Производството е по реда на глава дванадесета от АПК във вр. с чл.63в от ЗАНН.

Делото е образувано по жалба от „Монолит“ АД – [населено място], представлявано от Изпълнителния директор Г. И. С., подадена чрез пълномощник, против Решение №302/05.12.2023г. и допълващото го в частта на разноските Определение №287/29.12.2023г., постановени по АНД №674/2023г. по описа на Районен съд – Хасково.

В касационната жалба са развити доводи за незаконосъобразност и неправилност на оспореното съдебно решение. Твърди се, че направената от съда преценка за липса на допуснати съществени процесуални нарушения в административнонаказателното производство е неправилна. В тази насока се излагат подробни съображения за неяснота на вмененото неправомерно поведение, за несъответствие на установените факти с посочената като нарушена законова разпоредба и с приложената санкционна такава, както и за нарушаване на процедурата , по която е ангажирана отговорността на дружеството, като се твърди, че по този начин е било ограничено правото на защита на касационния жалбоподател.

Предвид изложеното, се иска отмяна на обжалваното решение и на потвърдения с него ЕФ, както и на определението, допълващо решението в частта му на разноските. Претендират се направените разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, в депозиран чрез пълномощник писмен отговор я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставено в сила обжалваното решение като се присъди и юрисконсултско възнаграждение. В допълнително депозирана чрез пълномощник молба, се поддържат доводите, изложени в отговора на касационната жалба и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за основателност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд и потвърдения със същото електронен фиш да бъдат отменени.

Административен съд – Хасково, след проверка по реда на чл.218, ал.2 от АПК на оспорваното решение и на допълващото го определение, намира за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятни за нея съдебни актове, подлежащи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, е основателна.

С Решение №302/05.12.2023г. по АНД № 674 по описа за 2023 година, Районен съд – Хасково е потвърдил ЕФ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) №**********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който на „Монолит“ АД – [населено място], за нарушение на чл.102, ал. 2 ЗДвП и на основание чл.187а, ал. 2, т. 3 във връзка с чл. 179, ал. 3б ЗДвП, е наложена имуществена санкция в размер на 2 500.00 лв., и е определена съответна такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП в размер на 167.00 лв.

С Определение №287/29.12.2023г., съдът е допълнил решението си в частта му на разноските като е присъдил в полза на АПИ юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00 лв.

За да потвърди ЕФ, районният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 07.03.2023г., в 09:04 часа, по път ПП-1 -5 км. 300+026, извън населено по националната платена пътна мрежа, с техническо средство Устройство №20832, елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал.1 от ЗП, е установено движение на Влекач „Мерцедес Актрос 1843 ЛС“ с рег. № Х 60 58 ВН, с технически допустима маса от 18 000 кг, с две оси, категория Евро 3, собственост на „Монолит “АД, за който е нямало заплатена пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата /ЗП/, тъй като за ППС нямало валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването, за което Електронната система за събиране на пътни такси създала доклад по реда на чл. 167а, ал.3 от ЗДвП.

От правна страна е приел, че докладите по чл. 167а, ал.3 от ЗДвП, заедно с приложените към тях статични изображения – видеозаписи, представляват доказателства за отразените в тях обстоятелства относно ППС, неговата табела с регистрационен номер, датата, часа и мястото на движение по участък от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, и местонахождението на техническото средство – част от системата.

Приел е, че за конкретното нарушение може да се издава ЕФ като процесният такъв съдържа изискуемите по закон реквизити и съответства на утвърдения образец – приложение №2 към Заповед №РД-11-983/13.09.2021г. на Председателя на УС на АПИ. Посочил е, че заснемането на влекача с техническо средство - Устройство №20832, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал.1 от ЗП, съотв. приложените към преписката 2 бр. снимки, са достатъчно доказателство за движението на процесното ППС на посочените дата, час и място по националната платена пътна мрежа в Община Хасково. Посочил е, че собственикът на влекача - „Монолит “АД – Хасково, е допуснал движението му по платената пътна мрежа без заплащане на пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, с което е нарушил задължението си по чл.102, ал.2 от ЗДвП. Направил е извод, че описаното в ЕФ нарушение е установено, като с оглед категорията на ППС и данните за собствеността му – на ЮЛ, правилно е санкционирано на основание чл.187а, ал.2, т.3 от ЗДвП с имуществена санкция по чл.179, ал.3б от същия закон. Приел е, че ЕФ е правилен и законосъобразен, че не се касае за маловажен случай, както и че не са нарушени сроковете по чл.34 от ЗАНН.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

Аргументите за това са следните:

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗП предвижда, че за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние, като в т. 2 е посочено, че таксата за изминато разстояние - тол такса се отнася за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3.

