РЕШЕНИЕ
№ 64
гр. Чепеларе, 06.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧЕПЕЛАРЕ в публично заседание на шестнадесети
юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Сона Гарабедян
при участието на секретаря Е.С.
като разгледа докладваното от Сона Гарабедян Гражданско дело №
20245450100241 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „******“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление: гр. С., ул. „****“ № **, ет.*, чрез юрисконсулт Е. И. против К. Г. Д.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул. „*****” № *, ет. *, ап. **, с която са предявени
обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал.
1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД,
вр. с чл. 9, чл. 10, чл. 11, чл. 33 от ЗПК, вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че въз основа на заявление по чл. 410 от ГПК е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. В законоустановения едномесечен срок К. Г.
Д. е възразила срещу същата, поради което се предявява установителен иск.
Обстоятелството, въз основа на което е била издадена заповед за изпълнение, бил
Договор за паричен заем № 726288 от 18.11.2020 г., сключен между „****“ ООД, като
заемодател, и К. Г. Д., като заемател, при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Твърди се, че заемателят се е съгласил и е подписал погасителен
план, запознал се е с общите условия и е получил Стандартен европейски формуляр.
Съгласно чл. 6, ал. 3 от Общите условия заемодателят имал право да прехвърли на трето
лице правата си по договора за кредит.
Основанието, на което заявлението и настоящата искова молба били подадени от
името на „******“ АД бил сключен Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
22.01.2021 г. между „****“ ООД, ЕИК **** и „******“ ООД, с Приложение № 1/27.10.2021
г., както и Потвърждение за извършено прехвърляне на вземания, по силата на което
вземането било прехвърлено в полза на „******” ООД /правоприемник на което е „******“
1
АД, ЕИК: ******, считано от 25.11.2022 г./ изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. „****“ ООД е упълномощило „******“ ООД, в качеството си на цесионер
по договора за прехвърляне на вземания/цесия/, от името на цедента и за своя сметка да
уведоми длъжниците за извършената цесия.
По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до К. Г. Д. било изпратено от страна на „****“ ООД,
чрез „******“ ООД уведомително писмо за станалата продажба, чрез Български пощи с
известие за доставяне на посочения в договора за паричен заем постоянен адрес. Обратната
разписка била върната със статус „Писмото е получено лично“. Към настоящата искова
молба прилага и моли да бъде прието Уведомление за извършена цесия от името на “****“
ООД чрез „******“ АД, което моли да да бъде връчено на ответника ведно с исковата молба
и приложенията към нея.
Твърди, че съгласно Договора за паричен заем № 726288 от 18.11.2020 г.,
заемодателят се е задължил да отпусне на заемателя паричен заем в общ размер на 3000
лева, а последният усвоил цялата сума веднага след сключване на процесния договор, с
което заемодателят е изпълнил задължението си. Твърди, че К. Г. Д. се е задължила да ползва
и върне заемната сума, съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в
размер на 4036.62 лв., като по отношение на договорната лихва по заема страните са
постигнали съгласие да бъде в размер на 1036.62 лв., която следвало да се изплаща на части,
включени в договорените месечни погасителни вноски.
Посочва, че по договора за паричен заем К. Г. Д. е извършила плащания в общ размер
на 1181.32 лева. Към настоящия момент дължимата главница била в размер на 2614.36 лв.
За ползването на предоставената заемна сума по сключения Договор за паричен заем
№ 726288 от 18.11.2020 г. между страните, ответникът дължал договорна лихва, в размер,
посочен в договора. В настоящия случай начислената договорна лихва била в размер на
662.42 лв. за периода от 18.12.2020 г. - датата на първата вноска до 18.05.2022 г. - датата на
настъпване на падежа на договора.
Ответникът трябвало да изплати целия заем на 18.05.2022 г. - последната падежна
дата, като оттогава до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, както и на настоящата искова молба, сроковете по всички падежи на
тези остатъчни вноски били изтекли, а ответникът по делото продължавал виновно да не
изпълнява задълженията си, поради което същият дължал и обезщетение за забава
/мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер на 1014.41 лв. за периода от
19.05.2022 г.- датата следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем, до
датата на подаване на заявлението - 23.07.2024 г., ведно със законната лихва върху
главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
дължимите суми.
Съгласно предвиденото в разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИП за периода от 13.03.2020
г. до 13.07.2020 г. включително, от страна на „******“ АД не били начислявани лихви за
забава, съответно, горепосоченият размер на претендираното обезщетение за забава бил
2
съобразен изцяло с разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение.
Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за
установено, че:
1. „******” АД (правоприемник на „******“ ООД) има следните вземания срещу
К. Г. Д. по Договор за паричен заем № 726288 от 18.11.2020 г.: останала и непогасена
главница в размер на 2614.36 лева; 662.42 лева договорна лихва за периода от
18.12.2020 г. - датата на първата вноска до 18.05.2022 г. - датата на настъпване на
падежа на договора; лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, в
размер на 1014.41 лева за периода от 19.05.2022 г. - датата следваща деня на
последната погасителна вноска на паричния заем/датата на допускане на забава на
погасителна вноска до датата на подаване на заявлението - 23.07.2024 г., ведно със
законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК до окончателното изплащане на дължимите суми.
2. Моли да бъде осъдена К. Г. Д. да заплати на ищеца направените съдебни
разноски и възнаграждение за процесуално представителство на основание чл. 78, ал.
8 от ГПК в общ размер на 350.00 лв., от които - 50.00 лв. по чл. 13, т. 2 от НЗПП за
подготовка на документи за завеждане на дело и 300.00 лв. по чл. 25 от НЗПП.
При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на
претендираните от ответника разноски, в случай че същите надвишават законоустановения
минимален размер.
В срока по чл. 131 е постъпил писмен отговор от ответника, който оспорва
действителността на договора, както и предявените искове по основание и размер, като
счита, че същите са неоснователни и недоказани.
Оспорва твърдението, че ищецът се легитимира като кредитор на ответника. Заявява,
че е сключила процесния договор с "****" ООД, а не с ищеца. Позовава се на чл. 26, ал. 1 от
ЗПК, като твърди, че в случая липсвала индивидуално уговорена клауза, позволяваща
цедиране на вземането по договора. Такава била налице в Общите условия, но същата не
била индивидуално уговорена между страните, съответно не била изрично уговорена, както
изисквал законът. С оглед на това извършената цесия й била непротивопоставима. Твърди
още, че не е била уведомена за цесията от "****" ООД, съгласно изискванията на чл. 26, ал.
4 от ЗПК.
Относно действителността на Договор за паричен заем № 726288 от 18.11.2020 г.
моли съда да извърши служебна проверка за неравноправни клаузи в Договора за
потребителски кредит, както и за действителността му с оглед изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Оспорва договора като недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК и моли съда да
прогласите неговата нищожност, с оглед изложените в отговора съображения.
Твърди, че в нарушение на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за
3
потребителски кредит не бил изготвен по ясен и разбираем начин, както и всички елементи
на договора не били представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от
12.
В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора не бил посочен или най-малкото
бил посочен по заблуждаващ потребителя начин - лихвеният процент.
В Договора за заем бил посочен месечен лихвен процент: 3.330 % , но не и годишния
лихвен процент. В случая годишният лихвен процент бил в размер на 39.96 %, като именно
това бил процентът, който действително давал представа каква лихва ще дължи
потребителят годишно, съответно именно годишният лихвен процент давал възможност да
се направи адекватна преценка от страна на потребителя за параметрите на договора. ГПР
бил посочен на годишна база, но не и лихвеният процент, който бил съществен компонент
на договора. Изразява съмнения дали посоченият в договора месечен лихвен процент
съответства на действително приложения такъв.
С оглед изложеното, моли да се приеме, че в Договора за заем липсва коректно
посочен лихвен процент, което на съгласно чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК било
основание за прогласяването му за нищожен.
На следващо място твърди, че уговорката в договора за заплащане на
възнаградителна лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави. Към момента на сключване на процесния договор в действащото
законодателство не била предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва
по договорите за заем. При уговарянето на същата страните били ограничени единствено от
принципа, залегнал в чл. 9 от ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Противоречащи на добрите нрави били уговорки, с които се цели постигане на
неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява
неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и
подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. Уговореният лихвен процент за
възнаградителна лихва следвало да бъде такъв, че да компенсира заемодателя за това, че се е
лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води
до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем.
Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се правила
с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства,
относими към нея. В съдебната практиката, на която се позовава, било прието, че
противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по
обезпечено задължение - надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В случая ГЛП
бил 39.96 %, а трикратният размер на законната лихва към момента на сключване на
договора бил 30 %. С оглед изложеното клаузата, с която се обосновавала дължимост на
възнаградителната лихва, била нищожна и като такава не следвало да се прилага, а сумите
претедирани за възнаградителна лихва били недължими.
4
В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в Договора за заем не бил посочен ГПР по
кредита, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.
Твърди, че при изчисляването на ГПР, който бил посочен в размер на 48.320 %, не
била съблюдавана формулата за изчисление, посочена в ЗПК, като не са били взети предвид
всички посочени в ЗПК разходи по кредита. Твърди, че ГПР е в различен размер от
посочения в договора, респективно, че размерът на ГПР е некоректно посочен. Това само по
себе си било равносилно на липсващ ГПР в договора. С оглед допуснатите нарушения
досежно посочването на ГПР в Договора за заем, на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК били налице основания за прогласяването му за нищожен.
