№ 14615
гр. София, 28.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:.....
при участието на секретаря ...
като разгледа докладваното от ..... Гражданско дело № 20241110118847 по
описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Л. Д. М.,
ЕГН: **********, с адрес: .. чрез адв. С. Х. от АК .. против ... С., ЕГН: **********, с адрес:
....., с която са предявени кумулативно обективно съединени положителни установителни
искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
с искане да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 4 500
лева, представляваща непогасена главница по неформални договори за паричен заем, от
които сумата в размер на 3000 лева по договор за заем от 01.12.2013 г., а остатъкът от 1500
лева по договор за заем от 22.12.2013 г., ведно със законна лихва за период от 22.12.2023 г.
(датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 2251,12 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
01.05.2014 г. до 22.12.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 10.01.2024 г. по ч. гр. д. № 71190/2023 г. по описа на СРС, 34 състав.
Ищецът твърди, че познава ответницата .... от дете, като дъщеря на най-близкия му
приятел. Твърди, че по молба на ответницата се е съгласил да й даде заем за задоволяване на
възникнали потребности на същата в размер на 4500 лева. Твърди, че е предал заемната сума
от 4500 лева на ответницата на два пъти, съответно на 01.12.2013 г. е предал сумата от 3000
лева, а на 22.12.2013 г. е предал сумата от 1000 лева. Сочи, че ответницата е предложила да
му върне предадената в заем сума до 30.04.2014 г., за което саморъчно изписала „общо за
връщане 4500,00 лева“, като изписала имената си и се подписала. Твърди, че след изтичане
на посочения срок, с писмено изявление от 06.04.2018 г., ответницата заявила, че до края на
месец април 2018 г. ще върне на ищеца сумата от 4500 лева, като след изтичане на този срок,
на 28.09.2020 г. ответницата писмено декларирала, че ще върне сумата от 4500 лева до месец
октомври 2020 г. Сочи, че с последващо писмено уверение от 06.09.2021 г. ответницата се
задължила да върне процесната сума от 4500 лева по следния начин: на три равни месечни
вноски от 30.09.2021 г. до 30.11.2021 г. по 1000 лева всяка и последна изравнителна вноска
на 31.12.2021 г. в размер на 1500 лева. Твърди, че въпреки постигнатите договорки между
страните, до настоящия момент ответницата не е върнала предоставената в заем сума. Ето
защо предявява настоящите искове. Претендира и направените в заповедното и в исковото
производства разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е подала отговор на исковата молба, с който
1
оспорва по основание предявените искове и изложените в исковата молба обстоятелства.
Оспорва наличието на сключен между страните договор за паричен заем, както и че ищецът
й е предоставил претендираната сума от 4500 лева. Твърди, че не е ясно съдържанието на
облигационното задължение, както и че не е ясен срокът, в който е следвало да се върне
сумата, като в тази връзка оспорва същата да е изискуема. Оспорва да е изпаднала в забава,
доколкото липсвали твърдения за наличието на изпратена от ищеца покана за връщане на
получената сума, респективно оспорва като неоснователен и иска за мораторна лихва.
Релевира възражение за настъпила погасителна давност на вземанията. Моли за отхвърляне
на исковете и присъждане на направените по делото разноски.
С молба с вх. № 14937 от 16.01.2025 г. ответницата оспорва истинността на
представените с исковата молба документи, въз основа на които ищецът обосновава
вземането си, по отношение на авторството, като твърди, че същите не носят подписа на
ответницата.
С оглед горното с определение от 14.02.2025 г. съдът е открил производство по чл.
193 ГПК за проверка на автентичността на представените от ищеца документи, а именно: 1.
писмено изявление, датирано и удостоверено с подписа на Т. К. .. от 22.12.2013 г., 2. писмено
изявление, удостоверено с подписа на Т. К. .. и датирано от 06.04.2018 г., 3. писмен документ
- Декларация с декларативно изявление, удостоверено с подписа на Т. К. .. и датирано на
28.09.2020 г., 4. копие от писмен документ наименуван - Уверение, удостоверено с подписа
на Т. К. .. и датирано от 06.09.2021 г., в частта на положените от името на Т. К. .. подписи.
