РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Административен съд Пловдив
Р Е Ш Е Н И Е
№ 2058
Град Пловдив, 02 ноември 2021 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – гр. ПЛОВДИВ, І отд., ХІV състав, в публично съдебно заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ВЕЛИЧКА
ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря НЕДЯЛКА ПЕТКОВА, като
разгледа докладваното от съдията адм.
дело № 1259 по описа за 2021 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.95, ал.1 от Данъчно-осигурителен
процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от М.Г.Н.,
против Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство № 70-00-2012#1/15.03.2021 г. на орган по приходите при ТД на
НАП – Пловдив, потвърдено с Решение № 116/19.04.2021 г. на директора на ТД на
НАП – Пловдив.
В жалбата се правят доводи за неправилност и
незаконосъобразност на оспореното решение. Счита за неправилно приетото от
ответния орган, че не е изпълнено условието „обичайно да се осъществява
дейността на територията на изпращащата държава – членка“, с доводи, че
дружеството е регистрирано на 18.12.2019 г. с предмет на дейност: извършване на
дейност като предприятие, което осигурява временна работа, регистрирано е и по
ЗДДС и наличието на издадено Удостоверение за извършване на дейност като
предприятие, което осигурява временна работа с обхват както в Република
България, така и в държави – членки на ЕС.
Посочено е още, че дружеството обичайно осъществява дейността си в
изпращащата държава – членка, регистрирано като търговско дружество по реда на
Търговския закон в България и осъществява цялата си дейност на територията на
страната, където е мястото на наемане на командированите служители. Според
жалбоподател трудовите договори са сключени съгласно действащото българско
законодателство и същият е подавал СД по ЗДДС за съответните данъчни периоди.
Посочва се, че реализираните приходи са изцяло на територията на страната, като
обстоятелството, че реализираните обороти са от сделки с клиенти, установени
извън България, не променя този извод. Позовава се на практика на
административните съдилища в Република България, както и две решения на СЕО. Според
жалбоподателя ответникът не е коментирал срочността на трудовите правоотношения
и по-конкретно, че са продължили за срок много по-малък от 24 месеца, както и
че не се отнася по никакъв начин за заместване на други работници. Описан е и
бизнес моделът на „предприятията за временно осигуряване на работа“, каквото счита,
че е дружеството- жалбоподател. Претендира отмяна на оспорения административен
акт и присъждане на направените по делото разноски в размер на 50 лв. държавна
такса, като не се претендира адвокатско възнаграждение.
В постъпила по делото писмена защита от адв. Д. са
преповторени съображенията, изложени в жалбата. Позовава се на решение на СЕС
(голям състав) от 3 юни 2021г. по дело С-784/19 (по преюдициално запитване от
Административен съд – Варна), но е изтъкнато, че това решение е едва от
03.06.2021г.
Ответникът по жалбата – орган по приходите при ТД на
НАП гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител юриск. М., изразява
становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Представя по делото за сведение на съда решение на СЕС (голям състав) от 3 юни 2021г.
по дело С-784/19 (по преюдициално запитване от Административен съд – Варна).
Съдът констатира, че жалбата е подадена в срока по
чл.95 от ДОПК от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, след
задължително оспорване на отказа по административен ред, съгласно чл.92, ал.1 ДОПК. Посоченото налага извод за нейната допустимост.
