Решение по дело №7520/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№

гр. София, …...03.2020 г.

 

 

 

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

    СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                   

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                 ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН                                                                            мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА

 

 

 

 

ЙОАЙОА    

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело № 7520 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 520912/30.10.2018 г., постановено по гр. дело № 8625/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от "Р. " ООД срещу С.У.(СУ) "Св. С.К.О." искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумите: 75,98 лв. по фактура №207601/08.06.2017 г., представляваща незаплатена цена за продажба и доставка на 2 бр. безжична оптична мишка, ведно със законната лихва върху тази сума от 22.12.2017 г. до изплащането ѝ, както и 577,20 лв. по фактура № 214181/07.09.2017 г., представляваща незаплатена цена за продажба и доставка на копирна хартия A4, ведно със законната лихва върху тази сума от 29.12.2017 г. до изплащане ѝ, за които вземания са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 89536/2017 г. и по ч.гр.д № 90340/2017 г. на СРС, 153 състав.

Ответникът СУ „С.К.О.“ е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 660,00 лв. в исковото производство и по 385,00 лв. във заповедните производства по ч.гр.д. № 89536/2017 г. и по ч.гр.д № 90340/2017 г. на СРС, 153 състав.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника СУ „С.К.О.“. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил определил началният момент на настъпване на изискуемостта на задълженията – с осъществяване на факта на доставката. Отразяването на фактурата за продажба на стоки /движими вещи/ в счетоводството на получателя, включително в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит били обстоятелства, които представлявали признание за възникването и размера на задължението, за което била издадена фактурата. В случая обаче не било налице признание за реалното доставяне на стоките, т. е. за изпълнението на основното задължение на продавача да достави и предаде на купувача стоката. Оспорил бил реалното извършване на доставката с твърдението, че фактурата е била издадена предварително с уговорката стоката да бъде доставена и платена след доставката. Установяването на това обстоятелство било в тежест на ищеца, но в тази насока не били събрани категорични доказателства. Процесните фактури не били подписани от ответника, а от лице без представителна власт. Според предвиденото в чл. 5, ал. 4 от сключените между страните договори, цената на доставените изделия ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена в приемо-предавателен протокол за всяка доставка. Фактурата, ведно с приемо-предавателния протокол, подписан без забележки от надлежно упълномощени представители на двете страни, се представяли с придружително писмо в паричен салон на Ректората/главен счетоводител. Сочи също така, че в първата инстанция е поискал ищецът да бъде задължен да представи процесните приемо-предавателни протоколи, като това искане било отхвърлено с определение от 21.06.2018 г. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата "Р. " ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Процесните фактури били осчетоводени от страните, като на основание чл. 182 ГПК първоинстанционният съд правилно бил оценил този факт като доказващ доставката. Последната се установявала и от останалите доказателства по делото. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

 

С определение №83649/20.03.2019 г. на СРС, 153 състав, постановено по посоченото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на ищеца "Р. " ООД за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, като му бъде присъдена сумата от още 360,00 лв.-адвокатско възнаграждение в първата инстанция, доколкото са били предявени два обективно кумулативно съединени иска.

Срещу така постановения съдебен акт е подадена в законоустановения срок частна жалба от ищеца "Р. " ООД, който поддържа, че претендирания размер на адвокатското възнаграждение в първата инстанция от 720,00 лв. е в предвидения от  Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 от 9.07.2004 г.), доколкото по делото са предявени два иска, като по всеки от тях съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. се дължи отделно възнаграждение. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а искането по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено. Претендира разноски.

Ответникът по частната жалба СУ "С.К.О." счита, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Счита, че правилно районният съд е определил размера на адвокатското възнаграждение, като е взел предвид възражението по чл.78, ал.5 от ГПК, направено от ответника. Сочи, че при определяне на адвокатското възнаграждение следва да се вземе предвид естеството на делото и извършените от адвоката процесуални действия. Излага, че между страните има стотици еднотипни заповедни и искови производства с предмет – вземания по фактури, които не се отличават с фактическа и правна сложност.