При сключване на Договора за заем бил нарушен и чл. 5 от ЗПК. "****" ООД не било
предоставило единния европейски формуляр, нито съответните приложения към него със
съответната информация в тях, което било самостоятелно основание за прогласяване на
договора на нищожен.
Доколкото Договорът за заем бил недействителен с оглед разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК, на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следвало да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Признавало се от ищеца, че
ответникът е заплатила сумата от 1181.32 лв., като се твърдяло, че е получила в заем 3000
лв. С оглед на това, при прогласяване на договора за недействителен ответникът дължала
разликата между получената сума от 3000 лв. и изплатената от нея, или дължала сумата от
1818.68 лв.
По основателността на исковете, в случай че се приеме, че Договорът за паричен заем
е действителен, изразява следното становище:
Ищецът твърдял в исковата молба, че неговият праводател е изпълнил задълженията
си по Договора за паричен заем и е предоставил на заемателя заемната сума, но за тези
твърдения не се сочели и не се представяли доказателства, с оглед на което оспорва това
твърдение на ищеца.
Оспорва претендираните суми - за главница и лихви и по размер, като твърди, че: не
са взети коректно предвид всички плащания от страна на ответника по Договора за заем;
претендираните суми за главница и лихви, не били правилно начислени.
Заявява и възражение за изтекла погасителна давност и на основание чл. 111, б. "в" от
ЗЗД моли да се приеме, че са се погасили по давност всички вземания за лихви, чиито падеж
е настъпил 3 години преди предявяването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
Поради всичко гореизложено моли предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни и недоказани, евентуално - да бъдат отхвърлени частично. Претендира
разноски.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се представлява. От негово име
процесуалният му представител депозира молби от 24.03.3036 г. и от 11.04.2025 г., с които
5
поддържа исковата молба и оспорва отговора. Преди провеждане на последното съдебно
заседание депозира молби от 22.05.2025 г. и от 30.06.2025 г., в които изразява становище по
съществото на спора. Претендира направените разноски в настоящото и заповедното
производство. Представя списък на разноските. При условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, в
случай че същото надвишава по размер предвидения в НМРАВ.
Ответникът, редовно призован, не се явява. От негово име процесуалният му
представител оспорва исковата молба и поддържа отговора. В хода на устните състезания
пледира за отхвърляне на иска, евентуално, ако същият не бъде отхвърлен изцяло, то да бъде
отхвърлен частично и уважен само до размера от 1814 лева, представляващ остатъчна
главница след приспадане на заплатената от ответника сума. Представя писмена защита.
Претендира разноски. Представя списък на разноските и ДПЗС.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда
на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч.г.д. № 192/2024 г. по описа на РС – Чепеларе, вземанията
по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение №
101/19.08.2024 г. Тя е връчена редовно на длъжника, който в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е
подал писмено възражение срещу заповедта по реда на чл. 414, ал. 1 от ГПК, а исковете, по
които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал. 1, т. 1 от
ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
Основателността на предявените искове e обусловена от установяването на следните
кумулативни предпоставки: 1/. да е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по силата на което е предоставена на ответника
уговорената сума; 2/. задълженията на ответника да са станали изискуеми; 3/. вземането на
кредитора да е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което ответникът да е бил
уведомен.
Ищецът твърди, че в качеството му на цесионер е кредитор на
длъжника за вземане, произтичащо от сключен между цедента „****“ ООД и ответника К. Д.
договор за кредит. С представения по делото Договор за покупко-продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 22.01.2021 г., сключен между „****“ ООД и “******” ЕООД страните
са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача станалите ликвидни и изискуеми
вземания, описани в
Приложение № 1 от 27.10.2021 г. към договора. В представеното Приложение №
1/27.10.2021 г. е посочено вземането на цедента против К. Г. Д., ЕГН ********** по кредит
№ 726288 от 18.11.2020 г. с общ размер на прехвърленото вземане 5578.12 лева, размер на
непогасената главница – 2614.36 лева, размер на непогасения остатък от договорна лихва –
6
662.42 лева и остатък такси/неустойки и разходи за забава – 2301.34 лева.
Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. В случая предвидените в
цитираната норма изключения не са налице. В чл. 26, ал. 1 от ЗПК е уредена възможността
кредиторът да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице
само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава. В чл. 6, ал. 3 от Общите
условия на „****“ ООД, в сила от 22.01.2020 г., които съгласно чл. 1, ал. 2 от същите, са
неразделна част от всички договори за заем, сключвани между „****“ ООД и всеки
заемател, с изключение на договорите за заем от разстояние /какъвто процесният не е/, е
предвидено правото на заемодателя да прехвърли правата си по договора за паричен заем на
трето лице, съгласно чл. 99 от ЗЗД. Поради това в случая не е налице противоречие с
нормата на чл. 26 от ЗПК.
