на ответното дружество не са публикувани съобразно
изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ най-малко в един централен и един местен всекидневник. В
исковата молба са изложени твърдения, че заповедта е нищожна и поради обстоятелството,
че с Решение № 8294/26.06.2020 г. по адм.д. № 14350/2019 г. на ВАС, са отменени като
незаконосъобразни редица разпоредби от Методиката за дялово разпределение на топлинна
енергия в сгради – етажна собственост, представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от
Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, издадена от министъра на икономиката и
енергетиката. Ищецът поддържа, че заповедта се явява и нищожна доколкото съгласно
документ № АО-787-03-557/20.07.2022 г. на директора на ДНСК сградата, в която се намира
описания в съдебния акт имот, не е топлофицирана. В исковата молба са изложени
твърдения, че т. 12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по което е
образувано ч. гр. д. № 48938/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, има характер на невярна
декларация, което обуславя нищожността на съдебния акт, издаден въз основа на него. В
обобщение ищецът намира, че съдът е издал заповед за изпълнение по вземане, което не е
редовно от външна страна и не удостоверява парично задължение.
Ведно с исковата молба е представен препис от Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 23.10.2020 г. по ч. гр. д. № 48938/2020 г. по описа на СРС, 79
състав, с която е разпоредено А. Л. Метеев да заплати в полза на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД сумата в размер на 1 061,78 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 72, вх. А, ет. 1, ап. 1, аб. № 263544,
1
ведно със законната лихва от 09.10.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва
върху задължението за цена на топлинна енергия в размер на 157,29 лв. за периода от
15.09.2018 г. до 01.10.2020 г., сумата от 53,81 лв., представляваща цена на услуга за дялово
разпределение за периода от 01.9.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от
09.10.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва върху задължението за цена на
услуга дялово разпределение в размер на 11,14 лв. за периода от 31.10.2017 г. до 01.10.2020
г., както и 75,68 лв. разноски по делото, а именно: 25,68 лв. държавна такса и 50 лв.
възнаграждение на юрисконсулт. Представена е и искова молба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД против А. Л. Метеев, с която е предявен установителен иск по чл. 422 ГПК за
признаване за установено, че ответникът дължи на топлофикационното дружеството
вземанията по процесната заповед за изпълнение.
Видно от извършена от съда служебна справка по представената искова молба е
образувано гр. д. № 65298/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, по което е постановено
Решение № 20217364/30.11.2021 г., с което е признато за установено, че ответникът дължи на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД сумата от 484,47 лв., представляваща цена на топлинна
енергия по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „Цар Борис III“
№ 72, вх. А, ет. 1, ап. 1, за периода от 01.08.2017 г. до 30.04.2019 г.; сумата от 26,90 лв.,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.09.2017 г. до
30.04.2019 г., ведно със законната лихва върху всяка от сумите от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 09.10.2020 г. до окончателното плащане, както и сумата от
50,33 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия
за периода от 15.09.2018 г. до 01.10.2020 г., за които суми по ч. гр. дело № 48938/2020 г. по
описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.10.2020 г.,
като исковата претенция е отхвърлена за цена на топлинна енергия за разликата над
уважения размер от 484,47 лв. до пълния предявен размер от 1 061,78 лв., или за размера от
577,31 лв., и за периода от 01.05.2017 г. до 31.07.2017 г.; иска за цена на услуга за дялово
разпределение за разликата над уважения размер от 26,90 лв. до пълния предявен размер от
53,81 лв., или за размера от 26,91 лв.; иска за лихва за забава върху задължението за цена на
топлинна енергия за разликата над уважения размер от 50,33 лв. до пълния предявен размер
от 157,29 лв., или за размера от 106,96 лв., както и иска за лихва за забава върху
задължението за цена на услуга за дялово разпределение в размер на 11,14 лв. за периода от
31.10.2017 г. до 01.10.2020 г.
Съгласно разпореждане от 11.05.2022 г. производството по гр. д. № 65298/2020г. по
описа на СРС, 79 състав е изпратено по компетентност на Софийски градски съд по
депозирани въззивни и частни жалби. По жалбите е образувано в. гр. д. № 4902/2022 г. по
описа на СГС, III – Б състав, производството по което е спряно с протоколно определение от
15.04.2025 г. до приключване на настоящото дело с влязъл в сила съдебен акт.
Настоящият състав констатирал, че исковата молба не отговаря на изискванията за
редовност по чл. 127, ал. 1, т.2, т.4 и т.5 ГПК и чл. 128, т. 1 и т. 2 ГПК, като на ищеца е
предоставена възможност да отстрани констатираните нередовности, включително да
изложи конкретни основания за нищожността на заповедта за изпълнение, като съобрази, че
развитите доводи в исковата молба са такива за неправилност на съдебния акт.
