№ 6867
гр. С., 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕНИЦА Н. УРУМОВА
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело №
20221110159004 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното :
Предявен е иск от „Б.И.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление /адрес/, представлявано от Б.Г.М., срещу М.п., с адрес: /адрес/, за осъждане на на
ответника да заплати на ищеца сумата от 385,00 лв., представляваща обезщетение
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение във връзка с обжалване на Определение № 1925/22.12.2020 г., постановено
от съдия по вписванията при СРС, с което е постановен отказ за вписване на договор за
цесия, отменен като незаконосъобразен с Определение № 264812/11.03.2023 г. по в.ч. гр. д.
№ 249/2021 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на
исковата молба – 17.02.2022 г., до окончателното плащане на дължимото.
Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че подал до Служба по вписванията – гр. С. заявление вх. №
78902/22.12.2020 г., с което поискал вписване на Договор за цесия от 18.12.2020 г., по силата
на който е придобил вземания на „П.И.Б.“ АД спрямо „Т.М.“ ЕООД, обезпечени с договорна
ипотека върху подробно описани в исковата молба недвижими имоти. С Определение №
1925/22.12.2020 г. съдия по вписванията Р. С. В. постановил отказ за вписване, в нарушение
на закона и съдебната практика, с мотиви, че подписът на заявителя не бил нотариално
заверен, подлежащият на вписване акт не съдържал точна сигнатура на вписването на
договорната ипотека, по която се иска отбелязване на договора за цесия, доколкото по
последния имало две различни договорни ипотеки, както и че следвало да се подадат две
отделни искания за вписване на договора за цесия, тъй като били налице две договорни
ипотеки. Така постановения от съдията по вписване акт бил отменен с Определение от
11.03.2021 г. по в. ч. гр. д. № 249/2021 г. по описа на СГС, като за обжалването ищецът
заплатил разноски в общ размер от 385 лв. Според ищцовото дружество ответникът М.п. е
възложител на работа на съдиите по вписванията, поради което отговаряло за причинените
от тях вреди и следвало да заплати посочената сума, представляваща имуществена вреда,
настъпила в причинна връзка с незаконосъобразния отказ за вписване.
1
В срока по чл. 131 ГПК, ответника е депозирал отговор на исковата молба, в който
развИ. доводи за недопустимост на иска с твърдения, че ищецът е следвало да предяви
претенцията си за съдебни разноски по реда на чл. 78 ГПК, в производството по оспорване
на отказа на съдията по вписванията. Поддържа още, че се касаело за едностранно
охранително производство, поради което разноските по същото следвало да останат в
тежест на молителя на основание чл. 541 ГПК и било недопустимо да се претендират с иск
по чл. 49 ЗЗД. По съществото на спора ответникът признава, че е възложител на работа на
съдиите по вписванията, но оспорва да е налице виновно и противоправно поведение на
съдия по вписванията, в причинна връзка с което да са настъпили посочените в исковата
молба вреди. Поддържа се, че процесният отказа е постановен в съответствие със законна и
по вътрешно убеждение, като съдебната практика не била задължителна, а отделно от това
била налице противоречИ. такава по идентични казуси. РазвИ.т се съображения, че
констатираната от СГС незаконосъобразност не следвало да обвързва съда, пред който се
претендира обезщетение. Оспорва се и настъпването на вреда за ищцовото дружество с
аргументи, че не е доказано да е заплащало претендираните суми. В евентуалност поддържа,
че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на
отказа е прекомерно. Моли се за отхвърляне на предявения иск и се претендират разноски.
В срока за отговор, ответникът М.п. прави искане за привличане на трето лице
помагач – Р. С. В., като предявява и обратен иск на основание чл. 219, ал. 3 ГПК.
С Определение № 12161/16.10.2023 г., по в. ч. гр. д. № 7664/2023 г. по описа на СГС,
Р. С. В. е конституиран като трето лице помагач на страната на ответника, а с Определение
№ 5826/06.02.2024 г. по гр. д. № 59004/2024 г. по описа на СРС е приет за съвместно
разглеждане обратният иск на ответника.
