№ 1451
гр. Русе, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милен Ив. Бойчев
при участието на секретаря А.П.Х.
като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело №
20254520105008 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
Постъпила е искова молба от К. К. Ф. срещу „Профи Кредит България“
ЕООД, в която се твърди, че на 26.02.2025г. между ищцата и ответното
дружество е сключен договор за потребителски кредит, с който и е
̀
предоставена сумата от 7000лв., които тя следвало да върне за срок от 48
месеца на равни месечни вноски. Видно било от договора, че годишният
процент на разходите по кредита е определен на 63,60%, а договорната лихва в
размер на 50,95%. При тези условия ищцата следвало да върне на кредитора
сумата от 16509,11 лв. за периода от 05.04.2025г. до 05.03.2029г.
На същата дата било подписано и допълнително споразумение между
страните, съгласно което ищцата следвало да предостави обезпечение на
кредитора по договора за кредит, а в случай, че не направи това, ще дължи
неустойка в размер на 3500 лв., която следва да заплати на 18 равни месечни
вноски, дължими с останалите погасителни вноски от 05.04.2025г. до
05.09.2026г. По този начин ищцата следвало да върне сума в общ размер
20009,11 лв. в срок от 48 месеца.
Твърди се, че сключеният между страните договор за кредит и
1
допълнително споразумение към него са недействителни и съгласно чл. 23 от
Закона за потребителските кредити потребителят следвало да върне само
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по
кредита, като в случая това била сумата от 7000 лв.
В молбата се излагат подробни съображения, че с оглед горните
уговорки, договорът и допълнителното споразумение се явявали
недействителни. Моли се да бъде постановено съдебно решение, с което да се
обяви сключения на 26.02.2025г. между К. К. Ф. и ответното дружество
„Профи Кредит България“ ЕООД договор за потребителски кредит и
допълнително споразумение към него за недействителни. В условията на
евентуалност се моли да се прогласи за недействителна клаузата, с която е
уговорен лихвен процент в размер на 50.95%. Претендират се и разноски по
делото, включително и адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество изразява становище за
неоснователност на исковата молба. Излагат се подробни съображения
относно това, че сключеният между страните договор не нарушава
императивни правни норми, което да обосновава неговата недействителност.
Поради това се моли да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове и да се
присъдят на ответното дружество разноски по делото.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
Страните по делото са страни и по Договор за потребителски кредит
„Стандарт“ с №****** от 26.02.2025г., по силата на който ответното
дружество е предоставило в заем на ищцата сумата 7000 лева при следните
условия: ГЛП – 50,95%; ГПР – 63,60%; лихвен процент на ден – 0,14%, общо
дължима сума 16509,11лв., срок на кредита – 48 месеца.
На същата дата страните са сключили и допълнително споразумение, по
силата на което „кредиторът дава допълнителен срок от 14 дни за
предоставяне на обезпечение съгласно чл. 10 от ОУ, при неизпълнението на
което задължение, на осн. чл. 92 ЗЗД, клиентът ще дължи неустойка за
неизпълнение в размер на 3500лв., разсрочена за 18 месеца“.
Няма спор по делото, че ищцата не е представила обезпечение на
кредитора съгласно изискването на чл. 10 от ОУ, а именно банкова гаранция,
солидарен длъжник, който да отговаря на определени условия относно
2
възраст, доход и пр., или ипотека върху недвижим имот.
Към договора са представени и два погасителни плана, съответно с и без
начислена неустойка по допълнителното споразумение.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
Между ищцата и ответното дружество са възникнали правоотношения
по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1
ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане.
Настоящият съдебен състав счита, че процесният договор за
потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е
недействителен.
