№ 58
гр. С., 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря В.П.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20225530101105 по
описа за 2022 година
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А. твърди в исковата си молба, че на 17.12.2020 г. подписал приложение 1
към договора му за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 17.12.2020 г. с А., по
силата на което вземането на последното, което произтичало от договор за предоставяне на
поръчителство от 29.12.2016 г., който било сключило с ответницата, било прехвърлено на
ищеца, ведно с всички привилегии и обезпечения, и принадлежности, включително и всички
лихви. Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-КРС-АТ/1094601 от 18.01.2021 г., което било
изпратено с известие за доставяне от ищеца, в качеството му на пълномощник на цедента.
Приложение № 1 било представено само с данните на ответницата, защото тези на
останалите длъжници, били защитени съгласно ЗЗЛД и Регламент (ЕС) 2016/679, който се
прилагал пряко в страните членки на ЕС, без да било необходимо да бъдел инкорпориран в
национален закон. Поради това в извлечението от приложение № 1 били включени само
личните данни на участващите в настоящия правен спор субекти, а на останалите -
заличени. К. и А. били упълномощили изрично ищеца, в качеството му на цесионер по
договора им за прехвърляне на вземания от 17.12.2020 г., да уведомял длъжниците за
извършената цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД до ответницата било изпратено, от името на
същите цеденти, чрез ищеца, уведомително писмо от 18.01.2021 г. за станалата продажба,
чрез Български пощи, с известие за доставяне, което не било получено, което било видно от
представеното с приложенията към исковата молба известие за доставяне. Към исковата
молба било представено заверено копие от уведомлението за извършената цесия, което моли
съда да връчел на ответницата с исковата молба и приложенията към нея. На 20.06.2018 г.
между К., кредитодател и ответницата, бил сключен договор за потребителски кредит с №
1
1094601, съгласно който, кредитодателят се бил задължил да й предостави потребителски
кредит, който последната се задължавала, при условията и сроковете на договора, да
усвояла и върнела, като заплатяла на кредитодателя уговорената лихва за ползване на
кредита. Между А. и ответницата бил сключен договор за предоставяне на поръчителство
във връзка с възникналото облигационно правоотношение между кредитополучателя и
последната. На същата дата между А. и К. бил сключен договор за поръчителство, по силата
на който поръчителят се бил съгласил да отговаря солидарно с кредитополучателя по
договора за потребителски кредит № 1094601. Ответницата не била изпълнила
задълженията си по договора за потребителски кредит в дадения й срок. Поради това
задълженията й били заплатени от солидарно отговорният длъжник А.. Ответницата не му
била възстановила платената сума по договора за заем, поради което за ищецът бил
възникнал правен интерес да предявял вземането си по съдебен ред. Съдът образувал ч.гр.д.
№ 20215530105658 и издал заповед за изпълнение, която връчил на ответницата съгласно
ГПК. Тя била възразила срещу тази заповед, което обусловило правния интерес от
подаването на исковата молба. Искането по същество е да се признае за установено по
отношение на ответницата, че дължи на ищеца регресните вземания от 1197.27 лева за
заплатена от поръчителя главница по договора за потребителски кредит, с 284.01 лева
заплатена от същия възнаградителна лихва от 31.07.2018 г. до 31.10.2019 г. по същия
кредит, с 261.96 лева обезщетение за забава от 17.12.2020 г. до подаване на заявлението в
съда, и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането
й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д
№ 5658 описа за 2021 г. на С. районен съд. Претендира за сторените по делото и в
заповедното производство разноски.
Ответницата -, редовно призована, не е подала писмен отговор, а в съдебно заседание
не се явява, не изпраща представител и не взема становище по предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания ищецът е подал на 27.09.2021 г. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата, което след изпращането му по
местна подсъдност с делото е било образувано в приложеното ч.гр.д. № 5658/2021 г. на С.