С предявения от М.п. обратен иск срещу третото лице – помагач, при условията на
евентуалност, се иска осъждане на Р. С. В., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, да заплати на
М.п., сумата от 385,00 лв., представляваща претърпени имуществени вреди, в резултат на
постановен незаконосъобразен отказ за вписване на договор за цесия, обективиран в
Определение № 1925/22.12.2020 г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на
исковата молба до окончателно изплащане.
Ищеца по обратния иск твърди, че е възложител на работа на Р. С. В. – съдия по
вписванията, като в случай че ответника бъде осъден да заплати обезщетение на „Б.И.“
ЕООД по първоначалния иск, то ще придобие регресни права за възстановяване на платената
сума от служителя си. В тази връзка поддържа, че Р. В. умишлено е постановил
незаконосъобразен отказ за вписване, макар да е знаел за съдебната практика в
противополжния смисъл. С тези аргументи се моли за уважаване на обратния иск.
Ответникът по обратния иск Р. С. В. е депозирал писмен отговор в законоустановения
срок, като оспорва допустимостта на първоначалния иск с доводи, че ищецът е следвало да
претендира сторените разноски по реда на чл. 78 ГПК в производството пред СГС, която
възможност към настоящия момент е преклудирана. Поддържа, че преценката на съда за
незаконосъобразност на отказа на съдията по вписванията не била обвързваща за съда,
разглеждащ деликтния иск, който следвало да извърши самостоятелна преценка. Счита, че
ползването на правна помощ в производството по обжалване не било задължително, поради
което с ангажирането на адвокатска защита и заплащането на хонорар било налице
съпричиняване на вредите. Оспорва да са налице елементите от фактическия състав на чл.
49 ЗЗД и да е доказано да са настъпили претендираните с първоначалния иск вреди. Оспорва
и обратния иск с доводи, че при постановяване на отказа за вписване е действал в
съответствие със закона, вътрешното си убеждение и съдебната практика, като последната
била противоречИ., което изключвало умисъл и противоправност в действията му. РазвИ.
доводи, че е действал добросъвестно и в съответствие с професионалните си знания и
вътрешното си убеждение е оценил относимите факти и е приложил закона, поради което
2
липсвал умисъл в действията му. От това ответникът прави извод, че е изключена пълната
му имуществена отговорност по отношение на работодателят му М.п., съответно,
последният няма регресно вземане за обезщетение. Поддържа, че производството по
обжалване на отказ на съдията по вписванията е част от производството по вписване, което
е охранително по своя характер, поради което сторените от молителя разноски следвало да
останат за негова сметка на основание чл. 541 ГПК. Моли за отхвърляне на предявените
искове и претендира разноски.
В съдебно заседание ищеца се представлява от адв. Г., който поддържа исковата
молба и моли съда да уважи иска. Претендира разноски по списък.
Ответника се представлява от юрк. Т., която поддържа писмения отговор и
насрещния иск. Моли иска да бъде отхвърлен.
Третото лице помагач се представлява от адв. С., който поддържа отговора и моли
съда да отхвърли исковете.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначени и изслушани са
съдебно-счетоводна и съдебно-почеркова експертизи.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са главен иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и обратен иск по чл. 54 ЗЗД, вр. с
чл. 203 и сл. КТ.
По главния иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.
Иска е допустим, като релевираното от ответника в тази насока възражение за
недопустимост е неоснователно. Осъдителният иск за присъждане на разноски, сторени в
друго производство, е процесуално недопустим само тогава, когато законът предвижда
специален ред за разпределение на отговорността за разноски между страните в съответното
производство, изключващ общия исков ред. В случаите, в които изобщо липсва законова
разпоредба, уреждаща отговорността за разноски (напр. отговорност за разноските на
подсъдимия в наказателното производство; отговорност за разноските на длъжника в
изпълнителния процес) или тази отговорност не може да бъде реализирана в рамките на
съответното производство с оглед неговия характер (напр.отговорност за разноските на
жалбоподателя при обжалване действия на съдебен изпълнител), единственият ред за
реализиране на тази отговорност е исковият.
