РЕШЕНИЕ
№ 2351
гр. София, 28.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА Р. СТЕФАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ Административно
наказателно дело № 20251110203581 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 72, ал. 4 ЗМВР
Образувано е по жалба на А. Л. Г. против заповед № 226зз-146/20.02.2025 г., съставена от
п., с която на жалбоподателя била наложена принудителна административна мярка – „задържане за
срок до 24 часа“, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР.
Заповедта е обжалвана, в срока по чл. 72, ал. 4 ЗМВР. В жалбата се излагат съображения за
непропорционалност (наложена ПАМ), за необоснованост (по време на задържането не са
извършвани ПСД), за преждевременност (приоритет на химическо изследване на дадена кръвна
проба), за опорочена процедура по пробовземане, за целите на техническото средство и за
ненадеждност на техническото средство. Моли се за отмяна на заповедта.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява. Поддържа
жалбата, по изложените в нея съображения, които преразказва в синтезиран вид. Претендира
деловодни разноски.
Административният орган, редовно уведомен, се явява и не се представлява.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията
на страните, намира за установено от фактическа страна следното:
Спрямо жалбоподателя е била издадена Заповед за задържане, изведена с № 226зз-
146/20.02.2025 г., съставена от п., с правно основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Жалбоподателят бил
запознат с правата си по чл. 63, ал. 3 и ал. 4 и чл. 64 ЗМВР, получил копие на заповедта и подписал
декларация, представляваща Приложение № 1 към чл. 15, ал. 2 от Инструкция № 8121з-
78/24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане, оборудване на помещенията за настаняване
на задържани лица и реда в тях в МВР.
1
При така установена фактическа обстановка, настоящият съдебен състав достига до
следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена от лице, което има правен интерес от
оспорване (подаването й в регистратурата на СРС, а не – чрез административния орган, в
отклонение от изискването на чл. 152, ал. 1 АПК се дължи на липсата на елементарни правни
познания, за които жалбоподателят не следва да бъде обект на процесуална критика, поради липса
на данни за юридическо образование), но разгледана по същество е неоснователна, поради
следното.
Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган – полицейски орган, по
смисъла на чл. 57, ал. 1 ЗМВР, съгласно правомощията му, заложени в разпоредбата на чл. 72, ал. 1
ЗМВР. Издадена е в предвидената в чл. 74, ал. 1 ЗМВР писмена форма и има изискуемото се по чл.
74, ал. 2 ЗМВР съдържание. Посочено е и правното основание за издаването, а именно - по чл. 72,
ал. 1, т. 1 ЗМВР, като изрично и словесно е упоменато основанието – „водач на МПС под
въздействието на НВ или техни аналози – кокаин“. Посочени са, макар и в синтезиран вид,
правните основания за задържането на жалбоподателя в оспорваната заповед, като описанието,
според настоящия съдебен състав, носи признаците на достатъчност. Нещо повече – обезпечена е и
възможността за ангажиране на защита от избран от жалбоподателя адвокат, като отказът на
задържаното лице да се възползва от нея не е обосновал необходимост от предприемане на
действия, в цитираната насока (те имат строго диспозитивен характер – ако, до когато и доколкото
задържаният желае).
Следва да се посочи, че полицейското задържане не може да е произволно - то следва да е
оправдано, от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение, с необходимостта за
постигане на законовата цел (в този смисъл Решение № 9425/2016 г. на ВАС по а. д. № 3914/2015 г.).
Издадената заповед по ЗМВР задължително следва да е обоснована с конкретни факти, които да
сочат, че задържането му да е съобразено с целта на закона.
Отново в принципен план, следва да се посочи, че процедурата по ЗМВР не е предмет на
регулиране от нормите на НПК. Заповедта по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за срок до 24 часа се явява
принудителна административна мярка, по смисъла на чл. 22 ЗАНН, която цели - чрез задържането
да се обезпечи преустановяване на такъщо и/или препятстване извършването на последващо
престъпление. Разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР предполага наличие на данни, от които да се
направи основателно предположение за обективна необходимост от прилагане на такава
принудителна административна мярка (ПАМ), като тази ПАМ е с обезпечаваща функция, а именно
- цели да преустанови или препятства. В случая, тези критерии са спазени. В изготвената докладна
записка се съдържат еднопосочни данни за резултата от тестването на водача с техническо средство
и за резултата от него (в каквато насока са и разпечатката от средството и протокола за извършване
на проверка), като в показанията на разпитаните свидетели не се открива конкретика, позволяваща
тезата на повереника за опорочена процедура по тестване да бъде споделена (доводите в жалбата,
преповторени в пледоарията, имат характер на подлежащи на доказване твърдения, но нямат
доказателствена стойност).