Съдът намира, че в случая е налице воля за прехвърляне на
процесното вземане, доколкото последното е надлежно индивидуализирано
в представеното приложение към договора.
По делото са представени потвърждение за сключена цесия от цедента, пълномощно
от цедента за цесионера да уведомява от името на „****“ ООД всички длъжници на
дружеството по всички цедирани вземания, съдържащи се в Приложение № 1 от 27.10.2021
г., уведомително писмо от „****“ ООД, чрез **** АД /правоприемник на **** ООД/, и
уведомление - покана за доброволно изпълнение до К. Д., с които последната се уведомява
на основание чл. 99 от ЗЗД за прехвърлените вземания, които са посочени в поканата.
Посочените уведомления са връчени на длъжника лично на 18.11.2021 г. с известие за
доставяне, а отделно от това, с връчването на исковата молба с приложенията й, за което е
безспорно, че същите са получени от длъжника, той се счита за уведомен за прехвърленото
вземане, доколкото вече се явява известен, че има нов кредитор. Предишният кредитор има
правото да упълномощи новия кредитор да извърши уведомяването на длъжника като негов
пълномощник, в който смисъл е и решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о.
на ВКС. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено уведомяването, то получаването на същото в рамките на съдебното
производство е напълно редовно, с което прехвърлянето на вземането е породило действие
за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомяване следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК при разглеждане на иска на цесионера
срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд -
напр. решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о. Няма
доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на
стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона,
свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът - защитен,
тъй като последният дължи да престира на цесионера, а не на стария кредитор. От всичко
изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно
7
противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по
кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер. В този
смисъл възраженията на ответника, че ищецът не се легитимирал като неин кредитор, както
и че като длъжник по договора не е била уведомена за извършената цесия от "****" ООД,
поради което цесията нямала действие спрямо нея, съдът намира за неоснователни.
С процесния Договор за паричен заем № 726288 от 18.11.2020 г., сключен между
"****" ООД и ответника, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 3000 лева, при
следните условия: срок на договора - 18 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент-
3.330% и ГПР - 48.320 %. Посочена е обща сума за плащане 4036.62 лева. С клаузата,
обективирана в чл. 6 от договора, страните са уговорили, че заемателят поема задължение да
предостави обезпечение на договора – гарант, отговарящ на условията, установени в чл. 10,
ал. 2, т. 1 от Общите условия, и с още едно от следните обезпечения по негов избор: ипотека
върху недвижим имот съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ, особен залог върху движимо
имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ, банкова гаранция съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от
ОУ и ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В клаузата на чл. 8 от Договора е
уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в тридневен срок от сключването
на договора в размер на сумата от 2461.38 лева, която се заплаща разсрочено съобразно
погасителния план към договора. Съгласно чл. 7, ал. 1 от Договора в случай на забава на
която и да е погасителна вноска, заемателят дължи за нея обезщетение в размер на
законната лихва за забава, определена съгласно чл. 86, ал. 2 от ЗЗД с постановление на
Министерския съвет за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на
просрочието до неговото пълно погасяване.
В чл. 7, ал. 2 от договора изрично е посочено, че страните се съгласяват, че договорът
служи и като разписка за получената заемна сума. С оглед на това съдът счита за
неоснователно възражението на ответника за липса на доказателства, че праводателят на
ищеца му е предоставил заемната сума.
В договора не е предвидена такса за усвояване на кредита. Уговорена е дата на първо
плащане - 18.12.2020 г. и дата на последно плащане - 18.05.2022 г. Към договора са
представени погасителен план, общите условия, но не е представен Стандартният
европейски формуляр за преддоговорна информация. Въпреки това съдът не възприема
доводите на ответника, че при сключване на Договора за заем бил нарушен чл. 5 от ЗПК, тъй
като "****" ООД не било предоставило единния европейски формуляр, нито съответните
приложения към него със съответната информация в тях, което било самостоятелно
основание за прогласяване на договора за нищожен. В чл. 4, ал. 2 от Договора, подписан от
страните, изрично е установено, че с подписването му същите декларират, че договорът е
сключен на основание отправено на 17.11.2020 г. искане за заем от заемателя към
заемодателя с № 152549, чийто параметри и условия са описани в предоставените на
заемателя от заемодателя Стандартен европейски формуляр и Общи условия към договора за
заем, с които заемателят се е запознал и с които се е съгласил изрично и безусловно. В тази
връзка следва да се посочи и че нарушаването на разпоредбата на чл. 5 ЗПК не е посочено
8
като основание за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните, правата и
задълженията им, се установява, че същият представлява договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на
процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно дружеството-
кредитор е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора сочи
на съглашение, по силата на което кредиторът се задължава да предостави на потребителя –
физическо лице, кредит (потребителски кредит) за общо ползване (за задоволяване на лични
нужди), като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема,
че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския
кредит.