Настоящия случай е именно такъв, защото частното производство, образувано по
жалба срещу отказ за вписване на акт, е едностранно и този му характер изключва
възможността при уважаване на жалбата съдът да възложи отговорността за разноски в
тежест на насрещната страна по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК. Предвид, че разноските
представляват имуществена вреда, увреденото лице може да ги претендира по реда на чл. 49,
вр. чл. 45 ЗЗД от лицето, носещо гаранционна отговорност за действията на постановилия
отказа. Производството по вписване на актове по реда на Правилника за вписванията е
охранително, а не административно, поради което е приложима именно общата
гражданскоправна отговорност за вреди. Нормата на чл. 541 ГПК, която предвижда, че
разноските по охранителните производства са за сметка на молителя, е неотносима към
настоящата хипотеза, тъй като касае единствено сторените от молителя разноски в самото
охранително производство (в случая в производството по вписване), а не и в частното
производство по чл. 538, ал. 2 ГПК, вр. чл. 278 ГПК и чл. 32а ПВ. Това е така, защото в
охранителното производство молителят търси съдействие от държавата за издаване на акт с
правно значение, за което дължи съответните държавни такси и разходи по издаване, докато
разноските по обжалване на незаконосъобразен отказ за издаването на такъв акт
представляват разходи за защита на правния интерес на молителя, които не биха били
сторени, ако сезираният с молбата за съдействие орган се беше произнесъл в съответствие
със закона. В този смисъл разноските в частното производство са извън обхвата на разходите
по издаване на самия охранителен акт, респективно извън обхвата на чл. 541 ГПК.
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, е да докаже при условията на пълно и главно доказване извършено от служител на
ответника във връзка с възложената му дейност деяние, противоправен характер на
деянието, наличието, естеството и интензитета на причинените от него вреди, както и
причинната връзка на същите с извършеното противоправно деяние. В тежест на ответника
3
е да установи, че е заплатил претендираните спрямо него суми, както и да опровергае
презумпцията за вина.
Съгласно нормата на чл. 281 ЗСВ, възложител на работата на съдията по вписванията
е ответникът М.п., поради което именно той е пасивно легитимиран по предявените искове
за ангажиране на неговата гаранционна отговорност.
Страните не спорят, че със заявление вх. № 78902/22.12.2020 г., ищеца е поискал
вписване на Договор за цесия от 18.12.2020 г., по силата на който е придобил вземания на
„П.И.Б.“ АД спрямо „Т.М.“ ЕООД, обезпечени с договорна ипотека върху подробно описани
в исковата молба недвижими имоти, че с Определение № 1925/22.12.2020 г. съдия по
вписванията при СРС (Р. С. В.) е постановен отказ, който е отменен с Определение от
11.03.2021 г. по в. ч. гр. д. № 249/2021 г. по описа на СГС. Въпреки, че по делото не са
ангажирани никакви доказателства, относно производството по в. ч. гр. д. № 249/2021 г. по
описа на СГС, нито е представен самия съдебен акт, съдът приема, че доколкото отмяната на
отказа за вписване, не е спорна между страните, то следва да бъде направен извод, че
отказът на съдията по вписванията е бил незаконосъобразен.
Относно имуществената вреда, която се твърди, че представлява заплатената
държавна такса за обжалване и адвокатско възнаграждение, следва да се посочи, че за да се
приеме, че същата е претърпяна, относно адвокатското възнаграждение, е достатъчно да се
установи, че такова е заплатено. Ищеца твърди, че такова е заплатено, съгласно ДПЗС и
издадена въз основа на него фактура №99/24.03.2021г., находящи се на стр. 14 и 16 от
приложеното гр.д. №16595/2021г. на СРС. Ответника оспорва така извършеното плащане,
поради което е назначена съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която се
установява, че сумата е осчетоводена и е включена в дневниците на дружеството за м. март
2021г. С оглед на това съдът намира, че ищеца е заплатил тази сума, още преди завеждане на
делото, поради което в действителност е претърпял имуществена вреда, в размер на сумата
от 360 лв. заплатена за адв. възнаграждение. Неотносимо е извършеното оспорване на
подписите на сключения ДПЗС и назначената във връзка с това почеркова експертиза,
доколкото се установи, че плащането е извършено, във връзка с обжалване на процесния
отказ за вписване и сумата е преведена на адв. В., доказателство за което е осчетоводяването
на фактурата.
