Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 10.08.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13263 по
описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.03.2018
год., постановено по гр.дело №14810/2017 год. по описа на СРС, ГО, 81 с-в, Д.В.А.
е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД по искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 41.50 лв. – главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия през периода от 01.01.2014 год. до
30.04.2016 год. в топлоснабден имот с абонатен №415276, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
10.03.2017 год. до окончателното й изплащане и сумата от 8.35 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 02.03.2014 год. до 15.02.2017 год., като исковете са отхвърлени в
останалата им част до пълните предявени размери, а исковете за сумата от 30.92
лв. – стойност на услугата дялово разпределение и за сумата от 5.52 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.03.2014 год.
до 15.02.2017 год. са отхвърлени изцяло и ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
540 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 325 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени исковете за сумата от 30.92 лв. – стойност на услугата дялово
разпределение и за сумата от 5.52 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 02.03.2014 год. до 15.02.2017 год., е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че съгласно чл. 139 ЗЕ, разпределението на
топлинна енергия между потребители в сграда – етажна собственост се извършвало
по системата дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, сумите за
топлинна енергия за топлоснабден имот били изчислявани от ищеца по прогнозни
месечни вноски. След края на отоплителния сезон били изготвяни изравнителни
сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение в процесната сграда на
база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с нормите
на Наредбата за топлоснабдяването. За топлоснабдения имот били издадени
изравнителни сметки. Според чл. 22, ал. 2 от Общите условия, клиентите
заплащали на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана
от избран от тях търговец. Претендираната сума, представляваща стойност на
услугата дялово разпределение била дължима по издадени от ищеца фактури във
връзка с потреблението на топлинната енергия от клиента през процесния период.
Същата била включена в предмета на спора, като върху нея била начислена и лихва
за забава до датата на изготвяне на извлечението от сметка. Дължимостта на
процесните суми не била оспорена от ответника, поради което и неправилно
първоинстанционния съд бил приел, че не следва да бъде ангажирана отговорността
му за тяхното заплащане. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата Д.В.А. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че ищецът не бил ангажирал
доказателства за активната си материална легитимация. Бил оспорил дължимостта
на процесните суми за стойността на услугата дялово разпределение и лихва за
забава. В отношенията между страните не намирала приложение клаузата на чл. 22
от Общите условия. Не била налице и суброгация в правата по отношение на тези
задължения.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Д.В.А.. Жалбоподателят поддържа, че в обжалваното
решение липсвали мотиви и първоинстанционният съд неправилно бил определил
предмета на спора. Не бил оспорил, че е собственик на процесния имот – ателие
№1, но бил възразил, че този имот не бил обитаван и топлоснабден, като не бил
годен за ползване и живеене. В сградата, където се намирал имотът имало
изградена хоризонтална отоплителна система, поради което ответникът не бил и
пасивен потребител на топлинна енергия. Липсвала облигационна връзка, като не
бил сключван договор за покупко-продажба на топлинна енергия. Сградата била
построена в периода между 2004 – 2007 год., когато все още не бил собственик на
имота. Ищецът нямал основание да открива клиентска партида с №415276. Етажните
собственици на сградата не били взели решение на Общо събрание, нито били дали
изрично писмено съгласие за присъединяване на инсталациите в сградата и не били
сключвали писмен договор за присъединяване или за продажба на топлинна енергия.
Дори и да била налице предоставена услуга, тя била „непоискана“ – чл. 62, ал. 2
ЗЗП. Релевирал бил и възражение за погасителна давност на част от
претендираните задължения за топлинна енергия, и именно тези, които се отнасят
за периода от 01.01.2014 год. до 31.03.2014 год. Представеният по делото
предварителен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна
енергия за битови нужди, бил сключен с трето за спора лице. Следователно
ответникът нямал качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди и
не дължал претендираните суми. Исковете не били доказани и по размер. Не
следвало да бъдат кредитирани заключенията по съдебно-техническата експертиза и
по съдебно-счетоводната експертиза, тъй като те били изготвени въз основа на
изготвени от ищеца документи. Освен това вещото лице по съдебно-техническата
експертиза било посочило, че процесният имот не е обитаем и в него няма
изградена отоплителна инсталация и отоплителни тела. Ето защо моли решението на
СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част.
С определение по
горепосоченото дело от 02.07.2019 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е
оставено без уважение искането на ответника за изменение на първоинстанционното
решение в частта му за разноските.
Срещу така
постановения съдебен акт е подадена частна жалба от ответника Д.В.А., който поддържа,
че му били присъдени разноски в размер на 325 лв., въпреки че бил сторил такива
в размер на 1 050 лв., като СРС бил приел, че възражението на ищеца по чл.
78, ал. 5 ГПК е основателно, без обаче да изложи конкретни съображения за това.
Съразмерно с отхвърлената част от исковете имал право на разноски от 603.59 лв.
Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че са представени списъци на
разноските по чл. 80 ГПК и възражението за прекомерност е направено
своевременно. Уговореното адвокатско възнаграждение било справедливо и
обосновано. Неправилно бил определен и размера на присъдените на ищеца разноски
– следвало вместо 540 лв. да се присъдят 304.64 лв. Ето защо моли обжалваното
определение да бъде отменено, а искането по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено.
Ответникът по
частната жалба „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен отговор.
По отношение на
въззивните жалби:
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните му части, но е частично неправилно.
Първият спорен
между страните въпрос е свързан със съществуването на твърдяното облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди и дължимостта
на претендираната стойност на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация.
Настоящият
съдебен състав приема, че по делото е установено по несъмнен начин въз основа
на съвкупната преценка на писмените доказателства и заключението на вещото лице
по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост
/в която се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа – сградата се захранва от една абонатна станция, като същата е с изградена хоризонтална отоплителна
инсталация, а процесният имот е оборудван с индивидуален топломер с радио
дистанционен отчет, разположен в разпределителна кутия във входа му. Доказано е
също така, че ответникът е собственик на процесното ателие №1 /апартамент №13/
– обстоятелство, което същият не оспорва, поради което и следва да се приеме,
че същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на
§ 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
– ДВ,
бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество
са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Във връзка с доводите във въззивната
жалба на ответника следва да се посочи, че според разпоредбата на чл. 153, ал.
6 ЗЕ, потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях
регулираща арматура, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. От
обстоятелството, че в процесната сграда е изградена хоризонтална отоплителна
инсталация и че във входа на процесния имот е монтиран индивидуален топломер не
следва, че отпада отговорността на ответника да заплати стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, който извод следва от
нормите на чл. 61, ал. 3, т. 1 и т. 7.2 от приложението към чл. 61, ал. 1 от горепосочената
наредба.
Видно е също така от заключението по
съдебно-техническата експертиза, че процесният имот има отопляем обем по проект
64 куб.м. съгласно акт за разпределение на кубатурата в жилищната сграда, като
именно на базата на този обем е била разпределена енергията, отдадена от
сградната инсталация, съгласно т. 7.2 от приложението към чл. 61, ал. 1 от
наредбата, т.е. делът на ответника за сградна инсталация
е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба, като ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.
Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в определено
количество през исковия период, а нейната стойност в размер на 41.50 лв.
е установена както от заключението по съдебно-техническата експертиза, така и въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което следва да
бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/.
Неоснователен е и доводът на
жалбоподателя-ответник относно приложението на установената в разпоредбата на
чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с §
1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която
доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без
той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения,
въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на
общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален
обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре
подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на
собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В
разглеждания случай нито се твърди, нито се доказва наличието на искане за
прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Няма и
доказателства за спиране на топлоподаването в процесното жилище. Следователно
доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ.
ответникът дължи нейната стойност.
Спорен между страните е и въпросът дали
вземанията за стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за
периода от м.януари 2014 год. до м.март 2014 год. включително и за натрупаната
върху тях лихва за забава, са погасени по давност, с оглед своевременно
направеното от ответника възражение в отговора на исковата молба /чл. 120 ЗЗД/.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.януари 2014 год. и м.февруари
2014 год. включително са възникнали като срочни – в 30-дневен срок след
изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от
Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./. Следователно за
всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи
горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който
изтича срокът за тяхното заплащане.
По отношение на задължението за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за м.март 2014 год.
въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е
така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през м.март 2014
год. Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума
за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения
за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Те. тригодишната давност за
вземането за м.март 2014 год. е започнала да тече на 01.04.2014 год.
Доколкото в частност исковата молба е
подадена на 10.03.2017 год., СГС приема, че само вземането на ищеца за м.януари
2014 год. в размер на 2.48 лв. /видно от заключенията по съдебно-техническа
експертиза и съдебно-счетоводната експертиза/ е погасено по давност.
Следователно ищецът се легитимира като
кредитор на вземане само за останалата част от исковия период, а именно от м.февруари
2014 год. до м.април 2016 год., чиито общ размер въззивният съд определя по
реда на чл. 162 ГПК на 39.02 лв. /при съобразяване и
на заключенията по съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната
експертиза/, до който и размер главният иск се явява основателен и следва да
бъде уважен, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане, а в останалата част до размера от 41.50 лв. и
за периода м.януари 2014 год. подлежи на отхвърляне като погасен по давност.
Вземанията за лихви се погасяват с
изтичането на същия срок за погасяване на главницата, когато те са
капитализирани, когато са присъдени със съдебно решение и когато главното
вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД. Вън от тези случаи
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата
на чл. 111, б. ”в” ГПК. В частност, по изложените вече по-горе съображения,
претендираната от ищеца главница за м.януари 2014 год. е погасена по давност.