В чл. 9 от ЗПК е дадена легалната дефиниция на договор за потребителски кредит,
съгласно която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време,
при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. по т. д.
№ 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др./, в т. ч. и в задължителната такава, се приема, че за
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са
нищожни - т. 1 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Както се посочи по – горе сключеният между страните договор е за потребителски
кредит и за неговата валидност следва да се съобразят изискванията на специалния закон -
ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
По делото е назначена и изслушана съдебноикономическа експертиза, заключението
по която, ведно направените от вещото лице К. Г. уточнения и корекции - с депозираната
експертиза по т. 9 от поставените задачи и с депозираните в съдебно заседание, проведено
на 16.07.2025 г. корекции на изчисленията на мораторната лихва, се кредитира частично от
съда като обосновано, компетентно и безпристрастно изготвено и неоспорено от страните.
9
Според това изслушано и прието заключение, усвоеният кредит от ответника, в качеството
му на кредитополучател, е в размер на 3000 лева, получени в брой от офис на "****" в гр.
Смолян на 18.11.2020 г. с РКО № 590/18.11.2020 г. Последното плащане по кредита е
извършено на 25.06.2021 г., а според погасителния план последната падежна дата е
18.05.2022 г., т.е. длъжникът е изпаднал в забава от 19.05.2022 г. От дължимата главница в
размер на 3000 лева ответникът е погасил сумата в размер на 385.64 лева, като е останала
непогасена главница в размер на 2614.36 лева; от дължимата договорна лихва по
погасителния план в размер на 1036.62 лева е погасена сумата 374.20 лева за периода от
18.12.2020 г. до 18.05.2022 г. - датата на настъпване на падежа на договора, като е останала
непогасена договорна лихва в размер на 662.42 лева; при извършените плащания по
партидата на заемателя е спазена поредността на погасяванията - разноски, лихви, главница;
към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта по чл. 410 от ГПК -
23.07.2024 г., размерите на претендираните вземания са както следва: 1. при договорена
главница 3000 лева, от която са погасени 385.64 лева, са останали дължими 2614.36 лева, 2.
при договорна лихва 1036.62 лева, от която са погасени 374.20 лева, са останали непогасени
662.42 лева, при неустойка 2461.38 лева, от която са погасени 421.48 лева, са останали
непогасени 2039.90 лева. Вещото лице е посочило, че е начислена мораторна лихва върху
непогасената главница в размер на 1014.41 лева за периода от 19.05.2022 г. - дата следваща
деня на последната погасителна вноска до датата на подаване на заявлението - 23.07.2024 г.,
но същото е изчислило че за този период мораторната лихва възлиза на 695.30 лева. При
този установен от експерта размер на мораторната лихва за исковия период, както и за
извършено погасяване на мораторната лихва със сумата от 4.68 лева, то останалата дължима
мораторна лихва върху неизплатената главница е в размер на 690.62 лева, а не 695.30 лева за
периода от 19.05.2020 г. до 23.07.2024 г., както неправилно е посочено в заключението, които
именно поради това в тази част не се кредитира. Общата сума, която е платена от ответника
е в размер на 1186 лева. След като е взело предвид всички суми, които съгласно договора за
заем ответникът дължи да върне, вещото лице е изчислило, че действителният размер на
ГПР по договора е 206.90%, като при изчислението на този, посочен в договора, а именно
48.32% не е включена сумата за дължима неустойка. Съгласно формулата, посочена в ЗПК,
ГПР е 48.16%, който е изчислен от кредитора на 48.32%. Вещото лице е изчислило, че
годишният лихвен процент е 39.96%. Според последното писмено уточнение по т. 9 от
поставените задачи, депозирано в съдебно заседание, вещото лице е изчислило дължимата
мораторна лихва по всяка месечна вноска поотделно и по периоди, съгласно погасителния
план, както и общо, като към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 23.07.2024 г., същата е в общ размер на 1734.59 лева.
В съдебно заседание при изслушването вещото лице уточнява, че годишният лихвен
процент без неустойката е 39.96%, а с включена неустойка е 117.54%, че посочения в
заключението ГПР от 206.90% е реалният и включва възнаградителна лихва, неустойка и
главница, като при включени само главница и възнаградителна лихва, без неустойката, ГПР
е изчислен от вещото лице в размер на 48.16%, а от кредитора - в размер на 48.32%.