районен съд, по което на 17.12.2021 г. е издадена исканата заповед, срещу която на
18.01.2022 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответницата е подала възражение по чл. 414
ГПК, поради което на 22.03.2022 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по
делото процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени на
27.09.2021 г., когато е подал заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу
ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 19.06.2018 г., във формата на електронен документ, представен по делото
възпроизведен на хартиен носител, като препис, заверен от ищеца, К. и ответницата са
2
сключили в писмена форма по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, при представените общи
условия, индивидуален договор за потребителски кредит № 1094601/19.06.2018 г. (л. 6-16).
Доколкото е сключен от разстояние, същият договор представлява такъв за предоставяне на
финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР. Поради това ищецът следва да
докаже, че К. е поучило съгласието на ответницата за сключването му (чл. 18, ал. 1, т. 3
ЗПФУР). За доказването му се прилага ЗЕДЕУУ (чл. 18, ал. 2 ЗПФУР). Според същия,
електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност, да
бъде възпроизведено, съставлява електронен документ, съдържащ електронно изявление,
при съставянето на който, писмената форма на чл. 10, ал. 1 ЗПК се смята за спазена (чл. 3,
ал. 2 ЗЕДЕУУ). Електронно изявление е словесно такова, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, което
може да съдържа и несловесна информация (чл. 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване
на неговото авторство. Законът допуска страните да се съгласят в отношенията си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕУУ). Когато тези предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ,
чиято доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен
документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството
на изявлението (чл. 180 ГПК). Ако изявлението съставлява признание на неизгодни за автора
факти, това увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава
материална доказателствена сила, защото такава законът признава само на подписаните
официални документи (чл. 179, ал. 1 ГПК). Възпроизвеждането на електронния документ
върху хартиен носител не променя характеристиките му, защото се представя по делото
именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната (чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК).
Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител,
преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание (Р 70-2014-IV г.о.). Такъв е и случая.
При него сключеният от К. и ответницата във формата на електронен документ
горепосочен индивидуален договор за потребителски кредит, е представен от ищеца с
исковата му молба възпроизведен на хартиен носител, като препис, заверен от него, а
ответницата не е поискала представянето му и на електронен носител. Поради това следва да
се приеме, че преписът му е годно и достатъчно доказателство за авторството и на нейното
изявление за сключването му с К. (Р 70-2014-IV г.о.).
Със същият договор К. се задължило да й предостави 1500 лева кредит при условие,
че одобри заявлението й за предоставянето му, а тя се задължила да му предостави
посоченото в заявлението й за предоставянето му обезпечение в срока по чл. 4, ал. 1 от
договора и му върне кредита в срок до 31.10.2019 г., заедно с 475.04 лева възнаградителна
лихва, или общо 1975.04 лева, разсрочено, на шестнадесет месечни погасителни вноски,
всяка по 123.44 лева, платими на уговорените в погасителния план в приложение № 1 към
3
договора падежи за плащането им, като падежът за плащането на първата вноска е настъпил
на 31.07.2018 г., а на последната - на 31.10.2019 г. (л. 15-16).
Този договор несъмнено представлява такъв за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 ЗПК. В него обаче не е посочена нито общата сума, дължима от ответницата –
потребител, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, нито взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
същия индивидуален кредит, по определения в приложение № 1 начин така, както
императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според легалното определение на
§1, т. 2 ДР на ЗПК, общата сума, дължима от потребителя, е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Последните, според легалното им
определение в §1, т. 1 ДР на ЗПК, са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва (само - б.р.)
нотариалните такси. Следователно. Според това легално определение, в общата сума по т. 9
от приложение № 1 към процесния договор за кредит, дължима от ответницата по него по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е следвало несъмнено да бъде включено, но не е, и
възнаграждението от 107.38 лева месечно, или общо 1718.08 лева, по договора за
предоставяне на поръчителство от 19.06.2018 г., който съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за
кредит ответницата се е задължила и е сключила с одобреното от К. дружество А. (на което
К. е и едноличен собственик на капитала, видно от Търговския регистър), което предоставя
гаранционни сделки (л. 13 и 17-20), въпреки че това възнаграждение е било известно на К.