Като разгледа събраните доказателства и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Началото на производството по издаването на процесното
решение за отказ е поставено с подадено от „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, с ЕИК ********* Искане с вх. № 70-00-2012/12.02.2021 г. по
описа на ТД на НАП гр.Пловдив(л.10 по делото)
за издаване на удостоверение А1 за приложимото осигурително законодателство за
заето лице /обр. ОКд-236/, за лицето В.Д.К. с ЕГН **********. В искането
изрично е декларирано, че лицето е постъпило на работа на 06.04.2020 г., спрямо
него се прилага законодателството на командироващата държава в рамките от един
месец преди командироване, както и че ще се запазят трудовите правоотношения
между работодателя и работника през периода на командироване. Декларирано е
още, че работодателят в командироващата държава може да реши да прекрати
договора със заетото лице по време на командироването; работодателят в командироващата
държава може да определи ключовите аспекти на изпълняваната дейност в
приемащата държава; както и че лицето е наето с цел да бъде командировано
(изпратено) и не се изпраща да замести друго лице, чийто срок на командироване
е изтекъл; лицето ще бъде предоставено на разположение на друго предприятие в
държавата членка, в която то е командировано. Периодът на командироването е
посочен от 06.04.2020 г. - 07.07.2020 г., и е определен размерът на
възнаграждението. Жалбоподателят е декларирал, че към момента на подаване на
заявлението, броят на наетите лица, които полагат труда си на територията на
България е 0, а броят на административния персонал, които полагат труда си на
територията на България е 1, съответно броят на командированите заети лица –
12. Отразено е, че няма договори, изпълнявани в България, а 12 броя са
договорите, изпълнявани в приемащата държава. Отразено е, че процентно
съотношение между реализирания оборот в Република България спрямо общия
реализиран оборот за предходните 12 месеца е 100%. Към искането са приложени
Трудов договор №002/03.04.2020г. и Акт за изпращане на работник/служител в
предприятие ползвател от 03.04.2020г.
Трудов договор №002/03.04.2020г. е сключен между
дружеството жалбоподател и В.Д.К. за изпълнение на длъжността "заварчик",
с място на работа Германия и работно място гр. Нидероршел 37355. Договорът е
сключен на основание чл. 107р от КТ, във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ до
завършване на определена работа, със срок на изпитване в размер на 6 месеца, считано
от датата на подписването му, в полза на работодателя. Според Акт за изпращане
на работник/служител в предприятие ползвател “KD Stahl-Ind Maschinenbau” от
03.04.2020г. работникът се задължава да се яви на работа в предприятието
ползвател, находящо се в Германия, на 06.04.2020г. с начален час 08.00 часа.
По делото са приложени писмени обяснения на
пълномощник на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД до ТД на НАП – Пловдив с дата 01.03.2021г.,
според които дружеството е водило преговори с няколко български и чуждестранни дружества
за осигуряване на временна работа на работници, но е успяло да сключи договор
единствено с немската фирма “KD Stahl-Ind Maschinenbau”с фирмен номер
15715228111 и ДДС номер DE254046804, със седалище и адрес на управление:
Германия, който договор е прекратен през месец август 2020г., поради
последиците за фирмата ползвател от епидемиологичната обстановка и спада в
работата. Пак там са изпратени и изроените работници за осигуряване на временна
работа ( общо 13 лица, сред които и В.Д.К.) и е посочено, че за времетраенето
на сключените трудови договори работниците са осигурявани в България, но
възнагражденията им са съобразени с минималните часови ставки в Германия.
Описана е и спецификата на този вид предприятия за осигуряване на временна работа
и е посочено, че основната им дейност е винаги в държавата, където е седалището
и адрес на управление на дружеството, поради което единствената държава в която
се дължат всички данъци, такси и осигуровки е Република България. Посочено е,
че за периода от регистрацията си 12.2019г. до 03.2020г. дружеството не е
издавало фактури, а през месец април 2020 г. е издало 6 броя фактури на обща
стойност 66 200,93 лв. към “KD Stahl-Ind Maschinenbau”.
Представен екса още: кратка презентация на фирмата; удостоверение
за регистрация от Министерство на труда и социалната политика; договор за
предоставяне на персонал от 02.04.2020г. сключен между „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД и “KD Stahl-Ind Maschinenbau”, включително и
Приложение 1 към договора.
В резултат на подаденото искане, от страна на отвения
орган е извършена проверка в ИС на НАП и по-конкретно на подадените СД по ЗДДС
и дневниците за продажба към тях за период от м.01.2020г. до м.02.2021г., в
резултат на което е установено, че дружеството няма регистрирани доставки на
територията на България за целия период от м.01.2020г. до м.02.2021г. вкл., а
за периода м.04.2020г. до м.08.2020г. има декларирани само доставки на услуги
по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС, единствено и само с контрагента в Германия - “KD
Stahl-Ind Maschinenbau”. Установено е още, че няма извършени доставки към
български контрагенти.