 

По подадената въззивна жалба:

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е по делото, че на 30.09.2014 г. между страните били сключени договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-268 по обособена позиция № 3 – "Доставка на консумативи и аксесоари за офис техника, договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-269 по обособена позиция № 4 – "Доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства" и договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-270 по обособена позиция № 5 – "Доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства" /чл. 41 и сл. от Закона за обществените поръчки – понастоящем отменен/, по силата на които ответникът СУ "С.К.О.", като възложител, възложил на ищеца "Р. " ООД, като изпълнител, а последният приел и се задължил при направени конкретни заявки от страна на възложителя срещу заплащане да извършва периодични доставки на горепосочените стоки, описани по вид, мярка, количество и единична цена за нуждите на възложителя, съгласно съответна оферта, неразделна част от договора. Съгласно чл. 5. 4 от раздел ІІІ на процесните договори /с напълно идентично съдържание/, цената на доставените стоки ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка заявка. Приемо-предавателният протокол се прилагал към фактурата и се предоставял в паричен салон на Ректората/главен счетоводител.

Доказано от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, която при преценката ѝ по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирана като обективно и компетентно дадена, че процесните 2 бр. данъчни фактури – № 207601 от 08.06.2017 г. и № 214181 от 27.09.2017 г. и са били осчетоводени от ищеца, както и от ответника. В откритото съдебно заседание на 16.10.2018 г. вещото лице е уточнило, че една от фактурите /№ 214181/27.09.2017 г./ не е включена в дневника за покупки при ответника, като за двете фактури са създадени счетоводни статии и са осчетоводени, но фактура № 214181/27.09.2017 г. е осчетоводена в нарушение за Закона за ДДС.

Настоящият състав намира, че осчетоводяването на фактурите от страна на ответника по своята правна характеристика съставлява признание за съществуването на задължение по фактурата и доказва неговото съществуване. В тази насока е и формираната константна съдебна практика относно доказателственото значение фактурите след тяхното осчетоводяване – решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, II ТО, решение № 103 от 11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2334/2013 г., II ТО, решение № 47 от 8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II ТО.

Въззивният съд приема, че осчетоводяването на фактурите, разглеждано в връзка с уговореното в клаузата на чл. 5, ал. 4 от раздел ІІІ на процесните договори, несъмнено съставлява извънсъдебно признание на ответника относно получаването на стоките и възникването на задължение в негова тежест за плащане на тяхната цена. Представените 2 бр. фактури са подписани от представители на ответника, като последният не се е позовал в писмения отговор на исковата молба на извършени действия без представителна власт, поради което намира приложение разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД /ответникът не е търговец/. Само за пълнота трябва да се посочи, че дори и да не е била налице представителна власт, извършените действия са били потвърдени от ответника с осчетоводяването на процесните фактури, осъществяването на което предполага, че към фактурите са били приложени приемо-предавателните протоколи за заявката съобразно уговореното между страните в чл. 5, ал. 4 от раздел ІІІ на процесните договори. Т. е. действието без представителна власт се е валидирало окончателно.

Следователно ищецът се легитимира като кредитор на претендираните вземания в размер съответно на 75,98 лв. и на 577,20 лв., поради което и релевираните претенции се явяват основателни и подлежат на уважаване, ведно със законната лихва върху всяка от посочените суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

 

По подадената частната жалба:

Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С първоинстанционното решение в тежест на ответника са били възложени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените от ищеца разноски за исковото производство в размер на 660,00 лв. / 100 лв.- държавна такса, 200 лв.- депозит за експертиза, 360 лв.- адвокатско взъанргаждение/.

Своевременно, в срока за въззивно обжалване, ищецът е релевирал искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, чрез присъждането на още 360,00 лв. адвокатско възнаграждение в исковото производство, тъй като са били предявени два иска и съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. се дължи отделно възнаграждение се дължи отделно възнаграждение за всеки от исковете.

Действително съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г., за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г. обаче  следва да се тълкува корективно, като във всяко отделно производство следва да се вземе предвид характера на предявените искове, обусловеността им, свързаността на фактическите състави за установяване на отделните вземания, както и разпоредбата на чл. 2, ал. 5 следва да се тълкува във връзка с чл. 7 от същата наредба.