Следователно по правилото на чл. 119 ЗЗД
погасено по давност се явява и вземанието за лихва върху погасеното по давност
главно задължение. Доколкото исковата молба е депозирана на 10.03.2017 год. и
ищецът се легитимира като кредитор на вземане за главница за периода от м.февруари
2014 год. до м.април 2016 год. в размер на 39.02 лв., както и с оглед липсата
на спор, че ответникът е в забава, то претенцията за обезщетение за забава се
явява установена в своето основание за периода от 31.03.2014 год.
/когато е станало изискуемо главното вземане за м.февруари 2014 год./ до 15.02.2017 год. Тъй като
липсват данни за нейния размер, СГС го определя по реда на чл. 162 ГПК по своя
преценка на 8.30 лв., до който и
акцесорният иск е основателен и следва да бъде уважен, а в останалата част до
размера от 8.35 лв. и за периода от 02.03.2014 год. до 30.03.2014 год. включително
подлежи на отхвърляне като погасен по давност.
На следващо място СГС приема, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по
дялово разпределение на топлинната енергия. Разпоредбата на чл.
139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ
– съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след
това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия,
а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите
условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите
заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях
търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за
отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати
се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай ищецът твърди, че за
процесния имот са били изготвени три изравнителни сметки от третото
лице-помагач, които са и представени по делото. Въз основа на съвкупната
преценка на писмените доказателства по делото и заключението по
съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд приема, че услугата дялово
разпределение е била реално осъществена след изтичане на отоплителния сезон
01.05.2013 год. до 30.04.2014 год. и не по-късно от 30.06.2014 год., когато
ищецът е издал фактура и изтичане на отоплителния сезон 01.11.2015 год. до 30.04.2016
год. и не по-късно от 31.05.2015 год., когато ищецът е издал фактура.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземания за стойността на
услугата дялово разпределение за периода от м.юни 2014 год. до м.април 2016
год. в размер на 30.92 лв., както и на
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.08.2014 год.
до 15.02.2017 год. /предвид липсата на спор, че ответникът е в забава/ в размер
на 5.48 лв., определен по реда
на чл. 162 ГПК, които не са погасени по давност, тъй като исковата
молба е подадена на 10.03.2017 год., до които и релевираните претенции следва
да бъдат уважени.
Ето защо първоинстанционното решение следва
да бъде отменено в частта му, в която са уважени исковете за разликата над
39.02 лв. до размера от 41.50 лв. – стойност на доставената топлинна енергия за
м.януари 2014 год. и за разликата над 8.30 лв. до размера от 8.35 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.03.2014 год.
до 30.03.2014 год. включително, които претенции подлежат на отхвърляне като
погасени по давност, както и в частта му, в която са отхвърлени исковете за
сумата от 30.92 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.юни
2014 год. до м.април 2016 год. и за сумата от 5.48 лв. – обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 15.08.2014 год. до 15.02.2017 год.,
които претенции подлежат на уважаване.
Решението трябва да бъде отменено и в
частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 78.08 лв.
В останалите обжалвани части решението
на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от
надлежна страна и в законоустановения срок, поради което се явява
процесуално допустима.
Разгледана по същество,
жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в тежест
на ищеца са били възложени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съразмерната част от
направените от ответника разноски в размер на 78.08 лв. /които именно са
предмет на частната жалба – за разликата над 78.08 лв. до присъдените 325 лв. решението
на СРС подлежи на отмяна с оглед изложените вече по-горе съображения за
неговата неправилност в обжалваните му части/, които са такива за
възнаграждение за вещо лице и възнаграждение за един адвокат – обстоятелство, което
не е спорно между страните.
Своевременно – на 19.04.2018 год.,
ответникът е подал молба, съдържаща искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение
на решението в частта за присъдените му разноски, като е поддържал, че ищецът
не е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което и съразмерната
част от полагащите му се разноски възлиза на 603.59 лв.
С обжалваното определение
първоинстанционният съд е приел, че не са налице основания за изменение на
решението в частта му за присъдените на ответника разноски.
Определението е правилно.
По отговорността за разноските съдът
не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна. В
разглеждания случай ответникът е релевирал своевременно искане за присъждане
на разноски, като е представил доказателства,
че реално е сторил такива за възнаграждение за вещо лице в размер на 50 лв. и
за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000 лв., както и списък по
чл. 80 ГПК.
Искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за
намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност
съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото следва да бъде
направено от страната най-късно до приключване на последното заседание в
съответната съдебна инстанция, най-късно в което страните трябва да направят и
самите претенции за присъждане на разноски и да представят списък на същите –
чл. 80 ГПК.
В разглеждания случай ищецът „Т.С.“
ЕАД е релевирал своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е
обективирано в молбата му с вх.№5187498 от 12.12.2017 год. /на л. 62 от
първоинстанционното дело/, която е депозирана преди приключване на последното
заседание в първоинстанционното производство.