Не е налице нарушение на чл. 5 ЕКЗПЧОС. В първата разпоредба на чл. 5 са изброени
хипотезите, при които ограничаването на личната свобода е допустимо, като изброяването е
изчерпателно и поради това следва да се тълкува ограничително. Разпоредбата на чл. 5, т. 1
2
изисква, на първо място, задържането да е законосъобразно, което включва условието да бъде
спазен редът, посочен в националния закон, като такъв ред е разписан в ЗМВР, а именно - чл. 72 и
сл. от същия. За прилагане на ПАМ е достатъчен само еднократен акт на неизпълнение на вменено
от закона задължение, което дава възможност на полицейския орган, при условията на оперативна
самостоятелност, да наложи мярката, като без правно значение за нейната законосъобразност е
резултатът от дадена или впоследствие биологична проба за изследване. Тук е мястото да се
отбележи, че доводите на жалбоподателя в тази насока не биха могли да бъдат споделени, на две
отделни основания. На първо място – доколкото цитираната административна мярка има
преустановителен и препятстващ характер, в който смисъл и доколкото резултатът от химическо
изследване е един бъдещ (макар и сигурен, независимо – дали в положителна или отрицателна
насока) резултат, но отнесен напред във времето (в зависимост от конкретните възможности на
лаборатириите), в който смисъл и би се стигнало до нерегламентиран от закона резултат – при
дадена биологична проба за изследване, задържане по чл. 72, ал. 1 ЗМВР да е изначално обективно
невъзможно. Тук, именно, е мястото да се отбележи, отново по повод възраженията на повереника,
че разпоредбата на чл. 171, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗДП има характер на специална норма – въвежда
принципна забрана, но за целите на принудителната административна мярка „временно отнемане
на СУМПС“, а не – във всички възможни хипотези на развитие на проверката, а тази на чл. 3а от
Наредба № 1 от 19 юли 2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или
употребата на наркотични вещества или техни аналози касае доказването по същество и
регламентирания приоритет на доказателствен анализатор, медицинско и химическо лабораторно
изследване и медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване, но в numerus
clausus хипотези, като настоящата касае не съществото на евентуален бъдещ спор, а само
преустановителния и възпиращ характер на конкретна по вид административна мярка.
Отново тук е уместно, за пълнота на изложение и касателно възражението за
непропорционалност, да се подчертае, че физическото отнемате на СУМПС (каквото има данни да
е било реализирано), представлява юридическа, но не и физическа пречка пред последващо
шофиране, в максимално кратък срок, след приключване на проверката, поради което и не се касае
за обстоятелство, противопоставимо на необходимостта от обезпечаване на сигурността по
пътищата (в този ред на мисли и по повод конкретното възражение, атакуваната мярка обезпечава
именно нея, а не – процеса на доказването, в който смисъл и наличието или не на извършвани
действия е без съществено значение).
Предвид обстоятелството, че оспорената заповед като издадена от компетентен орган, в
кръга на службата му и съобразно целите, предвидени в ЗМВР, а именно - ограничението и
последиците са пропорционални на засегнатото право на свобода и сигурност, което е залегнало в
разпоредбите на чл. 6, ал. 1 АПК и чл. 107 ЗМВР, същата се явява законосъобразна, респективно -
жалбата се явява неоснователна.
Предвид липсата на претенция на административния орган за присъждане на деловодни
разноски, независимо от изхода на делото, то и съдът не дължи произнасяне.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА заповед № 226зз-146/20.02.2025 г., съставена от п., с която на А. Л. Г.
3
била наложена принудителна административна мярка – „задържане за срок до 24 часа“, на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР.
ДА СЕ ВРЪЧИ копие от решението на страните, на основание чл. 138 АПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд -
София град, в 14-дневен срок от получаване на съобщението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4