По отношение на плащането на държавната такса за обжалване, в размер на сумата
от 25 лв., съдът намира, че същото остана недоказано, доколкото не са ангажирани никакви
доказателства в тази насока. Действително, съдът дължи произнасяне по подадена редовна
частна жалба и вероятно държавната такса е заплатена, но с оглед липсата на доказателства,
че същата е заплатена именно от ищеца, а не от друго лице, то съдът намира, че в тази част
иска е недоказан, а от тук и неоснователен.
Предвид гореизложеното, предявеният иск следва да бъде уважен до размера от 360
лв., като за разликата над тази сума, иска следва да бъде отхвърлен, като недоказан.
По обратния иск по чл. 54 ЗЗД, вр. с чл. 203 и сл. КТ.
С оглед частичното уважаване на първоначалния иск е осъществено
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на обратния иск до размера от 360 лева, до
който е уважен първоначалния иск.
Исковата молба по обратния иск е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално
допустим. По делото няма спор и се установява, че ответникът Р. В., е съдия по вписванията,
гаранционната отговорност за вреди от чиито актове се носи от М.П., поради което страните
по обратния иск са надлежно процесуалноправно легитимирани. В тази връзка
несонователно е направното в хода по същество възражение от третото лице, че не е налице
трудов договор, доколкото последния още в отговора на исковата молба признава, че е
действал, в качеството си на съдия по вписванията към СРС.
В доказателствена тежест на ищеца по обратния иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване извършено от негов служител, във връзка с възложената му
дейност деяние, противоправен характер на деянието, вреди (в това число и техния размер),
причинна връзка на същите с извършеното противоправно деяние, в това число и че
деянието е извършено умишлено. В тежест на ответника е да докаже възраженията си.
Съгласно чл. 281 ЗСВ и мотивите към т. 6 от Тълкувателно решение № 3/2004г. на
ОСГК на ВКС, съдията по вписванията е в служебно правоотношение с М.П., като в
отношенията между тях, съгласно препращащата норма чл. 293 ЗСВ, имат действие
разпоредбите на чл. 203-206 КТ. Цитираните норми предвиждат, че за вреда, която е
4
причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод
изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон. За
вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на
трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не
повече от уговореното месечно трудово възнаграждение. Следователно ответникът по
обратния иск може да носи регресна отговорност по реда на чл. 54 ЗЗД за платеното от
ищеца гаранционно обезщетение, само ако е действал умишлено или вредите са в резултат
на извършено престъпление.
В настоящия случай, М.П. не ангажира каквито и да било доказателства, че
процесната вреда е причинена умишлено от ответника, а при липсата на влязла в сила
присъда, вредата безспорно не е в резултат и на извършено престъпление. Касае се за
постановяване на незаконосъобразен акт от съдия по вписванията, при изпълнение на
служебните му задължения, което предполага реализиране на ограничена имуществена
отговорност, а не на пълна такава. Ограничената имуществена отговорност на служителя,
обаче, се реализира по предвидения в чл. 210 КТ специален ред, който изключва
присъждането й по реда на регресната претенция, предявена в рамките на настоящото
исково производство.