10
Посочва, че начисляването на неустойката е започнало от началния момент - 23.12.2024 г.,
т.е. тя е била дължима още към първата вноска, като е включена във всички вноски в
погасителния план, че месечната вноска е 361 лева и включва главница, възнаградителна
лихва и неустойка и че с извършените плащания от ответника е погасявана и неустойката.
Сочи, че при дължима сума за главница в размер на 3000 лева и платена от ответника сума в
общ размер на 1186 лева, то ако ответникът не дължи акцесорни вземания, към настоящия
момент би дължала сумата в размер на 1814 лева.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Предвид дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "обща сума, дължима от
потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя, които пък съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК представляват всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
В настоящия случай като обща дължима сума по договора е записана сумата от
4036.62 лева, но тя не съответства на реално дължимата, тъй като в нея не са включени
допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорките по чл. 6,
предвиждащи предоставянето на обезпечение, и по чл. 8, предвиждащи дължимостта на
неустойка. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договореното.
Видно от заключението по допуснатата от съда съдебноикономическа експертиза, при
изчисляването на годишния процент на разходите /ГПР/ по процесния договор за заем са
включени само разходите за възнаградителна лихва. Според вещото лице, оскъпяването за
срока на кредита с уговорената в чл. 8 от процесния договор неустойка е 206.90%.
Следва да се посочи, че непредоставянето на обезпечение самостоятелно не води до
някакви вреди за кредитора. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на
задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя.
Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да
намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при
които да стане това, съгласно чл. 16 от ЗПК. Вместо това предварително е уговорена
неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски,
без да може да компенсира едно евентуално повишаване на риска. По този начин,
11
неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение.
Според настоящия състав на съда тези уговорки са във вреда на потребителя, не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите.
Ето защо посоченият в договора годишен процент на разходите от 48.320% и общата
дължима сума - 4036.62 лева не отговарят на действителните такива и в тях следва да се
включи и сумата за неустойка. Съдебната практика приема, че посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.
68г, ал. 4 от ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.320%, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано,
неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това
се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. От посоченото следва, че за да е
спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
12
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за
заплащане от потребителя е посочена 4036.62 лева. В тази величина обаче не е включена
дължимата по чл. 8 от Договора "неустойка" в размер от 2461.38 лева. Тоест, налице е и
пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите
нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът следи служебно. В случая
уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на обезпечение няма
обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и
с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
е нищожна.
В случая от представения договор и заключението на вещото лице по приетата
съдебноикономическа експертиза е видно, че доколкото предоставената главница по
договора е в размер на 3000 лева, а срокът за връщането й е 18 месеца, то общата дължима
от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение – 6498 лева,
представляваща сбор от общата дължима сума в размер на 4036.62 лева и неустойката в
размер на 2461.38 лева, не съответства на посочените размери на лихвения процент и на
годишния процент на разходите /48.320%/. При това положение е нарушена разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на разходите по кредита не може
да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя
като по - слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски
кредит и целта на същата е да не допусне той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Така констатираното несъответствие
между посочените в договора размери на лихвата, ГПР и общата сума, дължима от
потребителя, се дължи на обстоятелството, че при изчисляване на същите в тях не са
включени разходите за заплащане на предвидената в договора неустойка за непредоставяне
на обезпечение.
Предвид горното настоящият състав на съда намира, че при сключването на
процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, а посочените в договора размери на
възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите не съответстват на
действително уговорените такива и са нищожни.
В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
13
единствено, че той е във фиксиран размер от 48.320%, а пък месечната лихва е 3.330%, като
не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в
лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото основание.
В решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на СЕС е прието, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от директивата, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразен в договора размер на ГПР
и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен
заем е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради
което на основание чл. 23 от ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност по
кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия. Законът не прави разграничение на
възнаградителна и мораторна, т.е. санкцията обхваща и двете лихви, както и всички други
разходи по кредита.
Изложените констатации за нищожност на договора на посоченото основание не
налагат необходимостта от излагане на повече съображения по същество.
Предвид горното ищцовото дружество има право да получи чистата стойност на
кредита /чл. 23 от ЗПК/, или в случая – сумата от 3000 лева -главница, намалена с
направените плащания от страна на ответника, които са общо в размер на 1186 лева, според
неоспореното от страните и кредитирано от съда в тази част заключение по СИЕ /от които
385.64 лева – погасена главница, 374.20 лева – погасена договорна лихва, 421.48 лева –
погасена неустойка и 4.68 лева – погасена мораторна лихва/, или ответникът е задължен към
ищеца за сумата от 1814 лева. Отнасянето на доброволните плащания към погасяването на
главницата не представлява компенсация / по чл. 103 от ЗЗД, във ар. с чл. 298, ал. 4 от ГПК/,
която да се извършва служебно от съда, а е прихващане на изпълнението /по чл. 76, ал. 2 от
ЗЗД/. Логическата конструкция на така даденото разрешение е ясна и се опира на
14
обстоятелството, че сумите, които длъжникът по един договор е платил в полза на
кредитора, се отнасят за погасяване само на валидните задължения по него.