При така представените доказателства и извършена анализ
на служебно събраните доказателства органът по приходите е направил извод, че
дружеството осъществява преобладаващо значителна част от дейността си на
територията на друга държава–членка Германия и не осъществява значителна част
от дейността си на територията на изпращащата държава–членка – България. Следствие
на това е издаден процесният отказ, обжалван по административен ред пред директора
на ТД на НАП- Пловдив, който го е потвърдил с решение № 116/19.04.2021 г. По-горестоящият
орган е обсъдил относимите правни норми на чл.12 (1) от Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на съвета и на чл.14 (2) от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 на Европейския парламент и на съвета,както и т.1 от Решение № А2 от
12.06.2009 г. на Административната комисия, като е направил извод, че дружеството „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД не отговаря на
критерия да осъществява значителна част от дейността си на територията на
изпращащата държава – членка (Република България).
От правна страна съдът намира за установено следното:
Оспореният административен акт е издаден от
компетентен орган, в писмена форма, като същият съдържа фактически и правни
основания за издаването му, поради което същият отговаря на изискванията за
форма в чл. 59, ал. 2 от АПК. Според съда в хода на административното
производство не са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила. Административният орган е издал акта,
след като е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая, при
извършена проверка и обследване на всички относими доказателства.
Спорно между страните е кое в случая е приложимото
осигурително законодателство за лицето, за което е подадено искането за
издаване на удостоверение А1 и
налице ли са предпоставките за
издаване на това удостоверение.
Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 45 от ДФЕС
гарантира свободното движение на работници в рамките на Съюза, като за целта
предвижда премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство
между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост, възнаграждение
и други условия на труд. От друга страна, системите на социалната сигурност на
държавите членки функционират на териториален принцип, като регулират събития,
които възникват единствено на територията на съответната държава.
Необходимо е да се посочи, че правилата за координация
на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС са въведени с
Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004
за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ № 987/2009
на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 за координация на
системите за социална сигурност. Задачата на посочените регламенти е да
синхронизират системите за социална сигурност на държавите членки, за да се
елиминират онези противоречия, които възникват от прилагането на националните
законодателства в трансгранична ситуация.
Правилата за определяне на приложимото законодателство
са регламентирани в дял ІІ, чл. 11 – чл. 16 от Регламент № 883/2004, като в
разпоредбата на чл. 11, пар. 1 е изведен ръководният принцип, че за едно заето
лице е приложимо законодателството само на една държава членка. При наети и
самостоятелно наети лица разпоредбата на чл. 11, пар. 3, буква а) от Основния
регламент въвежда правилото, че се прилага законодателството на държавата
членка, в която се осъществява дейността – "правило на заетостта".
Изключението от това общо правило при командироване на
заети лица е посочено в разпоредбата на чл. 12, пар. 1 от Регламент /ЕО/№
883/2004, според която лице, което осъществява дейност като заето лице в
държава - членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността
си в нея и което е командировано от този работодател в друга държава членка, за
да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е
подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие че
предвиденото времетраене на тази работа не превишава 24 месеца и че не е
изпратено да замества друго лице.
От своя страна в разпоредбата на чл. 14, § 1 от
Регламент /ЕО/ № 987/2009 е уточнено, че за целите на прилагането на чл. 12, §
1 от основния регламент, лице, което осъществява дейност като заето лице в
държава - членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността
си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава - членка
включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава
-членка, при условие, че непосредствено преди да започне работа, спрямо съответното
лице вече се е прилагало законодателството на държавата -членка, в която е
установен неговият работодател. В случая и съгласно българското законодателство
към "категорията заети лица" спадат всички осигурени лица по реда на
чл. 4, ал. 1 от КСО.