Съгласно т. 3 от Тълкувателно
решение № 6/2012 год. по
т.дело № 6/2012 на ОСГТК на
ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. В частност определеният от СРС размер
на разноските за възнаграждение за един адвокат надхвърля минималния размер,
предвиден в приложимата в случая с оглед материалния интерес по делото разпоредба
на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения
/300 лв./, като е отчетена сравнително ниската фактическа и правната сложност
на делото, в т.ч. и конкретния обем на реализираната адвокатска защита.
В този смисъл настоящият съдебен състав
приема, че няма основание за изменение на въззивното решение в частта за
разноските, направени от ответника в първоинстанционното производство.
Доводите в частната жалба за нарушаване
на принципа на съразмерност при възлагането на разноски в тежест на ответника
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК не следва да бъдат обсъждани поради следните
съображения:
Нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК предвижда
специален ред за защита – страната може да поиска изменение или
допълване на решението в частта за разноските от съда, който го е
постановил. След произнасяне на съда по искането за изменение на решението в
частта за разноските, определението му по чл.
248, ал. 3 ГПК подлежи на обжалване съгласно чл.
274, ал. 1, т. 2 ГПК. Според посочената разпоредба, искането за допълване или
изменение на постановеното решение в частта му за разноските следва да бъде
направено, както следва: в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо –
в едномесечен срок от постановяването му.
В случая ответникът е релевирал за
първи път искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното
решение в частта му за присъдените на ищеца разноски едва в настоящата частна
жалба, т.е. след изтичането на предвидения в посочената разпоредба срок за
пререшаване на въпроса за отговорността за разноски, който срок по своя
характер е преклузивен, доколкото охранява стабилитета на съдебните актове /виж и задължителните
разяснения, дадени в т. 14 на Тълкувателно решение № 6/2012 год. по тълк.дело №
6/2012 год. на ОСГТК на ВКС/.
Ето защо развитите от частния
жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя направените разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 24.97 лв. и сумата от 99.89 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от въззивната жалба,
респ. уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 15.23 лв.,
съразмерно на уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от
исковете /своевременно направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е
основателно предвид сравнително ниската фактическа и правна сложност на
въззивното производство, което се е развило в едно съдебно заседание, в което
не са били събирани доказателства, което обуславя намаляване на размера на
възнаграждение до минималния такъв от 300 лв., предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1
от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/.
Доколкото при образуване на настоящото
производство ответникът не е внесъл следващата се държавна такса за въззивно
обжалване – 25 лв., то с оглед изхода от спора и на основание чл. 77 ГПК същият
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 23.73 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение /включително и в частта му с характер на определение/ не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 28.03.2018 год., постановено по гр.дело
№14810/2017 год. по описа на СРС, ГО, 81 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.В.А. искове с правно основание чл. 150,
ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 39.02 лв. до размера от 41.50 лв. – стойност на доставената
топлинна енергия за м.януари 2014 год. и за разликата над 8.30 лв. до размера
от 8.35 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
02.03.2014 год. до 30.03.2014 год. включително, в частта му, в която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.В.А. искове с правно основание чл.
150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 30.92 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за
периода от м.юни 2014 год. до м.април 2016 год. и за сумата от 5.48 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.08.2014 год.
до 15.02.2017 год., както и в частта му, в която ищецът „Т.С.“ ЕАД е
осъден да заплати на ответника Д.В.А. разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 78.08 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:***, срещу Д.В.А. с ЕГН **********, с адрес: ***, искове с
правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 39.02 лв. до размера от 41.50 лв.
– стойност на доставената топлинна енергия за м.януари 2014 год. и за разликата
над 8.30 лв. до размера от 8.35 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 02.03.2014 год. до 30.03.2014 год. включително.
ОСЪЖДА Д.В.А. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, по искове с
правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 30.92 лв. – стойност
на услугата дялово разпределение за периода от м.юни 2014 год. до м.април 2016
год. и сумата от 5.48 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 15.08.2014 год. до 15.02.2017 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.03.2018 год., постановено по гр.дело
№14810/2017 год. по описа на СРС, ГО, 81 с-в, в останалите му обжалвани части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Д.В.А. срещу
определението от 02.07.2019 год., постановено по гр.дело №14810/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 81 с-в, с което е оставена без уважение молбата на частния
жалбоподател по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение
в частта му за разноските.
ОСЪЖДА Д.В.А. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски във въззивното производство за
държавна
такса в размер на 24.97 лв. и сумата от 99.89 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Д.В.А. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 15.23 лв.
ОСЪЖДА Д.В.А. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по
сметка на СГС на основание чл. 77 ГПК сумата от 23.73 лв., представляваща
държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението /включително и в
частта му с характер на определение/ не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/