към датата на сключване на процесния договор за потребителски кредит. Не само защото е
сключило още на 01.03.2016 г. със същото дружество А. представения по делото рамков
договор за одобряването му като поръчител по договорите му с кредитополучатели (л. 30-
39). Но и защото, К. е овластено, видно от чл. 8, ал. 4 и 5 от договора за предоставяне на
поръчителство, да получава по собствената си банкова сметка всички плащания на
ответницата към А. по договора им за предоставяне на поръчителство, включително и
възнаграждението по него (л. 18). Последното следователно е следвало, съгласно
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. с чл. 19, ал. 2 и Приложение № 1, т.
3, б. „б“ и „д“ ЗПК, да бъде посочено изрично, но не е, и при взетите предвид допускания
(които освен това са посочени само общо за всички кредити, а не за процесния кредит, в р.
VII, т. 11 от общите условия – л. 8-9), използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, защото такъв е определеният в приложение № 1, т. 3, б. „б“ и „д“ ЗПК начин за
изчисляването му, тъй като чл. 4, ал. 1 от договора за кредит предвижда и такава
възможност за възникване на такива разходи за възнаграждение за сключване на договор за
предоставяне на поръчителство. А те се включват при изчислението на ГПР и според
4
легалното му определение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според което, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Разходите за това възнаграждение не възникват в резултат на
неизпълнението по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, а на изпълнението на задължението на
ответницата по чл. 4, ал. 1 от договора за кредит – да предостави в посочения в същия срок
от подаване на заявлението й за отпускането му едно от посочените в него обезпечения, сред
които е и това по чл. 4, ал. 1, т. ii от този договор – да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с одобрено от К. юридическо лице (поръчител) в срок до 48 часа от подаване
на заявлението (л. 13). Ето защо съдът намери, че в този договор за потребителски кредит
очевидно не са посочени, както изисква императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
нито общата в случая сума от 3693.12 лева, дължима от ответницата по същия договор,
изчислена към момента на сключването му (представляваща според легалното й
определение в §1, т. 2 от ДР на ЗПК сбор от общия размер на предоставения кредит от 1500
лева и общите разходи от 2193.12 лева по кредита за него, от които 475.04 лева уговорена за
ползването му възнаградителна лихва и 1718.08 лева уговорено възнаграждение за
предоставяне на поръчителство по договора за предоставянето му от същата дата, което се
изплаща според клаузите на този договор разсрочено, на вноски, по 107.38 лева всяка, на
падежа за плащане на погасителните вноски по договора за кредит, и на кредитора К., на
когото е било поради това известно към датата на сключване на договора за кредит, нито
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по същия процесен договор за кредит, по определения в приложение № 1 начин
така, както изисква императивно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Тези взети предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, не са посочени и в съдържанието на процесния договор за кредит, съгласно
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК начин (л. 13-16). Без правно значение при това положение е, че същите допускания са
посочени общо в р. VII, т. 11 от общите условия (л. 9-10). Не само защото последните не са
част от съдържанието на процесния индивидуален договор за кредит по смисъла на чл. 11,
ал. 1 ЗПК, а именно в съдържанието му, а не и в общите му условия по чл. 11, ал. 2 ЗПК
(защото последните са такива на всички сключвани от К. договори за кредит с различни
кредитополучатели, а не такива за сключения с ответницата процесен договор за кредит),
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква императивно да са посочени тези допускания (чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК). В съдържанието на договора за кредит не е посочено и наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4
и 6 ЗПК, както императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК (л. 13-16). Такова
право е посочено само в т. VIII.4.2 от общите условия (л. 11). Последните обаче, макар да са
5
неразделна част от договора съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК, не са част от съдържанието му по чл.
11, ал. 1 ЗПК. А именно в последното, а не и в общите му условия, нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 20 ЗПК изисква императивно да е посочено и това право на отказ от договора, и срока и
условията за неговото упражняване (чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК). И най-сетне, но не и по
значение, в съдържанието на същия този индивидуален договор за кредит, не е посочен и
лихвеният процент на ден, както императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20, пр.
