Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 13.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осемнадесети
юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 5985 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 72212
от 14.04.2020 г., постановено по гр. д. № 39368/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 56 състав, са отхвърлени
предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Я.В.А. искове за признаване
за установено, че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1,
предл.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, сумата от 6 791, 43 лв., представляваща
главница за доставена и незаплатена топлинна енергия в периода 01.05.2013 г. –
30.04.2015 г. в топлоснабден имот – апартамент 2, находящ се в гр. София,
община Възраждане, бул. „*****, с абонатен № 295852, както и на основание
чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 1 529, 71 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за периода 15.08.2014 г. – 19.06.2017 г. Производството по делото, в частта,
в която са предявени искове от ищеца за признаване за установено по отношение
на ответника, че дължи сумата от 16, 08 лв., представляваща главница за
услугата дялово разпределение за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г. и сумата
от 3, 83 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода 15.08.2014 г. – 19.06.2017 г. е прекратено като
недопустимо. Решението е постановено при участието на трето лице –
помагач „Б.Б.“ ООД.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск, е депозирана
въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че обжалваното решение
е неправилн, постановено в нарушение на материалния закон. Позовава се на § 1,
т.42 от ДР на Закона за енергетиката (понастоящем чл.153, § 2а ДР на ЗЕ)
съгласно, която „клиент на енергия или природен газ за битови нужди“ е
физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва електрическа
или топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си. Счита, че
ангажираните по делото доказателства установяват, че ответникът е титуляр на
правото на собственост на процесния топлоснабден имот. Ответникът никъде в
отговора на исковата молба не оспорва правото си на собственост върху същия, а
твърди единствено липса на облигационна връзка. Счита, че от приложената
декларация по чл.14 ЗМДТ се установява, че имотът е придобит от ответника чрез
съдебна делба. Задължението за деклариране на имота и подаване на
декларация е към момента на придобиване
или настъпване на ново обстоятелство, а не всяка година. Освен това е прието и
не е оспорено от страните копие на списък на етажните собственици по абонатни
номера, в който фигурира името и подписа на ответника. ЗЕ дава легална
дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия“, за кое е без значение
обстоятелството дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е
консумирало топлинната енергия лично. Моли съда да отмени обжалваното решение и
да уважи предявените искове, като му присъди направените по делото разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника Я.В.А.,
чрез адв. С.С. – САК, назначен по реда
на чл.47, ал.6 ГПК, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. Поддържа, че по делото липсват
доказателства, от които да се установи, че ответникът е собственик на процесния
имот, поради което не е налице и облигационна връзка между страните в
производството. Представената декларация по ЗМДТ не е титул за собственост,
поради което от нея не може да се направи извод, че ответникът е носител на
вещно право върху имота. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди изцяло обжалваното решение.
Решението в
частта, с която е частично прекратено производството по делото, е влязло в
сила, като нежобжалвано.
Третото лице – помагач на ищеца - „Б.Б.“ ООД, не е депозирало в срока по
чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди,
че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на
чл.153, ал.1 ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент 2, находящ се в гр. София,
общ. Възраждане, бул. „*****, аб. № 295852, като му дължи сумата от общо 8 331
лв., от която: 6 791, 43 лв. - главница за доставена топлинна енергия за периода
м.05.2014 г. – м.04.2015 г., топлинна енергия по изравнителна сметка за периода
м.05.2013 г. – м.04.2014 г., отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г., сумата от 1 529,
71 лв. – законната лихва за забава върху главницата за периода 15.08.2014 г. –
19.06.2017 г., както и сума за дялово разпределение в общ размер на 19, 91 лв.,
от която: 16, 08 лв. – главница и 3, 83 лв. – лихва за забава. Във връзка с
подадено на 29.06.2017 г. заявление, по ч. гр. д. № 43261/2017 г. на СРС, 56
състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми,
срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски.
С
разпореждане от 22.06.2018 г. на СРС, 56 състав, исковата молба е оставена без
движение с указание, в едноседмичен срок същият да уточни периода, за който
претендира главница за възнаграждение за дялово разпределение, периода, за
който претендира лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, както
и да представи документ за довнесена държавна такса по сметка на СРС в размер
на 166, 62 лв., като го предупредил, че в противен случай исковата му молба ще
бъде върната, а производството по делото прекратено.