Със същото определение съдът е указал на ответницата, че нейна е доказателствената тежест
да установи, че подписът положен от нейно име, в оспорените документи, не е изпълнен от
нея.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По подадено от ищеца Л. Д. М. заявление по чл. 410 ГПК е образувано ч. гр. д. №
71190/2023 г. по описа на СРС, 34 състав, по което на 10.01.2024 г. е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ... С. за сумите, предмет на настоящото исково
производство.
Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове по реда на чл. 422, ал.1 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са допустими, предявени в едномесечния срок по чл. 415 ГПК,
поради което същите следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Няма спор в съдебната практика и теория, че договорът за заем е неформален,
каузален и реален договор, т. е. касае се за правна сделка, при която заемното
правоотношение между страните възниква при кумулативното наличие и на двата елемента
от така очертания фактически състав – постигнато съгласие между страните сумата да се
предаде в собственост на заемателя със задължение за връщането й и реално предаване на
сумата от заемодателя на заемателя с твърдяното предназначение - под формата на заемни
средства (в този смисъл решение № 837/13.12.2010 г. по гр. дело № 1727/2009 г. на ВКС, IV
г. о. по чл. 290 ГПК/. Следователно, договорът за заем се счита за сключен в момента в
който, въз основа на постигнато между страните по договора съгласие, едната страна даде, а
другата получи в заем, пари или други заместими вещи, като за валидността му законът не
предвижда изрично изискване за спазване на форма при сключването му, а писмена форма е
необходима единствено за доказване сключването на такъв договор на стойност над 5000
лева в предвидените в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК случаи. При този договор заемодателят дължи
предаване на заемната сума, а заемателят връщане на същата в уговорения срок. Освен
предаване на предмета на договора в патримониума на заемателя, елемент от фактическия
2
състав на договора, за да има валидно правоотношение по договор за заем, е съгласие,
постигнато между страните за съществените елементи на договора. Основанието, на което
процесната сума е предадена, съставлява съществен елемент от съдържанието на договора.
То не се презюмира и също следва да се докаже от ищците по настоящия спор, съгласно
разпределението на доказателствената тежест.
От изложеното следва, че възникването в полза на ищеца на процесното вземане, е
обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване, на следните факти:
възникването на облигационни правоотношения между него и ответницата по неформални
договори за паричен заем от 01.12.2013 г. и от 22.12.2013 г. с твърдяното съдържание, в
частност относно момента на сключване на договорите, правата и задълженията на страните
и уговорения срок за връщане на заемните суми, по силата на които договори ищецът
реално да е предоставил на ответницата и заемополучател, респ. последната да е получила
сумата от 4500 лева, от която сумата от 3000 лева на 01.12.2013 г. и сумата от 1500 лева на
22.12.2013 г.; наличието на основание за спиране/прекъсване на давността за вземането.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответницата е да установи
възражението за липсата на облигационно правоотношение между страните, както и
останалите си възражения, от които черпи права, респективно да докаже че е върнала заетата
сума в срок или същата е дадена на различно основание.
Доказването на горните обстоятелства, съгласно правилото за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, е разпределено в тежест на страните с доклада по
делото по чл. 146 ГПК, обективиран в определение с № 51108 от 17.12.2024 г. Въпреки това
съдът намира, че ищецът не е доказал пълно и главно разпределените в негова тежест факти,
по следните съображения.
Изясни се, че с отговора на исковата молба ответницата оспорва възникването на
твърдяните от ищеца заемни правоотношения с довод за липсата на изразено от ответницата
съгласие за сключване на такива договори, както и за реално получаване на заемните суми.
За установяване на елементите от фактическия състав на твърдяното от ищеца право
по делото са ангажирани следните писмени доказателства, представени в оригинал, предвид
заявеното оспорване на същите от ответницата по чл. 193 ГПК: 1. писмено изявление,
датирано и удостоверено с подписа на Т. К. .. от 22.12.2013 г., 2. писмено изявление,
удостоверено с подписа на Т. К. .. и датирано от 06.04.2018 г., 3. писмен документ -
Декларация с декларативно изявление от Т. К. .., удостоверено с подписа на същата и
датирано на 28.09.2020 г., 4. копие от писмен документ - Уверение от Т. К. .., удостоверено с
подписа на същата и датирано от 06.09.2021 г.