последно ЗПК (л. 13-16). В т. 7 от приложение № 1 е посочен само уговореният в него
годишен лихвен процент от 41.24 %, но не и лихвеният процент на ден. А законодателят
изисква императивно да са посочени и двата процента в отделните точки от нормите
съответно на чл. 11, ал. 1, т. 9 и на чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. последно ЗПК. Поради това е без
правно значение дали лихвеният процент на ден може да бъде изчислен, защото това е
ирелевантно и не санира обусловената и от неговата липса последица по чл. 22 ЗПК. А това
означава, че този договор за потребителски кредит е недействителен/нищожен, защото при
сключването му не са спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10
и 20 ЗПК (чл. 22 ЗПК). За тази му недействителност/нищожност съдът следи служебно (чл.
17, ал. 1 ГПК, ТР 1/2020 ОСГТК, Р 384-2011-I г.о.).
Въпреки това по същия договор, видно от т. A-1 от заключението на назначената по
делото съдебно - икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването
му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, К. е предоставило
чрез Изи Пей на ответницата на датата на сключването му на 19.06.2018 г. обещания кредит
от 1500 лева (л. 109). След като обаче този договор е недействителен/нищожен с оглед
изложеното, ответницата дължи връщане само на чистата стойност на кредита, която е
получила и не е върнала, но не дължи и лихви, такси, неустойки и други разходи по същия
договор (чл. 23 ЗПК).
На датата на сключването му на 19.06.2018 г., ответницата, като потребител, е
сключила, в писмена форма по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, с А., в качеството му на
поръчител, във формата на електронен документ, представен по делото възпроизведен на
хартиен носител, като препис, заверен от ищеца, и представения от последния по делото
договор за предоставяне на поръчителство (л. 17-20). С него ответницата възложила, а
посоченият поръчител се задължил да сключи с К. договор за поръчителство, по силата на
който да отговаря солидарно с нея за изпълнение на всичките й задължения по договора за
потребителски кредит, срещу възнаграждение от 107.38 лева месечно, което ответницата се
задължила да заплаща на поръчителя разсрочено, на месечни вноски, всяка по 107.38 лева,
дължими на падежа за плащане на погасителните вноски по договора за кредит, сключен с
К., на поръчителя или на К., което в чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на
поръчителство е посочено, че е овластено да приема вместо поръчителя изпълнението и на
това парично задължение на ответницата по този договор.
На 19.06.2018 г., в писмена форма по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, К. е сключило
с А., в качеството му на поръчител, във формата на електронен документ, представен по
делото възпроизведен на хартиен носител, като препис, заверен от ищеца, представения по
6
делото договор за поръчителство, с който А. се задължило да отговаря пред К. солидарно с
ответницата за изпълнение на задълженията й по договора за кредит (л. 21-25).
От т. Б-3 и 11 от ЗСИЕ се установява още, че по договора за кредит ответницата е
платила на К. до 20.10.2020 г. десет вноски в общ размер от 815.03 лева, след което е
преустановила плащанията си и не е извършвала други такива до приключване на съдебното
дирене по делото (л. 83). При това положение следва да се приеме, че към датата на
приключване на съдебното дирене ответницата дължи съгласно чл. 23 ЗПК само
непогасената с тези плащания останала част от 684.97 лева от чистата стойност на
получения по недействителния/нищожен договор потребителски кредит от 1500 лева (чл. 23
ЗПК).
Въпреки това на 09.12.2020 г. К. е поискало от А., като поръчител, да му плати по
договора за кредит общо 1566.22 лева, от които 1197.27 лева главница, с 284.01 лева
възнаградителна лихва и 84.94 лева наказателна лихва за забава (т. Б-5 ЗСИЕ, л. 110). А. е
уведомило ответницата по електронната й поща за това искане на 09.12.2020 г. и платило
тази сума от 1566.22 лева на К. на 14.12.2020 г., като същата дата 14.12.2020 г. уведомило и
ответницата за това й плащане по електронната й поща (т. Б-6 и 7 ЗСИЕ, л. 110).