С молба от
06.07.2018 г. ищецът уточнил, че претендираната сума за дялово разпределение в
размер на 16, 08 лв. е за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г., сумата от 3, 83
лв. – лихва за забава е за периода 15.08.2014 г. – 19.06.2017 г. , като
представил доказателства и за довнесена държавна такса в посочения от съда
размер.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба, ответникът чрез
назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител адв. С.С. от САК,
оспорва предявените искове по основание и размер. Счита, че по делото не са
налице доказателства, които да обосноват извод, че притежава качеството
„потребител“ на топлинна енергия. Оспорва да е собственик или ползвател на
процесния имот през исковия период. Позовава се на изтекла тригодишна
погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените искове.
На 29.06.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Я.В.А. за сумата от 6 797, 51 лв. – главница,
както и 1 533, 54 лв. – мораторна лихва за периода 15.08.2014 г. –
19.06.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът дължи суми за доставена
топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., както и топлинна
енергия по изравнителна сметка за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г.,
отразена в обща фактура №
**********/31.07.2014 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, община Възраждане,
бул. „*****, ап.2, аб. № 295852.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: 6 781 лв. - главница и 1 529,
71 лв. - лихва, а за дялово разпределение: 16, 08 лв. - главница и 3, 83 лв. -
лихва. Претендира сторените в производството разноски в размер на 166,62 лв. –
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
С
разпореждане от 10.07.2017 г. по ч. гр. д. № 43261/2017 г. на СРС, 56 състав,
съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя
и сторените в заповедното производство разноски в размер на 166, 62 лв. -
държавна такса и 50 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по
чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по
исков ред.
Съгласно
представено по делото от Столична община, Дирекция „Общински приходи”, отдел
„Общински приходи - Възраждане” извлечение от декларация по чл.14 ЗМДТ имотът,
находящ се на адрес в гр. София, бул. „*****, ап.2, към 12.08.1998
г. е деклариран като собственост на Я.В.А., придобит на основание съдебна делба.
Видно от представения протокол от проведено Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, бул. „*****,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Б.Б.“ ООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение, включително и ответника.
По делото е представен списък на живущите по апартаменти на ул. „*****, в
който като собственик на ап.2 фигурира ответникът, посочен ЕГН и положен
подпис. В списъка е посочена отопляемата кубатура на имота.
На 23.09.2002 г. е сключен договор № 1997 между „Б.Б.“ ООД и етажната
собственост с адрес: в гр. София, бул. „***** и 46, по силата на който
дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация
от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У312/08.07.2011
г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Б.Б.“ ООД – изпълнител, при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя,
който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
Пред СРС е изслушана и приета съдебно -
счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице В.С., която не е оспорена от
страните. От заключението се установява, че няма данни за извършени плащания за
покриване на начислените суми за исковия период. По данни от изготвени отчети и
изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение за периода м.05.2013 г.
– м.04.2015 г. е установена сума за връщане минус 117, 82 лв. Стойностите по
изравнителните сметки са осчетоводени в счетоводната система на ищеца, както
следва: за отчетния период м.05.2013 г. – м.04.2014 г. резултатът е сума за
доплащане от плюс 118, 20 лв., формирана от 86, 45 лв. за доплащане от
м.07.2014 г. и 31, 75 лв. за доплащане от м.10.2014 г. Сумата от плюс 86, 45
лв. е отразена в общата фактура от 31.07.2014 г., а сумата от плюс 31,75
лв. е отразена в дебитно известие от
31.10.2014 г. За отчетния период м.05.2014 г. – м.04.2015 г. е установена сума
за връщане в размер на минус 236, 02 лв., отразена в общата фактура от
31.07.2015 г. Дължимата сума за главница за топлинна енергия според вещото лице
възлиза на сумата от 6 781, 43 лв. Освен тази сума се дължи и такса за
отчитане на уредите за дялово разпределение, която е в размер на 16, 08 лв. Така
общият размер на неплатената главница възлиза на 6 797, 51 лв. Мораторната
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия е изчислена от вещото лице
в размер на 1 528, 33 лв., а върху главницата за дялово разпределение в
размер на сумата от 3, 81 лв.