В процесния договор липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са
включени в него и как се формира ГПР. Така за ГПР в договора е посочен
размер от 63,60%, а ГЛП е определен на 50,95%. Липсват данни за други
разходи по кредита освен предвидената договорна лихва, поради което не
става ясно как е формиран по-високия ГПР, т.е. какво още е включено в него
освен договорната лихва, която пък надвишава трикратния размер на
законната лихва, което съгласно установената по този въпрос съдебна
практика е уговорка нарушаваща добрите нрави. Съобразно разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК, годишния процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което
води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е
самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Също така, налице е и друго самостоятелно основание за
недействителност на процесния договор. За договорите за потребителски
3
кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на
чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че е част от индивидуалния договор с ищцата,
клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2
ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на
съда от множеството дела, по които са представени сходни договори между
същия и други заемодатели и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК
е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
такава да откаже сключването на договор. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като
уговорената в процесния договор при неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение (банкова парична гаранция, поръчители
отговарящи на определени условия, ипотека и пр.), се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията, а в конкретния случай
многократно повече от получената главница. По този начин на длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат,
като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не
4
е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
̀
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, която се увеличава неограничено във времето. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се
представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД,
при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. Непредоставянето на обезпечение е условие, при което
разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че
предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите
по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. С
този разход („неустойката“) е очевидно, че ГПР значително надвишава
посочения в договора и максимално допустимия размер по чл. 19, ал.4 ЗПК. И
без наличието на специални знания, би могло да се установи, че с включването
на неустойката към разходите формиращи ГПР по процесния договор, то той
нараства значително повече от допустимия размер по ЗПК, извод който се
обосновава само от това, че и без дължимата „неустойка“, ГПР е определен на
5
възможния максимум по ЗПК.
На следващо място с уговорената неустойка по договора се постига
заобикаляне на закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на задължението на кредитополучателя за плащане на дължимото в
уговорените срокове. Налице е кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва, което е недопустимо.
Неспазването на посочените по-горе изисквания на закона относно
формирането на ГПР е основание съгласно чл. 22 ЗПК за прогласяване изцяло
недействителността на процесния договор като противоречащ на закона и
заобикалящ закона.
По изложените съображения следва да бъде уважен предявеният иск за
прогласяване недействителността на договора и допълнителното
споразумение между страните и без да бъдат обсъждани евентуално и други
основания за прогласяване на недействителността им.
По предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл.
26, ал.1 пр.3 ЗЗД:
Предвид прогласяването нищожността на сключените между страните
договор и споразумение, следва да се приеме, че не се е сбъднало условието,
което е предпоставка за разглеждане на иска за прогласяване нищожността
само на отделна клауза от договора, определяща размера на договорната лихва
по паричния кредит. Поради това по този евентуален иск съдът не следва да се
произнася.
При този изход на спора, в тежест на ответното дружество следва да се
възложат разноските по делото. На основание чл. 38, ал.2 ЗА, в полза на
процесуалния представител на ищеца адв. Е. М. следва да бъде определено от
съда и присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 700лв. В тази връзка
следва да се посочи, че в хипотезата на чл. 38, ал.2 ЗА съдът определя
възнаграждението на процесуалния представител, като съобразява
фактическата и правна сложност на делото, без да е обвързан от посочените
размери адвокатски възнаграждения в Наредба №1/2004г. на ВАС и
материалния интерес на спора (цената на иска), в който смисъл е утвърдената
съдебна практика както на съдилищата в страната, така и на СЕС. Начинът на
6
определяне на това възнаграждение отчита както интереса на адвоката да
получи достойно и справедливо възнаграждение за своя труд, така и за
интереса на ответника разноските, които бъде осъден да заплати да не са
прекомерно високи и да не водят до несправедливото му „наказване“ с тях.
Конкретният случай не се отличава с правна и фактическа сложност, касае
правен въпрос по който е налице обилна е утвърдена съдебна практика. Също
така по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, с кратка
продължителност.
Съобразно разпоредбата на 78, ал.6 ГПК, ответникът следва да заплати
по сметка на РС - Русе сумата 520 лева държавна такса по делото.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за потребителски
кредит Профи кредит Стандарт №****** от 26.02.2025г. и Допълнително
споразумение към него от 26.02.2025г., сключени между К. К. Ф., ЕГН
********** с адрес: гр. Сливо поле, обл.Русе, ул.“Черно море“№18 и „Профи
Кредит България” ЕООД с ЕИК175074752, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е, вх.В, представлявано от
пълномощника юрисконсулт Ивета Тенева, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД с ЕИК175074752, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е,
вх.В, представлявано от пълномощника юрисконсулт Ивета Тенева да
заплати на адвокат Е. В. М. от АК - Русе с ЕГН********** и адрес гр. Русе,
ул. „Църковна независимост“ №3 сумата 700 лева - възнаграждение за
процесуално представителство.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД с ЕИК175074752, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е,
вх.В, представлявано от пълномощника юрисконсулт Ивета Тенева да
заплати по сметка на Районен съд - Русе сумата 520 лева държавна такса по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд –
гр.Русе в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
7
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
8