По делото са постъпили молби-уточнения от 05.06.2024 г. и молби за освобождаване
от задължение за внасяне на държавна такса и предоставяне на правна помощ. Във връзка с
исканията по чл. 83, ал. 2 ГПК и чл. 94 ГПК на ищеца е предоставена възможност да
представи коректно попълнена декларация за материално и гражданско състояние, образец
от която е приложен ведно със съдебния акт.
По делото е представена декларация от ищеца в свободен текст, в която се сочи, че А.
Л. М. е самоосигуряващо се лице, вписано в адвокатския регистър, упражняващо свободна
професия, но няма доходи в излишък и не разполага с парични средства. В декларацията са
изложени обстоятелства касателно имущественото състояние на трето за спора лице / Стоян
Съйков/.
2
По делото е постъпило искане за оттегляне на молба за предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 95 ГПК.
По делото е постъпило искане от 19.09.2025 г. за предоставяне на правна помощ от
Европейският съюз, тъй като ищецът иска да отправи преюдициално запитване. Ведно с
искането е представен непопълнен формуляр за кандидатстване за правна помощ в друга
държава-членка на Европейския съюз.
По направеното искане по чл. 83 ГПК и искане за предоставяне на правна помощ
от ЕС, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК такси и разноски по производството не се
внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги
заплатят, като по направеното искане съдът взема предвид доходите на лицето и неговото
семейство, имуществено състояние, семейно положение, здравословно състояние, трудова
заетост, възрастта и други конкретни обстоятелства. Съгласно задължителните разяснения
дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, искането по чл. 83,
ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса
или съдебни разноски, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари
с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В случаите, когато
съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява
предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83,
ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във
всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата.
Съдът намира, че по делото не са представени доказателства относно наличието на
факти и обстоятелства, от които да се направи обоснован извод, че ищецът не разполага с
достатъчно доходи или друго имущество, което да позволи заплащането на държавна такса в
производството. Следва да бъде отбелязано, че молителят е попълнил представената по
делото декларация в свободен текст избирателно, като липсва информация с какви средства
лицето осигурява своята издръжка, както и какъв е размерът на получаваните от страната
доходи. В случая от една страна липсват категорични данни молителят да е в затруднено
материално състояние, а от друга същият е в работоспособна възраст и по делото не са
ангажирани доказателства лицето да страда от заболяване или относно съществуването на
обективни пречки, препятстващи реализирането доходи от трудова дейност. Предвид
изложеното искането за освобождаване от задължение за внасяне на такси и разноски в
производството следва да бъде оставено без уважение.
За целите на гражданското съдопроизводство предоставянето на правна помощ по
Закона за правната помощ е предвидено когато страна по гражданско дело не разполага със
средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието
изискват това. В случая ищецът изрично поддържа, че не желае предоставянето на правна
помощ по реда на чл. 95 ГПК във връзка със Закона за правната помощ. Доколкото
настоящият правен спор не е с трансграничен елемент, то искането за предоставяне на
правна помощ в друга държава-членка на Европейския съюз се явява неоснователно.
Съдът намира, че предявеният иск е недопустим, поради следните съображения:
Действително съгласно практиката на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (
Определение № 64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, ІV ГО, Определение №
668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на ВКС и др.), иск за прогласяване нищожност
на заповед за изпълнение поначало е допустим. Исковият ред по чл. 270, ал. 2 ГПК за
прогласяване нищожност на съдебен акт е самостоятелна форма на защита, която може да
бъде реализирана и след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан – в
този смисъл Решение № 123 от 4.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., I ГО и Решение
№ 320 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6774/2013 г., I ГО.
Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното
решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и в
съдебната практика /ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, решение №
3
361/07.05.2009 г. по гр. дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о.,
решение по т. дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр. дело № 3692/2018 г., ІІІ г. о. на ВКС и
др. / по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на понятието.
Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно властническо
волеизявление на държавен правораздавателен орган, в който се съдържа произнасяне по
правен въпрос от неговата компетентност. Поради това, нищожно е това решение, което не
дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно властническо волеизявление. Съдебната практика и правната теория трайно
приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е постановен от
ненадлежен състав – от лице, което не разполага със съдийска правоспособност; еднолично,
в случаите, при които е компетентен състав от няколко членове, или обратно – ако е
постановен по въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на
българските съдилища; ако е постановен устно /не е спазена писмената форма, поради което
не може да се направи извод за наличие на волеизявление/ или макар и да е изготвен в
писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав или
от постановилия го еднолично съдия; когато съдебният акт е напълно неясен в степен
правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на
тълкуването. Посочените пороци са свързани със самия съдебен акт и наличието им на
практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по
въпроса, с който е сезиран. Касае се до правила свързани с компетентността на съда да се
произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със
съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата
и съдържанието на съдебния акт. Нищожност на решението се приема да е налице и когато с
него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява
изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното
решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави. Съдът приема, че
нищожността на решението касае начина на формиране и изразяване на волеизявлението на
съда, но този порок няма отношение към съдържанието на държавното властническо
волеизявление по същество. Нарушаването на императивна материалноправна или
процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт не води до неговата
нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт, която се релевира по
пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на жалба
пред съответния компетентен съд.
Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правно
действие и да обвърже страните по него, поради което това е единственият порок, който
освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред
безсрочно – чл. 270, ал. 2 от ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 ГПК
следва, че е допустим и иск за прогласяване нищожност на определенията и
разпорежданията на съда, а съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК цитирана
по-горе практика на ВКС – и за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение.
За разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да се релевира по
исков път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността
на съдебния акт е само по пътя на обжалването, респ. по предвидения от законодателя
специален ред за оспорване на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение
– с подаване на възражение срещу заповедта и установяване в исково производство със сила
на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на вземането по заповедта.
В случая ищецът по същество не поддържа никакви твърдения свързани с
компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран, със съдебния състав
и формата на съдебния акт. Напротив поддържаните от ищеца твърдения са такива по
същество на спора предмет на образуваното производство по чл. 422 ГПК, а именно гр. д. №
65298/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, което към настоящия момент е висящо. Доводите
на ищеца за липса на валидно възникнало правоотношение по договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при общи условия, извършването на реална доставка на
4
топлинна енергия, респ. измерването на количеството доставена енергия, са такива не за
нищожност на заповедта за изпълнение на парично задължение, а по същество на висящия
спор относно дължимостта на вземанията. В допълнение следва да бъде отбелязано, че
видно от съдържанието на съдебното решение, постановено по гр. д. № 65298/2020 г. по
описа на СРС, 79 състав, исковият съд по чл. 422 ГПК се е произнесъл по поддържаните от
А. Метеев възражения относно дължимостта на вземанията по заповедта.
С предявяването на настоящия иск ищецът не преследва легитимен интерес и
действието представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал.1 от Конституцията,
чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи/ по
аналогия от чл. 35, т.3, б.“а“от конвенцията/ и само на това основание искът се явява
недопустим. Съгласно член 35, § 3 (а) – Условия за допустимост от Европейската конвенция
за правата на човека съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на
основание член 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба.
Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение
според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за
цели, различни от целите, за които то е създадено. Съответно всяко поведение на
жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено
от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на
производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба./ в т. см. Miroļubovs
and Others v.Latvia/. Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато
отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до Съда, подобни на жалба,
подадена по-рано и вече обявена за недопустима./ в т.см. M. v. the United Kingdom и Philis v.
Greece, и двете Решения на Комисията/. Не може да бъде ангажимент на Съда да разглежда
поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия
на жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана
работа на Съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията ./ в т.
см. Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy ; Simitzi-
Papachristou and Others v. Greece/.
С предявяване на настоящия иск ищецът на практика се домогва от една страна да
постави за ново разглеждане пред съд идентични възражения по отношение на дължимостта
на вземанията по заповедта, които възражения вече са предмет на повдигнатия спор по чл.
422 ГПК, а от друга да препятства своевременното приключване с влязъл в сила съдебен акт
на производството по гр. д. № 65298/2020 г. по описа на СРС, 79 състав.
Предвид изложеното настоящото производство следва да бъде прекратено, като с
оглед становището на настоящия съдебен състав относно недопустимостта на исковата
претенция, исканията за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса и
разноски, и правна помощ, не са обуславящи за преценката на съда по чл. 130 ГПК.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искания на А. Л. М. за освобождаване от задължение за
внасяне на държавна такса и разноски по делото и предоставяне на правна помощ по гр. д.
№ 63492/2023 г. по описа на Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 127
състав.
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. № 331738/20.11.2023 г. на А. Л.
М..
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 63492/2023 г. по описа на Софийски
районен съд, 127 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
5
ПРЕПИС от съдебния акт да се връчи на ищеца чрез посочения от лицето в исковата
молба съдебен адрес.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6