Решение по дело №11751/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1981
Дата: 11 март 2020 г. (в сила от 11 март 2020 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20181100511751
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 5 септември 2018 г.

Съдържание на акта

                                   

                                           

                                           Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                                            гр.София, 11.03.2020 г.

 

                                 В    И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:                                                

                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ                                                                                                               

                            ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                            Мл.с-я: ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11751 по описа за 2018 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

           Със съдебно решение № 311095 от 11.01.2018 г., постановено по гр.дело № 46693/2017 г. по описа на СРС, Г.О., 145 състав, е признато за установено по отношение на ответника Д.К.К., с ЕГН **********, адрес: ***, че в полза на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, съществува вземането предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 03.02.2017 г., издадена по ч.гр.дело № 5842/2017 г., съгласно описа на СРС, 145 с-в до размер на 476,15 лв., представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия в периода от м.12.2013 г. до м.04.2016 г., 11,16 лв., дължима сума за разпределение на топлинна енергия в същия период, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 30.01.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, и мораторна лихва за периода от 31.01.2014 г. до 23.01.2017 г. в размер на 46,76 лв., като са отхвърлени исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над уважените размери от 476,15 лв. за главницата за доставена топлинна енергия до пълния предявен размер от 493,99 лв., за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.01.2014 г. до 23.01.2017 г. над уважения размер от 46,76 лв. до предявения такъв от 66,36 лв., както и искът за сумата от 2,04 лв., представляваща обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от 31.01.2014 г. до 23.01.2017 г., като неоснователни. С решението на съда е признато за установено по отношение на ответника В.К.К., с ЕГН **********, адрес: ***, че в полза на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, съществува вземането предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 03.02.2017 г., издадена по ч.гр.дело № 5842/2017 г., съгласно описа на СРС, 145 с-в до размер на 476,15 лв., представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия в периода от м.12.2013 г. до м.04.2016 г., 11,16 лв., дължима сума за разпределение на топлинна енергия в същия период, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 30.01.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, и мораторна лихва за периода от 31.01.2014 г. до 23.01.2017 г. в размер на 46,76 лв., като са отхвърлени исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над уважените размери от 476,15 лв. за главницата за доставена топлинна енергия до пълния предявен размер от 493,99 лв., за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.01.2014 г. до 23.01.2017 г. над уважения размер от 46,76 лв. до предявения такъв от 66,36 лв., както и искът за сумата от 2,04 лв., представляваща обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от 31.01.2014 г. до 23.01.2017 г., като неоснователни. С решението на съда е осъдена Д.К.К., с ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 349,76 лв., представляваща разноски по делото в исковото производство, както и сумата от 33,85 лв.-разноски в производството по ч.гр.дело № 5842/17 г. на СРС, 145 състав, съразмерно на уважените искове. С решението на съда е осъден В.К.К., с ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 349,76 лв., представляваща разноски по делото в исковото производство, както и сумата от 33,85 лв.-разноски в производството по ч.гр.дело № 5842/17 г. на СРС, 145 състав, съразмерно на уважените искове. С решението на съда е осъдено

„Т.С.” ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.К.К., с ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 29,22 лв., представляваща разноски по делото в исковото производство, както и сумата в размер на 29,22 лв.-разноски в производството по ч.гр.дело № 5842/17 г. на СРС, 145 състав, съразмерно на отхвърлените искове. С решението на съда е осъдено „Т.С.” ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.К.К., с ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 29,22 лв., представляваща разноски по делото в исковото производство, както и сумата в размер на 29,22 лв.-разноски в производството по ч.гр.дело № 5842/17 г. на СРС, 145 състав, съразмерно на отхвърлените искове.

          Постъпила е въззивна жалба от Д.К.К. и В.К.К., подадена чрез пълномощниците им адв.П.Х. и адв.С.Р., с която се обжалва постановеното решение на СРС в частта, в която са уважени предявените установителни искове.  Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни и процесуалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата инстанция да отмени решението на СРС в частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират присъждане на направени разноски по делото.