Съгласно чл. 14, § 2 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, за
целите на прилагането на член 12, § 1 от основния регламент е разяснено, че
изразът "което обичайно осъществява дейността си в нея" се отнася до
работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от
чисто вътрешни управленски дейности, на територията на държавата - членка, в
която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за
дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва
да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на
действителния характер на извършваните дейности.
От тук основният спор по делото се свежда именно до обстоятелството
дали в случая е приложимо изключението на член 12, § 1 от основния регламент от
гледна точка наличието на обичайно осъществявана дейност от страна на
дружеството-жалбоподател на територията на Република България, при съобразяване
на това с дефиницията, съдържаща се в чл. 14, § 2 от регламента за прилагане и съответно
дали са налице предпоставките за издаване на искания формуляр-удостоверение А1.
Според съображение 5 към Решение № А2 от 12.06.2009 г. за тълкуване на член 12
от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета относно
законодателството, приложимо за командировани работници и самостоятелно заети
работници, временно работещи извън компетентната държава (достъпно на https://eur-lex.europa.eu/legalcontent/BG/TXT/?uri=uriserv%3AOJ.C_.2010.106.01.0005.01.BUL&toc=OJ%3AC%3A2010%3A106%3AFULL)
„второто решаващо условие за прилагането на чл. 12, пар. 2 от основния
регламент е наличието на връзка между работодателя и държавата - членка, в
който той е установен. Поради това да командироват работници следва да имат
възможност само предприятия, които обичайно извършват дейността си на
територията на държавата членка, чието законодателство остава приложимо спрямо
командирования работник, като следователно се приеме, че посочените разпоредби
се прилагат само за предприятия, които обикновено извършват съществена част от дейността
си на територията на държавата членка, в която са установени.“ Съгласно т. 1,
пети абзац от цитираното решение, „за да се определи, при необходимост и в
случай на съмнение, дали даден работодател извършва обикновено съществена част
от дейността си на територията на държавата членка, в която е установен,
компетентната институция в посочената държава трябва да провери всички
критерии, характеризиращи дейността на този работодател, като мястото, на което
се намират седалището и управлението на предприятието, броя на административния
персонал, работещ в държавата членка, в която е установено, както и в другата
държава членка, мястото, където са наети командированите работници, и мястото,
където са сключени по-голяма част от договорите с клиенти, законодателството,
приложимо по отношение на договорите, сключени между предприятието и неговите
работници, от една страна, и договорите с клиенти — от друга, оборота за
подходящ типичен период от време във всяка от съответните държави-членки и броя
на договорите, изпълнени в изпращащата държава. Това не е изчерпателен списък,
тъй като критериите следва да бъдат адаптирани към всеки конкретен случай и да
се вземе предвид естеството на дейността, извършвана от предприятието в
държавата, в която е установено.“
Поради изложеното в случая по отношение на
съществената дейност, извършвана от дружеството жалбоподател, следва да се
съобразят следните факти и обстоятелства: регистрация и седалище на
предприятието, броят на административния персонал, работещ в държавата - членка,
мястото, където се назначават командировани работници, и мястото, където се
сключват по-голямата част от договори с клиенти, приложимото право към
трудовите договори, сключени от предприятието с неговите работници, от една
страна, и с неговите клиенти, от друга, и оборотът през подходящо типичен
период във всяка съответна държава-членка и броя на договорите, изпълнени в
изпращащата държава.
Следва да се посочи, че съгласно Решение на Съда
(голям състав) от 3 юни 2021 г. (преюдициално запитване от Административен съд
— Варна — България) по Дело C-784/19, член 14, параграф 2 от Регламент (ЕО) №
987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за
установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за
координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува в смисъл,
че за да се счита, че установено в държава членка предприятие, което осигурява
временна работа, „обичайно осъществява дейността си“ по смисъла на член 12,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен
с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012
година, в тази държава членка, това предприятие трябва да извършва значителна
част от дейността си по предоставяне на работници за временна работа в полза на
предприятия ползватели, които са установени и упражняват дейностите си на
територията на посочената държава членка. Съдът следва да съобрази и разпоредбата
на чл. 633 от ГПК, съгласно която
решението на Съда на Европейските общности произнесени по отправено
преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в
Република България.