Поради нищожността на договора за потребителски кредит обаче, нищожен, поради
липса на предмет, се явява и договора за поръчителство сключен между А., като поръчител
и К., като кредитор, защото поръчителството може да съществува, съгласно чл. 138, ал. 2,
изр. 1 ЗЗД, само за действително главно задължение, а случаят не е такъв (в този смисъл и Р
52-2010-II т.о.). Поради това с плащането от А. на 14.12.2020 г., като поръчител, на сумата
от 1566.22 лева на К., като кредитор по договора за потребителски кредит, за А. не е
възникнало и поради това несъществува към датата на приключване на съдебното дирене по
делото, и регресното вземане по чл. 143, ал. 1 ЗЗД за връщане от ответницата на платената
от А., като поръчител, на 14.12.2020 г., на К., по нищожния договор за поръчителство,
невърната част от 684.97 лева от главното й задължение по също така нищожния договор за
потребителски кредит, защото съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗД, предвиденото в него регресно
вземане възниква само за поръчител, който е платил на кредитора действително главно
задължение на главния длъжник, а случаят не е такъв.
Ответницата не дължи и на А. неплатеното му възнаграждение по сключения от тях
договор за предоставяне на поръчителство (от което според т. Б-8 ЗСИЕ е платила само
456.37 лева, л. 110), защото и той е нищожен, поради невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2, пр.
1 ЗЗД). Предмет на същия договор е сключването от А. на договор за поръчителство с К., по
силата на който да отговаря солидарно с ответницата за изпълнение на нейните задължения
по договора за потребителски кредит. Последният обаче е бил нищожен с оглед изложеното
и към момента на сключването на този договор за предоставяне на поръчителство. А тъй
като договор за поръчителство може да се сключи само за действително, а не и за такова
нищожно главно задължение (чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД), то и предмета на сключения от А. и
ответницата договор за предоставянето му по същия нищожен договор за потебителски
кредит, е правно невъзможен. А ако към момента на постигне на съгласието, предметът е
7
фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет (така
и ТР 3-2017-ОСГК). Поради това и този договор за предоставяне на поръчителство е
нищожен, поради невъзможен предмет, за което съдът също следи служебно (чл. 17, ал. 1
ГПК, ТР 1/2020 ОСГТК, Р 384-2011-I г.о.). Поради това ответницата не дължи по този
нищожен договор и уговореното в него възнаграждение, защото доверителят е длъжен да
заплати на довереника възнаграждение само ако е уговорено, а случаят не е такъв с оглед
нищожността на договора за предоставяне на поръчителство, в който е уговорено плащането
му (чл. 286 ЗЗД).
Въпреки това с подписано на 17.12.2020 г. приложение № 1 към сключения от К. и
А., като продавачи от една страна, и от друга страна ищецът, като купувач, договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 17.12.2020 г., е уговорено, че А. цедира на
ищеца общо 2900.17 лева вземания от ответницата по процесния договор за потребителски
кредит и договора за предоставяне на поръчителство, от които 1197.27 лева главница по
договора за потребителски кредит, с 284.01 лева възнаградителна лихва и 84.94 лева
наказателна лихва за забава, и 1261.71 лева неплатен остатък от възнаграждение по договора
за предоставяне на поръчителство, със 72.34 лева неплатен остатък от лихва за забава в
плащането му, видно от същите представени от ищеца приложение и договор за цесия,
потвърждение за същата цесия, и т. Б-9 от ЗСИЕ (л. 40-49 и 110).