Според чл. 179, ал. 3б ЗДвП собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 от Закона за пътищата, се наказва с глоба в размер 2500 лв. Глобата се налага на вписания ползвател на пътното превозното средство, ако има такъв. Ако собственикът или вписаният ползвател е юридическо лице, се налага имуществена санкция в размер 2500 лв.

Съгласно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури „Държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.“

С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по съединени дела C-497/15 и C-498/15 е прието, че член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

Съгласно Решение на Съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело С-61/23, тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в нея изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

В случая, наказанието за извършеното от касационния ответник административно нарушение на чл. 179, ал. 3б ЗДвП е определено във фиксиран размер. В закона не е предвидена възможност за преценка с оглед възможните фактически хипотези като например частично или пълно неплащане на дължимата по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП такса, дали това се дължи на умишлени действия и от кого са извършени те, дали са в резултат на грешка и причините за проявата ѝ, нито се съобразяват изминатото разстояние, какъв точно е размерът на дължимата пътна такса.

Ето защо настоящият състав на съда намира, че наложената санкция с потвърденото от съда НП във фиксиран размер се явява в противоречие с принципа, заложен в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година, която норма, като такава на общностното право, е с приоритет.

Невъзможността за определяне на наказание, съобразно специфичните обстоятелства във всеки отделен случай е коментирана и в т. 49 на същото решение, където е посочено, че единственото предвидено в системата (от наказания в националното законодателство) адаптиране на размера глобите се отнася до категорията, към която спада съответното превозно средство, която се определя въз основа на броя на осите му, но това адаптиране не отчита характера и тежестта на извършеното нарушение. В тази насока тълкуването продължава в т. 50 от решението, където СЕС е приел, че при налагането на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на ТОЛ таксата за даден маршрут.

Заложеният в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година принцип на съразмерност не е транспониран в нормата на чл. 179, ал. 3б ЗДвП, а съдът не следва да я тълкува и прилага в смисъла, посочен в представената от касационния ответник писмена защита, доколкото законодателят не е предоставил възможност на съдилищата да намалят размера на наказанието, като наложат такова под определения в закона размер, а и най-вече с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл. 49, § 1 от ХОПЕС, така и в националното ни право – чл. 2, ал. 1 ЗАНН.

При това положение и в изпълнение задължението си да съобрази правото на Съюза в неговата цялост, съдът приема, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3б ЗДвП следва да се остави без приложение в конкретната хипотеза, като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза краен резултат.

Гореизложеното обосновава извод, че по отношение на обжалваното решение е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК във вр. с чл. 63в ЗАНН, поради което същото следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което да се отмени процесния ЕФ. При този резултат, на издателя на ЕФ не се следват разноски, поради което следва да се отмени и Определение №287/29.12.2023г., допълващо първоинстанционното решение в частта му на разноските.

Достигнатият извод за отмяна на оспореното решение на посоченото основание прави ненужна проверката на същото във връзка с другите наведени от касатора доводи за незаконосъобразността и неправилността му, доколкото при обсъждането им и дори евентуалното им приемане за основателни, не би се стигнало до по различен резултат, с оглед задължителния характер на цитираните вече решения на СЕС.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 228 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, искането на касатора за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски в общ размер от 1100 лв е основателно. В тази връзка следва да се има предвид, че то е заявено своевременно и се явява доказано от представените по делото договори за правна помощ и съдействие от 25.07.2023г. и от 11.01.2024г. Така поисканото възнаграждение не е прекомерно и същото следва да се присъди в предявения му размер от по 550 лв – за всяка от двете съдебни инстанции.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 302/05.12.2023г., постановено по АНД № 674 по описа за 2023 година на Районен съд – Хасково, и вместо него постановява:

ОТМЕНЯ ЕФ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал.1 от ЗП №********** от 07.03.2023г., издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който на „Монолит“ АД – [населено място], за нарушение на чл.102, ал. 2 ЗДвП и на основание чл.187а, ал. 2, т. 3 във връзка с чл. 179, ал. 3б ЗДвП, е наложена имуществена санкция в размер на 2 500.00 лв.

ОТМЕНЯ Определение №287/29.12.2023г., постановено по АНД № 674 по описа за 2023 година на Районен съд – Хасково.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, със седалище – [населено място], да заплати на „Монолит“ АД – [населено място], сумата от 1100.00 /хиляда и сто/ лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред двете съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.