Действително ищецът основава претенцията си за връщане на предоставената
главница на сключения договор за заем, но с оглед изричната разпоредба на чл. 23 от ЗПК
това не може да съставлява пречка за присъждане й и при направен в хода на делото извод
за недействителност на същия. Целта на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е да уреди
отношенията между страните по договора за потребителски кредит при недействителност на
последния, включително като намери приложение по предявен от кредитора срещу
длъжника иск, основаващ се на сключения договор, тъй като въпросът за недействителността
на договора обичайно възниква и се разглежда именно в производството по такъв иск. В
противен случай самостоятелното съществуване на разпоредбата в ЗПК би било
безпредметно, тъй като същата възпроизвежда общите правила на чл. 34 и чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД, които биха могли да намерят приложение.
Върху дължимата сума не трябва да бъде присъждана поисканата законна лихва.
Регламентът на чл. 23 от ЗПК има за цел да транспонира в националното българско
законодателство изискванията на чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, според който държавите-
членки на Европейския съюз установяват система от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, и вземат всички необходими
мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, а самите санкции следва да бъдат
ефективни, пропорционални и възпиращи. Макар изборът на конкретните санкции да е в
прерогативите на държавите-членки, мерките, предвидени в тази връзка, трябва да бъдат
ефективни, пропорционални и възпиращи /вж. съображение 47 от преамбюла на цитираната
директива/. В решение № 129/30.07.2024 г. по г.д. № 630/2023 г. на ВКС, I т.о. е прието, че
при приложение на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, имаща за цел транспониране на чл. 23 от
Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при
обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като
възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил
изискванията, посочени в чл. 22 от ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл.
23 от ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в
резултат от приложение на чл. 23 от ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или
санкцията за кредитора е отслабена, разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД не се прилага. В случая
сумата, която кредиторът получава в резултат от приложение на чл. 23 от ЗПК е в негова
полза. Ако кредиторът по договора беше изпълнил изискването за надлежно отразяване на
компонентите и начина на формиране на годишния процент на разходите, то би се дължала
уговорената възнаградителна лихва, определена на основата на един немалък лихвен
процент. Ако при приложението на чл. 23 от ЗПК върху неиздължената чиста стойност на
кредита се присъди и поисканата законна лихва за забава, чието начисляване ще е до
окончателното изплащане на вземането, санкцията, наложена поради неизпълнение на
изискванията на ЗПК при сключване на потребителския кредитен договор, няма да има
15
реално възпиращ ефект, за да мотивира занапред спазването на Директива 2008/48/ЕО и на
националното законодателство, което я транспонира. Същевременно присъждането на
законна лихва върху чистата стойност на кредита допълнително и значително ще влоши
положението на потребителя, което пък ще е в отклонение и от целта да бъде постигнато
високо ниво на защита на правата на потребителите /вж. съображение 9 от преамбюла на
обсъжданата директива/, и ще забави плащането на лихвоносната главница, предвид
приложението на разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД.
Налага се извод, че прилагането на разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД в случая не
съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображения 7 и 9, за пълна
хармонизация в областта на потребителските кредити, за да се осигури на всички
потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити.
Ето защо предявеният иск ще се уважи частично за главница до размера от 1814 лева,
като за разликата до претендирания размер от 2614.36 лева, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане ще се отхвърли, както и на основание чл. 23 от ЗПК ще се отхвърли за останалите
претендирани вземания за договорна и мораторна лихва.
Предвид изхода на делото, съдът не следва да се произнася по възраженията за
изтекла погасителна давност на вземанията за лихви с настъпил падеж 3 години преди
предявяването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото право на разноски имат и двете страни по съразмерност, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.
Ищецът претендира разноски, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК, както
следва: 1. в общ размер на 135.82 лева - направени в заповедното производство за ДТ и
юрисконсултско възнаграждение /85.82 лева за ДТ+50 лева за юрисконсултско
възнаграждение/; 2. 118.75 лева – ДТ за исковото производство, 250 лева – депозит за вещо
лице и 350 лева - юрисконсултско възнаграждение.
Съразмерно с уважената част от исковете за заповедното производство такива следва
да му се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в размер на 36.28 лева – ДТ и 21.14 лева
– юрисконсултско възнаграждение.