       Ищецът основава претенцията си срещу ответника на договори сключени между страните за възлагане на обществена поръка – по обособена позиция № 3 – "Доставка на консумативи и аксесоари за офис техника, договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-269 по обособена позиция № 4 – "Доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства" и договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-270 по обособена позиция № 5 – "Доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства". При предявяване на множество вземания от един и същ вид, но въз основа на един и същ сключен между страните договор, предпоставящ единен произход на тези вземания, в практиката си ВКС приема, че цената на иска се формира от сбора на отделните вземания / напр. сбора от задълженията по множество фактури, издадени в изпълнение на един и същ договор/. Установилата се практика изхожда именно от общността на фактите, осъществили се между страните, въз основа на които се формира всяка претенция – идентична по произход и вид с останалите. Издадените от ищеца фактури по дължимите вземания въз основа на сключените между страните договори не са самостоятелни правопораждащи вземането факти, поради което не намира приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от от Наредба № 1 от 2004 г., на която се позовава жалбоподателя.

Отделно възнаграждение би се дължало в случай, че по всяка от претенциите са налице различни правопораждащи факти, респ. налице е необходимост от самостоятелни процесуални усилия за защита на съответното вземане, което не е налице в случая, тъй като ищецът търси изпълнение на сключените между страните три договора, въз основа на които са издаване фактурите формирали ищцовата претенция.

Ето защо развитите от частния жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да бъде оставена без уважение.

 

По отношение на разноските в настоящото производство:

Във въззивното производство въззиваемата страна „Р.“ ООД е направила искане за присъждане на сторените от нея разноски в размер на 720,00 лв. /седемстотин и двадесет лева/, които въпреки изхода на спора, настоящият състав намира, че не следва да бъдат присъждани в нейна полза по следните съображения:

Отговорността за разноските в съдебното производство в чл. 81 вр. с чл. 78 ГПК е правото на едната страна, в чиято полза съдът е решил делото, да иска и задължението на другата страна да плати направените от нея разноски. Тази отговорност се определя като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон. По своята правна същност тя е обективна, безвиновна отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените разноски в съдебното производство. Изградена е върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за това. По отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна.

Настоящият съдебен състав, като съобрази данните за образуваните от "Р." ООД срещу С.У."Св. С.К.О." заповедни и искови производство за вземания, чиито източник са процесните договори за възлагане на обществена поръчка и направени конкретни заявки за доставка по тях, намира, че извършените от ищеца /заявителя/ процесуални действия по подаването на отделни заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по всяка от издадените фактури, респ. предявяването на искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за всяко от вземанията /или съвместно за две от тях/ – с незначителен размер или такъв под 1 000 лв., за които е била заплащана минималната държавна такса, защитата е била осъществявана от един и същ адвокат и е бил претендиран минималният адвокатски хонорар, представляват злоупотреба с процесуални права, в нарушение на чл. 3 ГПК. И това е така, тъй като същите са насочени не само към защита на субективни права, но целят и създаването на формални основания за увеличаване на разноските в тежест на ответника /длъжника/ и последващото им събиране – в частност размерът на търсените разноски е около два пъти по-голям от общия сбор на съдебно предявените притезания.

Основно задължение на всички субекти, според установения в страната правен ред, е забраната да се злоупотребява с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, което е изрично прогласено в редица нормативни актове /напр. чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл. 173 КЗ, чл. 187, ал. 2 КСО, чл. 289 ТЗ, чл. 8, ал. 1 КТ, чл. 6 ДЕС/. До злоупотреба с право може да се стигне, когато едно право се упражнява в нарушение на чужда свобода, когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност, когато право се упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и др.

Действително носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, поради което и предявяването на иск поначало е правомерно. Предявяването на иск е неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. То е недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с цел да причини вреди или други неблагоприятни последици на насрещната страна или когато се осъществява с цел да се извлече някаква облага от това /какъвто именно е и настоящия случай/.

В този смисъл и при приложението на чл. 3 ГПК, извършените процесуални действия при злоупотреба с право не следва да бъдат зачетени от правозащитния орган.

Предвид изложеното, независимо от изхода от настоящия спор въззиваемият /ищецът/ няма право на разноски във въззивната инстанция.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и чл. 248, ал. 3, изр. 3 ГПК настоящето решение, включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 520912/30.10.2018 г., постановено по гр. дело № 8625/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 с-в.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на "Р." ООД, ЕИК: *******срещу определение №83649/20.03.2019 г. на СРС, 153 състав, постановено по гр. дело № 8625/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 с-в, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по посоченото дело решение в частта му за разноските.

Решението, включително и в частта му, която има характер на определение, не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.                                      2.