От горните доказателства се установява, че на 22.12.2013 г. ответницата Т. К. .. е
получила сумата от 1500 лева и в срок до 30.04.2014 г. се е задължила да върне сумата от
4500 лева, като впоследствие този срок е бил удължен два пъти, съответно до 30.10.2020 г. и
до 31.12.2021 г. От същите обаче не се установява от кой и на какво основание ответницата е
получила сумата от 1500 лева, нито на кой следва да я върне. Действително от писмено
изявление от 06.04.2018 г., удостоверено с подписа на ответницата Т. К. .., се установява, че
до края на месец април (без посочена година) същата се е задължила да върне сумата от 4500
лева на Л. Д., но съдът не приема, че това представлява изявление/признание от страна на
ответницата, че сумата е получена на основание сключен между страните договор за заем.
Дори и съдът да приеме, че процесната сума от 4500 лева е била предадена от ищеца на
ответницата, то от доказателствата по делото не се установява, че същата е предадена въз
основа на договор за заем, респективно не се доказва по несъмнен начин възникване на
заемно правоотношение между Л. Д. М. и ... С., а още повече дори и да се приеме, че са
предадени пари, самото предаване не доказва твърдяните от ищеца договори, по който е
извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени
елементи, каквито в настоящия случай не са налице.
С оглед гореизложеното съдът намира, че ангажираните от ищеца писмени
доказателства сами по себе си не са достатъчни да докажат наличието на облигационни
3
правоотношения между страните въз основа на сключени между тях неформални договори
за заем от 01.12.2013 г. и от 22.12.2013 г.. В тази връзка следва да се посочи, че
установяването на заемно правоотношение между страните чрез постигнато от същите
конкретно съгласие за обвързване с договор за заем и предаването на заемната сума може да
се осъществи не само с договор или с писмен документ като разписка/декларация, изходяща
от длъжника, но и със свидетелски показания. Това произтича от характера на договора за
заем, който, както вече се изясни, е неформален, поради което може да бъде сключен както в
писмена, така и в устна форма. В настоящия случай предмет на производството е
сключването на договори за заем на обща стойност 4500 лева, поради което не е приложим
чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, и е допустимо договорните отношения между страните – съгласието
и предаването на паричната сума, да се установяват от свидетелски показания, като няма
пречка със свидетелски показания да се установяват и постигнатите отделни договорености
между страните по договора (решение по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о. на ВКС, решение №
524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ІV г. о. на ВКС и др.), но такива в настоящото
производство не бяха ангажирани от ищеца, чиято е доказателствената тежест.
По изложените съображения, съдът приема, че не са налице достатъчни
доказателства, които да обосноват извод за наличие на сключени договори за заем, което
обуславя извод за недоказаност на главния иск, а оттам и на акцесорните такива за законна
лихва за период от 22.12.2023 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до
окончателното изплащане на вземането, както и за мораторна лихва за сумата от 2251,12
лева за периода от 01.05.2014 г. до 22.12.2023 г.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
С оглед изхода от спора право на присъждане на разноски възниква само за
ответницата, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, каквито последната е претендирала, но не е
доказала направата на същите, поради което и такива не следва да й се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Л. Д.
М., ЕГН: **********, с адрес: .. чрез адв. С. Х. от АК .. против ... С., ЕГН: **********, с
адрес: ....., кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с искане да се признае за установено, че
ответницата дължи на ищеца следните суми: 4 500 лева, представляваща непогасена
главница по неформални договори за паричен заем, от които сумата в размер на 3000 лева по
договор за заем от 01.12.2013 г., а остатъкът от 1500 лева по договор за заем от 22.12.2013 г.,
ведно със законна лихва за период от 22.12.2023 г. (датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК) до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 2251,12 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.05.2014 г. до 22.12.2023 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.01.2024 г. по ч. гр. д. № 71190/2023 г.
по описа на СРС, 34 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4