          Въззиваемата страна- ищец Т.С." ЕАД, ***, чрез своя процесуален представител юрк.А.К. в писмена молба депозирана по делото, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна жалба. Претендира присъждане на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

         Третото лице-помагач-„Т.С.”-ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбата.   

        СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

       Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

         Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С." ЕАД, *** срещу ответниците Д.К.К. и В.К.К., установителни искове с правно основание  чл.422, ал.1 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150  от ЗЕ  и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците топлоенергия, както и че същите са изпаднали в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. 

      Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите по жалбата следва да се добави следното:   

             Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване на обстоятелството, че ответниците Д.К.К. и В.К.К., са собственици на процесния недвижим имот, както и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същите са имали качеството потребители на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и са страна по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г./. В случая, установено е принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение между страните в процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответниците е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК.

   На следващо място съдът приема, че възражението на ответниците за изтекла погасителна давност за част от вземанията за стойността на претендираната топлинна енергия за исковия период от време, се явява неоснователно.

            Процесното главно вземане /респективно вземания/ следва да се приеме за периодично плащане по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, в какъвто смисъл е Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Безспорно, процесните вземания за заплащане на цената на доставена топлинна енергия представляват “периодични плащания” по смисъла на чл. 111, буква “в” ЗЗД, за които е приложима 3-годишна погасителна давност – в този смисъл ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК – ВКС, имащо задължителен характер за съдилищата съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Съгласно разпоредбата на чл. 114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Вземанията за доставената топлинна енергия са изискуеми след изтичането на 30-дневен срок от края на периода, за който се отнасят, от когато се дължи и законната лихва за забава – чл. 33, ал. 1 от приложимите за процесния период ОУ от 2008г. В конкретния случай процесните искове са предявени на 30.01.2017 г. /съобразно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК/. С оглед на което, при  приложение  на  специалния  давностен  срок, предвиден в чл.111, б.”в” ЗЗД, се налага извода, че вземанията за главница за исковия период от време от м.12.2013 год. до 30.04.2016 год., включително не са били погасени по давност. Вземането за месец декември 2013 г., доколкото задължението за плащане е в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, е изискуемо към 30.01.2014 г., т.е. не е погасено по давност. В тази връзка искът за главница е основателен за исковия период от м.12.2013 г. до м.04.2016 г., включително.

     По делото е доказан и размерът на реално потребеното от ответниците количество топлоенергия за процесния период.

          В случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответниците през процесния период е извършено правилно и съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван имот и след приспадане на технологичните разходи за сметка на ищеца. Следователно установено е по несъмнен и категоричен начин потребената от ответниците топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период.

 В настоящия случай жалбоподателите не са оспорили заключението на СТЕ по предвидения за това ред - чл.200, ал.3, изр.2 ГПК, нито са ангажирали други допустими доказателствени средства, които да го опровергават, поради което и предвид необходимостта от специални знания за които е назначено вещото лице-топлотехник, настоящата инстанция възприема изяло заключението на СТЕ и установеното с нея изчисляване на припадащия се дял на ответниците от ТЕ.

          При установените количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна собственост, в която се намира имота на ответниците и заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно извършено, ищецът е доказал количеството на доставената на ответниците ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените от ДКЕВР цени.            

            По изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в  обжалваното решение.  

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваната част, включително и в частта на разноските определени съобразно уважената част на исковете, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

      По отношение на разноските за  възивното производство:

      При този изход на спора на въззивниците-ответници не се следват разноски за въззивното производство. С оглед изхода на спора в настоящото производство и независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна- ищец за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направена своевременно същата се явява неоснователна доколкото по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален представител на въззиваемата страна-ищец – няма подаден писмен отговор на въззивната жалба, както и неин представител не се явява в съдебно заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на въззиваемата страна- ищец не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.  

          Водим от горното, съдът

 

                                                 Р    Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 311095 от 11.01.2018 г., постановено по гр.дело № 46693/2017 г. по описа на СРС, Г.О., 145 състав, в обжалваната част. 

          РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.

       РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София , като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.

                                               

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                             2.