По делото са приложени нотариален акт №
45, том LLХХVII, дело № 24859/1997 г. от
09.09.1997 г. и договор за наем от 01.01.2001 г., които са неотносими към
предмета на настоящото производство, доколкото се отнасят за имоти, различни от
процесния. Ето защо същите не следва да бъдат обсъждани.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните
му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Спори се
между страните в производството дали през исковия период между тях е
съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017
г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в
имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята
потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части
на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им
приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде
всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
От ангажираното по делото извлечение от декларация по
чл.14 ЗМДТ се установи, че процесният топлоснабден имот е собственост на
ответника през разглеждания период. Тъй като удостоверението е издадено от
длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, същото е
официален документ и като такъв съставлява доказателство за изявленията пред
него и да извършените от него и пред него действия, съгласно нормата на чл.179,
ал.1 ГПК. В него се съдържат данни относно декларираните от ответника пред
администрацията на СО във връзка с притежавания от него недвижим имот. В
депозираната от ищеца декларация по чл.14 ЗМДТ същият е декларирал, че е
собственик на процесния имот, въз основа на съдебна делба. Тази декларация,
депозирана пред данъчната администрация, по естеството си съставлява
извънсъдебно признание за това обстоятелство. Макар удостоверението за
декларирани данни не съставлява титул за собственост, това не го лишава от
доказателствена стойност, а вменява в задължение на съда да извърши съвкупна
преценка на всички ангажирани по делото доказателства, твърденията и
възраженията на страните, както и направените от тях оспорвания. В случая
представеното удостоверение не е оспорено от ответника. Същият не е заявил, че
депозираната пред СО декларация по чл.14 ЗМДТ удостоверява неверни фактически
обстоятелства. Отделно от това по делото не са ангажирани никакви
доказателства, които да опровергаят или разколебаят извънсъдебното признание на
ответника, направено пред данъчната администрация относно принадлежността на
правото на собственост по отношение на процесния имот.
Следва да се съобрази и обстоятелството, че ответникът
е подписал протокола от проведеното Общо събрание на етажните собственици, в
качеството му на собственик на апартамент № 2, като е декларирал 4 бр.
разпределители, 4 бр. вентили и 1 бр. затапване, както и списък на живущите по апартаменти в жилищната
сграда на ул. „*****. Индивидуалните справки, изготвяни от фирмата за дялово
разпределение, които се отнасят за исковия период, са на името на ответника. Дали
същият реално е ползвал имота през процесния период няма отношение при
извършване на преценка относно качеството на клиент на топлинна енергия за
битови нужди. Ответникът не твърди и съответно не са ангажирани доказателства,
че се е разпоредил с процесния имот преди началото на исковия период.
По изложените съображения въззивният съд счита, че
ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи принадлежността на
правото на собственост върху процесния имот за исковия период.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на
топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на
топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с
решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от
14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“
и Общите условия, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани
във вестник „Монитор“, в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за потребителите /клиентите/, които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответницата не твърди и не установява да е
упражнила това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е
приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна
енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя
(клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично
изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите
условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за
исковия период между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя основателността на
наведените във въззивната жалба на ответника оплаквания в тази насока.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от
упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на
отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина
енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки
потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е
поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-счетоводна експертиза,
от чието заключение се установява, че дължимата сума за главница за топлинна
енергия за исковия период възлиза на сумата от 6 781, 43 лв., а за дялово
разпределение - 16, 08 лв. Мораторната лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия е изчислена от вещото лице в размер на 1 528, 33 лв., а върху
главницата за дялово разпределение - в размер на сумата от 3, 81 лв.
Ответникът своевременно с депозирания писмен отговор
на исковата молба, е релевирал по делото – възражение за изтекла погасителна
давност на претендираните от ищеца суми, което предвид установената в
настоящото производство облигационна връзка между страните по делото следва да
бъде е разгледано от въззивния съд като част от спорния предмет.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на
ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла
на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Тъй като искът се счита предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.06.2017 г.,
на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност
за вземания, станали изискуеми преди 29.06.2014 г. Такива в случая се явяват
вземанията за периода м.05.2013 г. – м.05.2014 г.
По отношение на вземанията за периода м.05.2013 г. –
м.02.2014 г. приложение намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия от 2008 г., купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Давността за тях започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД.
По отношение на вземанията за периода м.03.2014 г. –
м.04.2015 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия
от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по
делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за
исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от
насрещната страна, поради което и на основание чл.114, ал.2 ЗЗД, следва да се
приеме, че давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало. При това положение следва да се приеме, че давността за вземането
за м.05.2014 г. е започнала е започнала да тече от 01.06.2014 г. и е и изтекла към 01.06.2017 г. т. е. преди депозиране
на заявлението по чл.410 ГПК на 29.06.2017 г. Давността за следващия месец м.06.2014
г. обаче е започнала за тече на 01.07.2014 г., поради което не е изтекла към момента
на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК и вземанията за периода от м.06.2014
г. до м.04.2015 г. не са погасени по давност.
Погасени по
давност се явяват и вземанията за топлинна
енергия отразени в обща
фактура № **********/31.07.2014 г. за процесния
топлоснабден имот, които се отнасят за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г.,
които са на обща стойност 3 082, 17 лв. това е така, защото релевантен в
случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а
не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й.
Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер
на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради
което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира
и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не
се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и са
функционално свързани с него.
По изложените съображения въззивният съд счита, че непогасеното
задължение на ответника за периода м.06.2014 г. - м.04.2015 г. Неговият размер,
определен съобразно приложените от ищеца документи, изравнителни сметки и
заключението на изготвената и неоспорена от страните по делото съдебно -счетоводна
експертиза възлиза на сумата от 3 591, 39 лв. Ето защо предявеният иск относно
претендираната главница е основателен в посочения размер и период.
Задължението на ответника е парично и за периода на
своята забава същият дължи обезщетение в размер на законната лихва, съгласно
нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия на ищеца,
които са одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от
12.03.2014 г., действали и през исковия период м.06.2014 г. – м.04.2015 г.,
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
купувача.
На основание чл.154, ал.1 ГПК в доказателствената
тежест на ищеца е да установи момента на настъпване на изискуемостта на
задължението за главница - моментът, в който са публикувани месечните дължими суми
на интернет страницата му. В хода на производството доказателства в тази насока
не са ангажирани, нито са заявени признания от страна на ответника. Ето защо и
доколкото ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи
поставянето на ответника в забава, искът за заплащане на мораторна лихва върху
стойността на топлинната енергия се явява изцяло неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат
частично, решението следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен предявеният
иск относно претендираната главница за топлинна енергия за периода м.06.2014 г.
- м.04.2015 г. за сумата 3 591, 39
лв., като следва да се уважи в тази му част. В останалата обжалвана част
решението следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този
изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на жалбоподателя следва
да се присъди сумата от 201, 06 лв. – разноски във въззивното производство по
съразмерност. Тъй като жалбоподателят е защитаван в настоящото производство от
юрисконсулт и на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК следва да му се присъди
сумата от 43, 10 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
В тежест на ответника следва да се
възложат сторените от ищеца разноски, съразмерно с уважената част от иска.
Техният размер възлиза на 301, 60 лв. –
разноски в исковото производство и 43, 10 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Следва да се присъдят и сторените
разноски в заповедното производство в размер на 71, 82 лв. – държавна такса и
21, 55 лв. – юрисконсулртско възнаграждение, съразмерно с уважената част от
иска.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 72212 от 14.04.2020 г., постановено по гр.
д. № 39368/2018 г. на СРС, ІІ ГО, 56 състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК **********, с адрес ***, срещу Я.В.А., ЕГН **********, искове
с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ - за признаване а
установено, че дължи сумата от 3 591, 39
лв. (три хиляди петстотин деветдесет и един лева и тридесет и девет
стотинки) лв. – главница за доставена топлинна енергия за периода м.06.2014 г. -
м.04.2015 г., в топлоснабден имот – апартамент 2, находящ се в гр. София,
община Възраждане, бул. „*****, с абонатен № 295852, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
29.06.2017 г. до окончателното й изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес
***, срещу Я.В.А., ЕГН **********, с адрес ***, с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, че Я.В.А., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, сумата от 3 591, 39 лв.
(три хиляди петстотин деветдесет и един лева и тридесет и девет стотинки) лв. –
главница за периода 01.06.2014 г.- 30.04.2015 г. за топлинна енергия, доставена
в топлоснабден имот – апартамент 2, находящ се в гр. София, община Възраждане,
бул. „*****, с абонатен № 295852, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 29.06.2017 г. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 10.07.2017 г. по ч. гр. д. № 43261/2017 г. на СРС, II ГО, 56 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72212 от 14.04.2020 г., постановено по гр.
д. № 39368/2018 г. на СРС, ІІ ГО, 56
състав, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Я.В.А., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 201, 06 (двеста и един лева и шест стотинки) лв., представляваща сторени разноски във въззивното производство по
съразмерност; да заплати на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК, сумата от 43,
10 (четиридесет
и три лева и десет стотинки) лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство
във въззивното производство; да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от
301, 60 (триста и
един лева и шестдесет стотинки) лв.,
представляваща сторени разноски в исковото производство пред СРС; да заплати на
основание чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК, сумата от 43, 10 (четиридесет и три лева и десет стотинки) лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство в исковото производство пред СРС; да заплати на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 71, 82 (седемдесет и един лева и осемдесет и две стотинки) лв., сторени разноски в заповедното производство,
както и да заплати, на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК, сумата от 21,
55 (двадесет и
един лева и петдесет и пет стотинки) лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство в заповедното производство, съразмерно с уважената част от
иска.
Решението в частта, с която е
прекратено частично производството по делото е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на ищеца: „Б.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес
гр. София, район Витоша, бул. „*****.
Решението не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.