Съразмерно с уважената част от исковете за исковото производство такива следва да
му се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в размер на 50.20 лева – ДТ, 105.68 лева –
депозит за вещо лице и 42.27 лева - юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в минимален размер от 100
лева.
Ответникът претендира разноски, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК,
както следва: 250 лева – депозит за вещо лице и 800 лева – за платено адвокатско
възнаграждение.
16
Относно своевременно направеното възражение от страна на ищеца за прекомерност
на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство в исковото производство, съдът намира същото за неоснователно. От
името на доверителя си процесуалният представител е изготвил и депозирал подробен
отговор на исковата молба. По делото са проведени две съдебни заседания, в които
процесуалният представител е взел лично участие. Събрани са писмени доказателства,
поставени са задачи към допуснатата съдебноикономическа експертиза. В хода на устните
състезания процесуалният представител е пледирал и е представил писмена защита. Ето
защо и при материален интерес на предявените искове: 2614.36 лева – главница, 662.42 лева
- договорна лихва и 1014.41 лева - мораторна лихва, то макар делото да не се отличава с
висока фактическа и правна сложност и по подобни казуси да има установена съдебна
практика, адвокатското възнаграждение не е прекомерно и не следва да бъде намалявано.
Поради гореизложеното съразмерно с отхвърлената част от исковете такива следва да
се присъдят на ответника на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер на 144.32 лева –
депозит за вещо лице и 461.82 лева – за платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 от ГПК, в отношенията между
страните, че К. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул. „*****” № *, ет. *, ап. ** ДЪЛЖИ
на ******“ АД, ЕИК ****** /правоприемник на „******“ ООД/, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „****“ № **, ет.* сумата в размер на 1814 лева /хиляда осемстотин и
четиринадесет лева/, включена в предметния обхват на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК № 101/19.08.2024 г., издадена по ч.г.д. № 192/2024 г. по описа на Районен съд Чепеларе,
и представляваща останала и непогасена чиста стойност по чл. 23 от ЗПК от главницата по
Договор за паричен заем № 726288 от 18.11.2020 г., сключен между „****“ ООД, ЕИК **** и
К. Г. Д., вземанията по който са прехвърлени от „****“ ООД на „******“ ООД /с
правоприемник „******“ АД/ по силата на сключен между тях Договор за покупко-продажба
на вземания (цесия) от 22.01.2021 г. и Приложение № 1/27.10.2021 г. към него, като
ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над уважената част от 1814 лева до пълния
претендиран размер от 2614.36 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 2614.36
лева, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.07.2024 г. до
окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ******“ АД, ЕИК ****** /правоприемник на „******“
ООД/, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „****“ № **, ет.* срещу К. Г. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. Ч., ул. „*****” № *, ет. *, ап. ** искове за признаване за установено
в отношенията между страните, че К. Г. Д. дължи на ******“ АД, ЕИК ******
/правоприемник на „******“ ООД/ сумите: 662.42 лева, представляваща договорна лихва по
горепосочения Договор за паричен заем № 726288 от 18.11.2020 г. за периода от 18.12.2020 г.
17
- датата на първата вноска до 18.05.2022 г. - датата на настъпване на падежа на договора, и
1014.41 лева, представляваща лихва за забава /мораторна лихва/, начислена върху
непогасената главница от 2614.36 лева за периода от 19.05.2022 г. - датата следваща деня на
последната погасителна вноска на паричния заем до датата на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК - 23.07.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК № 101/19.08.2024 г. по ч.г.д. № 192/2024 г. по описа на Районен съд Чепеларе.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, К. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
Ч., ул. „*****” № *, ет. *, ап. ** да заплати на ******“ АД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „****“ № **, ет.* сумата в общ размер на 198.15 рева /сто
деветдесет и осем лева и 15 ст./, представляваща направени разноски за исковото
производство, от които: 50.20 лева – ДТ, 105.68 лева – депозит за вещо лице и 42.27 лева -
юрисконсултско възнаграждение, и сумата в общ размер на 57.42 лева /петдесет и седем лева
и 42 ст./, представляваща направени разноски в заповедното производство, от които: 36.28
лева – ДТ и 21.14 лева – юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ******“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление: гр. С., ул. „****“ № **, ет.* да заплати на К. Г. Д., ЕГН **********, с
адрес: гр. Ч., ул. „*****” № *, ет. *, ап. ** сумата в общ размер на 606.14 лева /шестстотин и
шест лева и 14 ст./, представляваща направени разноски в исковото производство, от които:
144.32 лева – депозит за вещо лице и 461.82 лева – за платено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред ОС – Смолян.
Съдия при Районен съд – Чепеларе: _______________________
18