С представеното пълномощно ищецът е упълномощен от цедента А. да уведоми от
негово име длъжниците за тази цесия (л. 52). Доколкото по делото няма други данни
ответницата да е била уведомена за нея преди подаване на заявлението в заповедното
производство и образуване на настоящото дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК,
следва да се приеме, че същата е уведомена за същата цесия в хода на настоящото дело на
02.06.2022 г., когато е получила с преписа от исковата молба с приложенията със
съобщението за отговор и изпратеното й от ищеца, като пълномощник на цедента А.,
уведомление за тази цесия, представено с исковата молба (л. 53 и 75). Така приема и ВКС в
задължителната си практика, че доколкото законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението за цесията, то получаването му в
рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да
бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.). Вярно е, че това уведомление не изхожда от цедента по
същата цесия, а от ищеца, като негов пълномощник, упълномощен с представеното по
делото пълномощно (л. 52). Но също така е вярно, че ВКС приема, че такова
упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III
г.о.).
Поради горепосочената обаче нищожност на договорите за потребителски кредит, за
предоставяне на поръчителство и за поръчителство, нищожен, поради липса на предмет, се
явява в тази му част, с която са цедирани от А. на ищеца тези вземания в общ размер на
2900.27 лева, от които невъзникналото с оглед изложеното регресно вземане по чл. 143, ал. 1
ЗЗД за връщане от ответницата на платените на 14.12.2020 г. от цедента А., като поръчител
по нищожния договор за поръчитество, на К., като кредитор по нищожния договор за
8
потребителски кредит, 1197.27 лева за главница, с 284.01 лева за възнаградителна лихва, с
84.94 лева за наказателна лихва за забава, и невъзникналото с оглед нищожността на
договора за предоставяне на поръчителство, в който е уговорено, 1261.71 лева за неплатен
остатък от възнаграждение на цедента А. по същия договор за предоставяне на
поръчителство, със 72.34 лева за неплатен остатък от лихва за забава в плащането му (чл. 26,
ал. 2, пр. 1 ЗЗД). Предмет на същата цесия е прехвърлянето от цедента А. на ищеца –
цесионер на тези невъзникнали поради нищожността на горепосочените договори, и поради
това несъществуващи към момента на сключването на същата цесия и настоящия момент,
вземания на А. от ответницата в общ размер на 2900.27 лева (л. 49). Поради това и
предметът на тази сключена от А. и ищеца цесия е правно невъзможен. А ако към момента
на постигане на съгласието, предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е
нищожна поради невъзможен предмет (така и ТР 3-2017-ОСГК). Поради това и този договор
за цесия е нищожен, поради невъзможен предмет в тази му част, за което съдът също следи
служебно (чл. 17, ал. 1 ГПК, ТР 1/2020 ОСГТК, Р 384-2011-I г.о.). Поради това ищецът не е
придобил въз основа на тази цесия нито едно от тези вземания от ответницата, включително
и процесните такива по нищожния договор за потребителски кредит.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от
ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания
по договора за потребителски кредит, са недоказани още в своето основание. Поради това,
като неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по
отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно. По делото се установи от
една страна с оглед изложеното, че сключеният между К. и ответницата процесен договор за
потребителски кредит е недействителен/нищожен съгласно чл. 22 ЗПК. А в този случай
ответницата не дължи по него лихви, неустойки, такси и други разходи, а само невърната в
случая към датата на приключване на съдебното дирене част от 684.97 лева от получения по
него кредит от 1500 лева (чл. 23 ЗПК). Не на това извъндоговорно основание по чл. 23 ЗПК
обаче (като подлежаща на връщане поради получаването й от нея без основание по този
нищожен договор за кредит) в случая се иска от ищеца признаване и на нейното възникване
и съществуване с главния му иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а на основание неизпълнение от
ответницата на договора за потребителски кредит за връщането на главница от 1197.27 лева
по договора за потребителски кредит (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Последният обаче е нищожен с
оглед изложеното. Поради това, дори и предявеният от ищеца главен иск по чл. 422, ал. 1
ГПК за 1197.27 лева главница по този договор не може да се уважи до невърнатите 684.97
лева от същата на това друго, незаявено от ищеца в заявлението и исковата му молба -
извъндоговорно основание по чл. 23 ЗПК, защото това противоречи на диспозитивното
начало в процеса (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Такава е и практиката на ВКС по този въпрос,
според която, в отношенията между страните по делото и в случая не би могла да се
приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК, и признае на това извъндоговорно основание за
съществуваща в полза на ищеца невърната част от 684.97 лева от чиста стойност на
предоставения кредит от 1500 лева по договора за потребителски кредит, защото няма да е
налице идентичност в предмета на заповедното производство и на иска му по чл. 422 ГПК за
9
съществуване и на това главно вземане по делото, защото със заповедта по чл. 410 ГПК
същото му е присъдено на договорно основание - неизпълнението/неплащането на падежа
на вземането от 1197.27 лева за главница по договора за потребителски кредит, плащането
му след това на кредитора К. от А., като поръчител по договора им за поръчителство, и
възникване с това плащане за последния на регресното вземане по чл. 143, ал. 1 ЗЗД за
връщане и на това главно вземане от ответницата, цедирано на ищеца след това от същия
поръчител с процесната цесия, а не на извъндоговорното основание по чл. 23 ЗПК - като
дадено без основание по същия нищожен договор за потребителски кредит (така и Опр. 84-
2018-I т.о., Опр. 60729-2021-IV г.о., в този смисъл и т. 11б от мотивите на ТР 4-2014-
ОСГТК). Или казано иначе. Вземането на К. по чл. 23 ЗПК за връщане от ответницата на
невърнатите 684.97 лева от получения кредит по процесния договор за потребителски
кредит, не е в изпълнение на този нищожен с оглед изложеното договор за кредит, за
обезпечаване на който цедента А. е сключил с К. договор за поръчителство, който също е
нищожен с оглед изложеното, а е на плоскостта на неоснователното обогатяване - връщане
на даденото при начална липса на основание (аналогичен на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - частен
случай на който е нормата на чл. 23 ЗПК). Съгласно чл. 22 ЗПК целият договор за
потребителски кредит е нищожен с оглед изложеното, а не негови отделни клаузи, имащи за
предмет лихвите и таксите. Задължението по чл. 23 ЗПК е за реституиране на даденото по
едно недействително правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез договорно
поръчителство по самия договор – това е изрично забранено от чл. 138, ал. 2 ЗЗД, а нещо
различно не е и уредено в ЗПК. По същият начин по всеки друг нищожен договор страните
си дължат връщане на даденото по него и задължението по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (в общата
хипотеза) не е обезпечено от поръчителя на недействителния договор. Не може да бъде и
иначе - изискуемостта, забавата, погасителните срокове са различни в хипотезите на
изпълнение по договорно правоотношение и при неоснователно обогатяване.
Поръчителството обезпечава чуждо задължение, има акцесорен характер, произхожда от
факта, че предметът на поръчителството е идентичен с този на главния дълг, и е функция на
друго главно правоотношение, макар, че може да се поръчителства за по-малко и при по-
леки условия от главния дълг. По правило поръчителят се задължава да изпълни главния
дълг, ако длъжникът не го стори. Или, съществуването на главната сделка е предпоставка и
за съществуването на поръчителството. Нормата на чл. 23 ЗПК е проявление на водещият в
облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и на
практика урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата, проявление е на
общата норма на чл. 34 ЗЗД, че когато един договор бъде обявен за недействителен, всяка
страна е длъжна да върне на другата страна това, което реално е получила по него (Опр. №
60729-2021-IV г.о.). Поради това са нищожни с оглед изложеното, поради липса на предмет,
и процесните договори за предоставяне на поръчителство, и за поръчителство. Поради това
с плащането от А., като поръчител, на 14.12.2020 г., на К., като кредитор на ответницата по
нищожния договор за потребителски кредит, на общо 1566.22 лева по същия, за връщането
им от ответницата не е възникнало за А. регресно вземане по чл. 143, ал. 1 ГПК. За
последното не е възникнало и вземане за неплатеното му от нея възнаграждение по
10
нищожния им договор за предоставяне на поръчителство. Поради това нищожна, поради
липса на предмет, се явява и цесията/прехвърлянето на тези невъзникнали, и поради това
несъществуващи към момента на сключването й, вземания от А. на ищеца. Поради това
същата цесия въобще не е произвела присъщите й правни последици. Поради това не е
прехвърлила на ищеца дори и дължимата се от ответницата с оглед изложеното, но като
получена от нея без основание по смисъла на чл. 23 ЗПК, невърната част от 684.97 лева от
чистата стойност на предоставеният й кредит по процесния недействителен/нищожен
договор за потребителски кредит. Поради това ищецът не е неин титуляр/кредитор и на това
основание – придобиването й с тази нищожна цесия, на което се позовава в исковата си
молба. Ето защо съдът намери, че процесните вземания несъществуват и в неговия
патримониум, и не той е активно материално - правно легитимиран да иска плащането им
от ответницата. Поради това не може да се признае въз основа на същата нищожна цесия и
за техен носител/титуляр/кредитор. А след като е така, той не е и активно материалноправно
легитимиран да претендира с исковете си по чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването им в негова
полза спрямо ответницата.