В случая не е спорно остоятелството, че икономическата
дейност на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е предоставяне на работна сила за временна
заетост, а за да е изпълнено второто условие за приложението на специалното
правило по чл. 12, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, следва значителна част
именно от тези дейности да е извършвана на територията на България. В хода на
административното производство, при извършена проверка в ИС на НАП и
по-конкретно на подадените СД по ЗДДС и дневниците за продажба към тях за
период от м.01.2020г. до м.02.2021г., е установено, че „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД няма
регистрирани доставки на територията на България за целия период от м.01.2020г.
до м.02.2021г. вкл., а за периода м.04.2020г. до м.08.2020г. има декларирани
само доставки на услуги по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС единствено и само с
контрагента в Германия - “KD Stahl-Ind Maschinenbau”. Нито в хода на
административното, нито в хода на съдебното производство, са ангажирани
доказателства в обратна насока. Следователно, не се установява изпълнение на
изискването - значителна част от дейността на дружеството да е извършена на
територията на България. Поради това възраженията на жалбоподателя в тази
насока са неоснователни.
Освен това, не съществува спор по делото, че
„ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е регистрирано в Търговския регистър на 18.12.2019 г. и от
09.01.2020г. има регистрация по ЗДДС. От преписката е видно, че
административният персонал на изпращащия търговец, който полага труд на
територията на България, се състои само от едно лице.
По делото се установява от представените доказателства,
че лицето В.Д.К. не е изпратен да замества друго лице, както и че времетраенето
на работа в приемащата държава – членка – Германия не превишава двадесет и
четири месеца.
Установено е също така безспорно, че дружеството
жалбоподател няма извършени доставки към български контрагенти през периода от
регистрацията на дружеството до момента на проверката. А в искането за издаване
на удостоверение А1 за приложимото осигурително законодателство за заето лице е
декларирано, че няма наети от работодателя лица, които полагат труд на
територията на България. Поради това не са налице несъмнени доказателства, че
икономическата активност на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД е обусловена изцяло или преимуществено
от сключването и изпълнението на сделки, реализирани на територията на
България. Активният период от страна на дружеството жалбоподател е свързан
пряко със сключения договор с немския контрагент за предоставяне на работна
сила, което се превръща в основен предмет на дейност на дружеството.
Предвид посоченото, съдът намира, че по делото не се
оборва по никой начин констатацията на административния орган, че за относимия
период дружеството „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД няма реализиран и деклариран оборот, който
да обоснове в достатъчна степен извод за обичайно осъществявана от дружеството
съществена дейност на територията на Р България по смисъла на чл. 14, § 2 от
Регламент /ЕО/ № 987/2009 във връзка с член 12, § 1 от Регламент (ЕО) №
883/2004. С други думи работодателят не е доказал, че обичайно осъществява
дейността си на територията на страната, чието законодателство претендира да е
приложимо.
Поради изложените по-горе съображения съдът намира за
правилен и законосъобразен отказът на органа по приходите законосъобразно да
издаде удостоверение за приложимо законодателство, доколкото не са изпълнени
всички кумулативно дадени предпоставки в чл. 12 § 1 от Регламент ЕО 833/2008 г.
В този смисъл жалбата се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Предвид изхода от спора по делото в полза на ответника
следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв., на
основание чл.8, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Ето защо Административен съд – Пловдив, XIV състав,
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ***, против Решение за отказ за издаване на
удостоверение относно приложимо законодателство № 70-00-2012#1/15.03.2021 г. на
орган по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърдено с Решение №
116/19.04.2021 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив.
ОСЪЖДА „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от М.Г.Н., да заплати на Националната
агенция за приходите сумата от 500.00 /петстотин/ лева, представляващи разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: