№ 216
гр. Панагюрище, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20255230100641 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Р. С.
Б. срещу „Креди йес“ ООД, с искане да се прогласи за нищожен договор за
паричен заем № 465273 от 14.04.2025 г. сключен между страните по делото,
поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на
закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен заем
№ 465273 от 14.04.2025г. с ответника като му е предоставена в заем сума от
2200 лв. Сочи се, че е уговорен ГПР 62,042% и месечен фиксиран лихвен
процент 4,100%. Излага се, че съобразно клаузите на процесния договор била
постигната уговорка за заплащане и на неустойка в размер на 1758,11 лв, също
разсрочена съобразно погасителните вноски, в случай на непредставяне на
обезпечение по договора от страна на длъжника, които обезпечения са
конкретно уговорени. Сочи се, че неустойката е включена в погасителния план
към Договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и
лихва, като общо дължимата сума по договора за заем е 6,400.11 лв. Сочи се,
че ищецът не е успял да представи обезпечение, поради което е начислена
процесната неустойка. Излага се, че неустойката е разход по кредита,
поначало известен на кредитора и предвид практически невъзможните
условия за изпълнение за да не бъде начислена тя, то това е в действителност
скрита лихва, която е следвало да бъде отразена в ГПР, поради което
договорът за кредит се явява недействителен, поради неточно посоченото в
него ГПР. В исковата молба се сочи, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй
като това вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то
е било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и
1
характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал
„неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.
Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал
прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване
на поръчители, банкова гаранция или договорна ипотека в тридневен срок.
Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа
облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.
Твърди се, че предвидената „неустойка” не изпълнява обезщетителна
функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното
договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с
последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните
вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Предвиждането в процесния договор, че
кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително
размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов
легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на
потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при
неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо
дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя
изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място
неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността
и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните
отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди
сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или
частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и
правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да
е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след
сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При
наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение
следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а
вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от
ЗЗП. Сочи се, че не може да се приеме, че неустойката изпълнява и
санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя,
отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи
получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в
предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този
начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на
2
страните. Изтъква се, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните
си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за
кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата
на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Излага се, че клаузата за неустойка е неравноправна,
тъй като не е индивидуално уговорена, а длъжникът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й., в какъвто смисъл е изискването на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Твърди се, че процесната клауза
за неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения
размер на неустойката спрямо отпуснатите суми, в който смисъл се цитира
съдебна практика. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като в случая процесният
договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент,
годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.
Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е
видно, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет
3
пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над
допустимото. Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК
при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за
неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се
приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора
на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за
връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При
сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза,
тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване
на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на
чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна, то в процесния договор имаме явен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в
договора размер на ГПР не съответства на действителния, следователно е
нищожен. Излага се, че договорът за заем е недействителен на основание чл.
22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния
годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния
ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща
търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от
ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора, в който смисъл се цитира съдебна практика.
Посочена е и съдебна практика на СЕС, която разяснява кои разходи следва да
се включат в ГПР. Моли се за уважаване на предявения иск. Претендират се
разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в
който се излага, че исковата молба е неоснователна и недоказана. Сочи се, че
„Креди Йес" ООД е одобрил искането за заем за сумата от 2200 лв. на Р. С. Б.,
в резултат на което, на 17.04.2025г. в гр. Панагюрище между страните - Р. С.
Б., в качеството й на Заемател и „Креди Йес" ООД, в качеството му на
Заемодател, е сключен Договор за паричен заем № 465273/17.04.2025г. с
изрично и ясно посочени параметри, с които ищецът се е запознал и се е
съгласил, запознал се е с таах и е подписал процесния договор и
приложенията към него. Твърди се, че съгласно чл. 3, т. 5 от договора ГПР по
заема е в размер на 62,042 %. Същият размер е посочен и предоставения на
ищецът СЕФ част III. Според законовата разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
4
ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в лева и във валута, определена с Постановление на
Министерския съвет на Република България. С Постановление № 426 на МС
от 18.12.2024г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения, обн. ДВ бр. 106 от 23.12.2014г., в сила от 01.01,201 !5г.
годишния размер на законната лихва по просрочени парични задължения е
определен в размер на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 01 януари,
съответно от 01 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта. Отделно
от това, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. Зт.1 отЗПК при изчисляване на
ГПР не следва да се включва размерът на неустойката, която по своята
същност представлява разход, който потребителят следва да заплати поради
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за
заем. Още повече, че в разпоредбата на чл.3.3 от договора ясно и разбираемо е
посочено как точно се изчислява ГПР, предвид което твърденията па ищецът в
тази връзка са неоснователни, а ГПР по процесния договор за заем е изцяло в
императивно определената законодателна рамка. В разпоредбата на чл.З, т.5
от Договора е посочен конкретен размер на ГПР. Същия размер е посочен и в
предоставения на Ищецът СЕФ- в част III. Разходи по кредита т.2. Така
посочения ГПР е изчислен изцяло съобразно разпоредбата на чл.19 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.З, т.1 от ЗПК при изчисление на ГПР не
следва да бъде включен размерът на неустойката, която по своята същност
съставлява разход, който потребителят следва да заплати поради
неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора
за заем, посочено в чл.6 от съшия. В разпоредбата на чл.3.3 от процесния
договор за заем е посочено по ясен и разбираем начин как е изчислен ГПР по
кредита, както и какви суми и величини са включени при изчислението му.
Сочи се, че неустойката се дължи само ако потребителят не изпълни
условията за обезпечаване на договора за заем, посочени в самия текст на
договора, както и в общите условия към него. Съгласно разпоредбата на чл.19,
ал.З, т.1 неустойката, уговорена в чл.8 от договора та заем не следва да бъде
включвана при изчисление на ГПР, тъй като същата представлява плащане по
повод неизпълнението на задължението на потребителя да обезпечи точно и в
пълен обем задълженията си по договора за заем. Формулата за изчисление на
ГПР е посочена в разпоредбата на чл.19, ал.2 от ЗПК и при изчисление на ГПР
по конкретния договор за заем ответното дружество изцяло е спазило така
посочената в закона формула. Излага се, че условията на клаузата на чл. 8 от
договора за заем са индивидуално уговорени и това е станало с прякото
влияние на потребителя ответника, особено имайки в предвид и факта, че е
можел да предостави гарант, който отговаря на условията посочени В ОУ и
след сключването на договора и по този начин да не дължи заплащане на
неустойка С договорения точно определен размер на неустойката в чл. 8,
потребителя Р. С. Б. е преценил икономическите последици за себе си, ако се
наложи да заплати тази неустойка, като в случая размерът на тази клауза е
индивидуално определен. Излага се, че неустойка се дължи в нейния пълен
5
размер още от момента на настъпване на основанието за нейното начисляване.
Същата обаче има особен начин на заплащане, който е уговорен между
страните предварително, още в момента на постигане на съгласие за
наличието на неустойката и нейния размер. Периодичният начин на
плащането й обаче не е основание да се счита, че същата е лихва или пък, че
има характер на обезщетение за забавено изпълнение. Същата се дължи
поради липсата на надлежно обезпечение и в основанието за нейното
начисляване не може да се прави паралел с лихва, а още по-малко с
обезщетение за забава Излага се, че законната лихва за забава е уредена в чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, същата има обезщетителна функция за вредите на кредитора
от забавата при неизпълнение на парично задължение. Излага се, че при
конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и
/други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства
във всеки отделен случай, в който смисъл се цитира тълкувателно решение на
ВКС. Сочи се, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Прекомерността на
неустойката не я прави a priori нищожна, поради накърняване на добрите
нрави". Твърди се, че неизпълнение на задължението на ищецът предложеното
и обещано от нея надлежно обезпечение, са обстоятелства, които в своята
съвкупност са релевантни при осъществяване на дължимата съгласно чл. 145,
ал. 1 от ЗЗП преценка, че клаузата за неустойка не е неравноправна,
независимо как е уговорена - индивидуално или не. Излага се, че в ОУ има
изрична клауза относно правото на потребителя да се откаже от договора за
заем в 14-дневен срок. Това е възможност, предоставена му по силата на чл.
29 ал. от ЗПК, като именно с цел защита на потребителя, Законодателят е
предвидил тази възможност, от която ищецът не се е възползвал
своевременно. Вместо това е продължил да ползва предоставената му по
силата на сключения договор сума. Моли се за отхвърляне на иска. Възразява
се срещу присъждане на разноски в полза на ищеца.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото
договор за паричен заем № 465273 към искане № 465273 сключен между
страните по делото, че между тях е сключен договор за заем, по силата на
който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под
формата на потребителски кредит сума в размер на 2200 лв., а заемателят се е
задължил да я върне на 13 вноски, в срок до 17.05.2026 г., заплащайки
месечен лихвен процент в размер на 4,100% и ГПР в размер на 62,042%, като е
посочено, че общата дължима сума по кредита е в размер на 4 641 лева. В чл. 6
е посочено, че договорът следва да бъде осигурено обезпечение -едно от
конкретно посочените в договора, като е предвидено задължение за
потребителя за заплащане на неустойка в размер на 1 759,11 лева за
6
непредоставяне на обезпечение. С Определение № 483 от 27.08.2025 г.
постановено по делото е изготвен проекто доклад, с който е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че в посочения е
договора ГПР, не е включена неустойката за непредоставяне на обезпечение,
която е в размер на 1758,11 лева.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от
правна страна:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални
предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от
ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на
пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се
ползва- че е налице възникнало между страните облигационно
правоотношение въз основа на сключения договор за заем, че същият е
нищожен поради невключване на процесната неустойка в ГПР, както и
нищожност на клаузата предвиждаща заплащане на неустойка за
непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите
нрави и поради противоречие и заобикаляне на закона.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „Креди ейс” ООД и Р. Б. на
14.04.2025 г. е сключен договор за кредит, по силата, на който търговското
дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 2200 лв. Уговорен е
между страните фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходи.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните по делото са
възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен
служебно да следи за неговата валидност.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби
уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по
7
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В
ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези
разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят
до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г.
по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС).
Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за
нищожен, което води до връщане само на чистата стойност на отпуснатия
кредит- главница.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от
62,042%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК,
доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4
от ЗПК, тъй като за конкретния период пет кратния размер на законната лихва
е 68,95 % . Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при
непредоставяне на обезпечение, което е обявено за безспорно и ненуждаещо
се от доказване с изготвения по делото доклад. В процесния случай
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по договора за кредит. Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не
обезпечава изпълнението на задълженията по Договора за кредит, нито
вредите от неизпълнението на задълженията по Договора, а евентуални такива
от непредоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция.
8
Чрез неустоечната клауза от Договора се цели санкциониране на
кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума.
От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не
настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в
клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено
като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е
индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи
размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по
кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10
от ЗПК не е включен в ГПР. Друга индиция за това, че неустойката
представлява разход по кредита, който е отнапред известен за кредитодателя е
и фактът, че същата е включена в дължимите месечни погасителни вноски
посочени в погасителния план към договора за кредит.
Съдът намира, че с процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия. Въпреки че формално в процесния договор е посочен
размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без включването в
него на сумата по чл. 6 от Договора, той не отговаря на реално прилагания
между страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. Посочването на
стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия Договор за кредит,
на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от
30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г.
по дело № С-337/23 СЕС) .
Ето защо, съдът счита, че предявеният от ищеца Р. Б. срещу ответника
„Креди йес“ ООД иск за прогласяване нищожността на договор за паричен
заем № 465273 от 14.04.2025 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноските направени от ищеца, като са представени
доказателства за заплатени разноски в общ размер на 256 лева ДТ, която сума
следва да бъде възложена в тежест на ответника.
В производството по делото ищецът е представлявана, на основание чл.38,
ал. 1, т. 2 от ЗА от адв.Д. Г. от АК – Ловеч видно от представения Договор за
правна защита и съдействие (л. 9 - гръб). Според настоящия съдебен състав в
9
случая са налице предпоставките за присъждане на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата. Преценката дали
да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или
не е материално затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на
договорна свобода между адвоката и клиента (в този смисъл Определение №
442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение №
708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно е, че
договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не
се презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но
изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна
помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в Договор за правна защита и
съдействие, сключен между страна по делото и процесуалния й представител,
обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната
хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне
на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е
необходимо да се провежда (в този смисъл Определение № 163/13.06.2016 г.
по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В случая, видно от предоставения
Договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца Р. Б. и адв. Д.
Г. са налице изявления, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да
опровергават това. Ето защо, в полза на упълномощения процесуален
представител на ищеца- адв. Д. Г. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер от 250 лв. или 300 лева с ДДС с оглед Решение на
СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22, доколкото съдът не е обвързан с
размерите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за
адвокатската работа.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, договор за паричен заем № 465273 към искане №
465273 от 14.04.2025 г. г., сключен между Р. С. Б. ЕГН: ********** и „Креди
йес“ ООД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, “Креди йес“ ООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. “Лозарска” №
12 да заплати на Р. С. Б. ЕГН: ********** с адрес: гр. П., ул. ***, сумата в
размер на 256 лв – държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, “Креди йес“ ООД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. “Лозарска” № 12, да
заплати на адв. Д. Г. АК - Ловеч, с адрес: гр. Т., ул. *** сумата в размер на 300
лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по делото.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
10
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
11