Ето защо съдът намери тези искове за недоказани още в своето основание. Поради
това, като неоснователни, следва да ги отхвърли изцяло, ведно с акцесорното искане на
ищеца за присъждане и на сторените по делото и в заповедното производство разноски, без
преди това да ги обсъжда и по отношение на техния размер, защото това се явява
безпредметно.
Този извод не търпи промяна от ЗСИЕ, от което е видно, че ответницата е платила до
20.10.2020 г. на К. 815.03 лева за погасяване на задълженията по процесния договор за
потребителски кредит. Не само защото тези й плащания не представляват по същество
нейно извънсъдебно признание на процесните искове, защото последното никога не се
съчетава с оспорването им, какъвто е случая, при който ответницата е подала в срок
възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената в полза на ищеца в заповедното производство
заповед по чл. 410 ГПК за тяхното изпълнение, в което е посочила, че не дължи изпълнение
на същите. Поради това съдът намери, че извършените от нея горепосочени плащания за
погасяване на задълженията по договора за потребителски кредит, не представляват нейно
признание на исковете на ищеца за съществуване в негова полза на претендираните с тях
процесни цедирани му регресни вземания по този кредит. Но и защото, както признанието
на факти, така и признанието на иска, не обвързва съда, понеже чрез него не само може да
бъде проведен симулиран процес, но и то да се отнася до права, отречени от нашия правен
ред или произтичащи от нищожна правна сделка, какъвто е случая. При него по делото се
установи, че са нищожни договорите за потребителски кредит, за предоставяне на
поръчителство, за поръчителство и за цесия в частта й, в която са продадени на ищеца
процесните вземания, на които последният е основал предявените по делото искове за
съществуването им в негова полза. А за валидността на придобивното основание съдът е
длъжен да следи служебно (ТР 1/2020 ОСГТК). Поради това спрямо съда признанието на
иска, подобно на това на факти, е само доказателствено средство (обяснение на ответника),
11
от което поради това съдът не е обвързан, а преценява по свое вътрешно убеждение (Р 549-
88-I г.о.).
При този изход на делото, само ответницата има право да й се присъдят сторените по
делото и в заповедното производство разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК).
В последните обаче няма данни същата да е сторила разноски, нито е налице нейно искане за
присъждането им, поради което такива не й се й присъждат с настоящото решение, с оглед и
на диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 и чл. 78, ал. 3 ГПК, т. 12 ТР 4-2014-
ОСГТК).
Воден от горните мотиви, С. районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на -, с
ЕГН **********, с адрес -, че му дължи сумата от 1197.27 лева за главница по договор за
потребителски кредит № 1094601/19.06.2018 г., с 284.01 лева възнаградителна лихва от
31.07.2018 г. до 31.10.2019 г., с 261.96 лева обезщетение за забава от 17.12.2020 г. до
27.09.2021 г., и законна лихва върху главницата от 27.09.2021 г. до изплащането й, за които
парични задължения е издадена заповед № 2233/17.12.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5658 описа за 2021 г. на С. районен съд, както и
искането на А. за присъждане на сторените по настоящото дело и по ч.гр.д. № 5658 описа за
2021 г. на С. районен съд разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
12