За пълнота следва да се посочи, че ограничената имуществена отговорност по чл. 203,
ал. 1 КТ, се реализира по специален ред. За да бъде осъществена ограничената имуществена
отговорност, съгласно чл. 210, ал. 1 КТ, работодателят следва да издаде заповед, с която да
определи основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Когато пък
вредата е причинена от ръководителя на предприятието, заповедта следва да е издадена от
съответния по-горестоящ орган, а ако няма такъв - от колективния орган за управление на
предприятието. Ал. 2 на посочената разпоредба дефинира сроковете, в които следва да бъде
издадена заповедта от работодателя. Ако в едномесечен срок служителят не оспори
основанието или размера на отговорността, работодателят удържа дължимата сума по
трудовото възнаграждение на работника или служителя в размерите, посочени в ГПК.
Издаването на предвидената в чл. 210, ал. 1 КТ заповед от работодателя, е положителна
процесуална предпоставка за реализиране на ограничената имуществена отговорност на
работника или служителя. Предвиденият специален ред за ангажиране ограничената
имуществена отговорност на работника или служителя, изключва възможността това да бъде
направено в настоящото производство, тъй като ищецът по обратния иск нито сочи
фактически твърдения за издаването на такава заповед, нито представя доказателства за това
(в този см. Решение от 03.05.2022 г. по гр. дело № 20129/2014 г. по описа на СГС).
Предвид гореизложеното, предявеният обратен иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По разноските:
Предвид изхода на спора, искането на ищеца за присъждане на разноски следва да
бъде частично уважено. От материалите по делото се установиха извършени от ищеца
разноски в общ размер на 1630,54 лв., от които 50 лв. за държавна такса, 1220 лв. за депозит
за ССЕ и СГЕ и 360 лв. за заплатен адвокатски хонорар, поради което, съразмерно с
уважената част от иска, следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 1520,21 лева.
На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 25 лв.
Водим от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА М.П., с ЕИК по БУЛСТАТ: *********, с адрес: /адрес/, да заплати на
„Б.И.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление /адрес/, представлявано
от Б.Г.М., сумата от 360,00 лева (триста и шестдесет лева), представляваща обезщетение
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение, във
връзка с обжалване на Определение № 1925/22.12.2020 г., постановено от съдия по
вписванията при СРС, с което е постановен отказ за вписване на договор за цесия, отменен
като незаконосъобразен с Определение № 264812/11.03.2023 г. по в.ч. гр. д. № 249/2021 г. по
описа на СГС, ведно със законна лихва върху сумата, считано от дата на подаване на
5
исковата молба – 17.02.2022 г., до окончателното плащане на дължимото, като ОТХВЪРЛЯ
иска за сумата от 25,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, изразяващи се в заплатена държавна такса, във връзка с обжалване на Определение №
1925/22.12.2020 г., постановено от съдия по вписванията при СРС, с което е постановен
отказ за вписване на договор за цесия, отменен като незаконосъобразен с Определение №
264812/11.03.2023 г. по в.ч. гр. д. № 249/2021 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва,
считано от дата на подаване на исковата молба – 17.02.2022 г., до окончателното плащане на
дължимото.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.П., с ЕИК по БУЛСТАТ: *********, с адрес: /адрес/,
срещу Р. С. В., с ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, обратен иск, за осъждане на ответника да
заплати на ищеца, сумата от 360,00 лева, представляваща обезщетение за имуществените
вреди, причинени в резултат на постановен незаконосъобразен отказ за вписване на договор
за цесия, обективиран в Определение № 1925/22.12.2020 г., ведно със законната лихва от дата
на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане.
ОСЪЖДА М.П., с ЕИК по БУЛСТАТ: *********, с адрес: /адрес/, да заплати на
„Б.И.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление /адрес/, представлявано
от Б.Г.М., сумата от 1520,21 лева (хиляда петстотин и двадесет лева и 21 стотинки),
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Б.И.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
/адрес/, представлявано от Б.Г.М., да заплати на М.П., с ЕИК по БУЛСТАТ: *********, с
адрес: /адрес/, сумата от 25,00 лева (двадесет и пет лева), представляваща направени по
делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на третото лице-помагач Р. С. В., с ЕГН:
**********, с адрес: /адрес/.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6