№ 393
гр. Благоевград, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Гюлфие Яхова
Диана К. Ангелова
при участието на секретаря Анастасия Фотева
като разгледа докладваното от Диана К. Ангелова Въззивно гражданско дело
№ 20251200500617 по описа за 2025 година
и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК и е образувано по въззивна жалба с
вх.№ 2016/27.01.2025 година, подадена от Б. Е. Ц., ЕГН **********, чрез пълномощника
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от управителя Д. М. М., срещу
Решение № 994/23.12.2024 г., постановено по гр.дело № 1839/2024 г. по описа на Районен
съд – Благоевград, както и по частна жалба с вх.№ 8264/02.04.2025 г., подадена от
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, ЕИК ***, с адрес на упражняване на дейността:
гр. С., бул. А.С.№***, представлявано от управителя Д. М., срещу Определение №
461/02.03.2025 г., постановено по гр.дело № 1839/2024 г. по описа на Районен съд –
Благоевград.
Решение № 994/23.12.2024 година постановено по гр.дело № 1839/2024 година по
описа на Районен съд – Благоевград се обжалва в частта, в която е отхвърлен иска за
прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № OL00082391, сключен
на 27.07.2023 година между Б. Е. Ц. с ЕГН ********** и К. ЕООД, с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр. С., бул. Ч.в.№***, представлявано от Р. Н. Т. на основание чл. 22
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, като неоснователен.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно в обжалваната
част. Сочи се, че ответникът с въвеждането на такси е нарушил законовата забрана, като бил
1
заложил такса пряко свързана с отпускането и усвояването на кредита. Единствената цел на
тази клауза била да заобиколи ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като по този начин
кредиторът получи възнаграждение многократно над допустимото.
Сочи се, че съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Навежда, че такса експресно разглеждане на кредита представлявала скрито
възнаграждение за кредитора и като Т.а е следвало да бъде включено, както в лихвения
процент по договора, така и в годишния процент на разходите.
Целта на тази такса била да се създаде за потребителя задължение за допълнително
плащане в полза на кредитора, което водело до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите на същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
С процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК във вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалния размер на
ГПР, приложим към кредитния продукт, поради което целият договор бил недействителен
на осн. чл. 22 ЗПК /в този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 година по дело С-448/17,
Решение № 264616 от 09.07.2021 година на СГС по в.гр.дело № 9991/2020 година и др./
С оглед на горното се иска от съда да отмени като неправилно и незаконосъобразно
Решение № 994/23.12.2024 година постановено по гр.дело № 1839/2024 година по описа на
Районен съд – Благоевград в частта, в която е отхвърлен главния иск за прогласяване на
нищожността на договор за потребителски кредит № OL00082391, сключен на 27.07.2023
година между Б. Е. Ц. с ЕГН ********** и К. ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. Ч.в.№***, представлявано от Р. Н. Т. на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл.
19 ЗПК, като неоснователен, като се претендират разноски.
В срока за отговор въззиваемият ответник е подал отговор на въззивната жалба като
навежда доводи за недопустимост, евентуално за неоснователност на същата.
Твърди се, че въззивната жалба е недопустима, тъй като с решението си
първоинстанционният съд бил удовлетворил искането на ищеца по евентуалния иск.
Сочи се практика, съгласно която опционалните такси не трябва да се включват в ГПР
ако те не са задължителни за получаване на кредита.
Твърди също, че са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като договорът бил
сключен от разстояние в писмена форма, клаузите били изписани по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт,
в два екземпляра – по един за всяка една от страните по договора. Не се твърдяло договора
да е бил неразбираем или нежелан от страна на заемателя.
2
По отношение на оплакването за липса на посочен ГЛП и ГПР счита същото за
несъстоятелно, тъй като в случая бил посочен процент на ГПР 0.00 %, като същият не
надвишавал петкратния размер на законната лихва съгласно ограничението на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Сочи, че в практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни клаузи
се считали клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при
ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума,
потребителската защита обичайно не се предоставяла. В случая процента по кредита бил
фиксиран.
Иска се от съда да остави въззивната жалба без разглеждане като недопустима,
евентуално като неоснователна.
В подадената частна жалба от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от Д. М. М. по чл. 248 от ГПК се сочи, че по делото са предявени два иска,
поради което адвокатското възнаграждение следва да се определи за всеки един от тях
поотделно.
В отговор на частната жалба К. ООД сочи, че съгласно решение от 25.01.2025 година
на СЕС по дело Ц-438/2022 година, съдът не трябва да се позовава на НМРАВ.
Претендираното възнаграждение по делото било прекомерно и представлявало инструмент
за неоснователно обогатяване, което нарушавало етичните стандарти. Изтъква, че
процесният случай не се отличавал с правна или фактическа сложност, както и че
процесуалните усилия на адвоката на ищеца се свеждали до минимално необходимото за
образуване и провеждане на исковия процес.
Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното от фактическа страна и обосновава
следните правни изводи:
По отношение на въззивната жалба с вх.№ 2016/27.01.2025 година:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния
съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е
валидно и допустимо, а по отношение на неговата правилност съдът излага следните
съображения:
Районен съд – Благоевград е сезиран с предявени в условията на евентуалност искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. с чл. 22 и сл. ЗПК вр. с чл. 10а, ал. 1 ЗПК, чл.
11, ал. 1, т. 7-т. 12 ЗПК, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. с чл. 143 и 147 ЗПК за прогласяване
нищожност на целия договор за кредит, евентуално за прогласяване нищожност на клаузата
3
за такса за експресно разглеждане на документи.
С решението в обжалваната част съдът е отхвърлил предявения главен иск за
прогласяване нищожност на целия договор и е приел за неоснователни твърденията на
ищеца, че тази такса не била включена в ГПР, което водело до нищожност на целия договор.
Изложил е мотиви, че включената такса за незадължителна услуга експресно разглеждане на
кредита противоречи на добрите нрави и на принципите на равнопоставеност и
добросъвестност, като нарушава забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Същата водела до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните и била във вреда на
кредитополучателя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл.
143 ЗЗП. Тази клауза се явявала нищожна на основание чл. 21, ал. 1 във вр. с чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, но същата не влечала нищожност на целия договор. В този смисъл е направил извод,
че следва да се обяви нищожност само на клаузата за такса за експресно разглеждане на
документи.
По делото се установява по безспорен начин, че между страните има сключен договор
за потребителски кредит № 0L00082391, при условията, на който страните са уговорили
отпускането на заем в размер, при следните параметри на договора: общ размер на кредита:
300.00 лева; лихвен процент по кредита: 0.00%; годишен процент на разходите: 0.00%;
лихва: 0.00 лева; такса експресно разглеждане: 131. 00 лева; брой погасителни вноски: 1;
дата на падеж: 10.09.2023 година; обща стойност на плащанията: 431.00 лева и срок на
кредита: 45 дни. Не се оспорва, че договорът е породил валидно и обвързващо действие по
отношение на предоставената в заем главница. Не се оспорва, че сумата е получена от
заемополучателя. Не се оспорва, че към момента кредита е изплатен изцяло с просрочие на
крайната дата на падежа.
На основание горното, видно от Погасителния план, по този начин вноската по кредита
е с включена такса експресно разглеждане на документите в размер на 131 лева.
По отношение възражението на въззиваемия за недопустимост на жалбата, поради
липса на правен интерес, същото е неоснователно по следните съображения:
Ищецът винаги има правен интерес да обжалва решението, когато съдът е отхвърлил
главния иск и е уважил евентуалния. Правният интерес от обжалване на
първоинстанционното решение произтича от поредността на предявените от ищеца искове и
негативния резултат от отхвърляне на главния иск. При предявяване на исковете при
условията на евентуалност ищецът е посочил поредността на защитата която търси, което
изключва възможността да получи защита едновременно по всички съединени искове. В
този смисъл е определение № 327/3.05.2012 година по ч.гр.дело №90/2012 година на ВКС,
състав на ГК.
В казуса не може да се спори, че процесният договор за паричен заем има
характеристиката на потребителски договор, като длъжникът е потребител по смисъла на §
13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Длъжникът е
физическо лице, което е придобило заемната сума, и видът на същия е потребителски, като в
този смисъл и заемната сума не е била предназначена за извършване на търговска или
4
професионална дейност на длъжника, и не се установява от доказателствата по делото,
длъжникът да е действал при сключването на договора за заем в рамките на своята
търговска или професионална дейност.
Категорично е, че в предметния обхват на Закона за защита на потребителите попадат -
всички клаузи на потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално
договаряне, поради което и потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях. В казуса
съдът не приема договорът в частта за претендираната главница да съдържа неравноправни
клаузи по смисъла на Закона за защита на потребителите.
Съдът не приема за основателни възраженията, че нищожността на клаузата, с която е
уговорен размер на ГПР води до нищожност на целия договор. Вярно е, че с уговарянето на
такъв размер над законово определения лимит потребителя са поставя в неравноправно
положение, и се противоречи директно на закона, но не може да се приеме от настоящия
съдебен състав, че клаузата за размера на ГПР е такава съществена част от договора за заем,
без изпълнението на която да се достигне до изначална нищожност на целия договор.
Липсата на еквивалентност на престациите винаги в казус като настоящия се обсъжда
от съдебната практика – така и в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на
ВКС, IV г. о., така и в Решение № 615 от 15.10.2010 г., постановено по гр. д. № 1208/2009 г.,
Г. К., III г. о., ВКС, така и Решение № 1444/4.11.1999 г. на ВКС, по гр. д. № 753/99 г., V г. о.;
Решение № 160/14.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 325/2004 г., II г. о.; Решение №
597/28.05.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2365/2007 г., I гражданско отделение, при което е
прието, че е налице нарушение на добрите нрави при нееквивалентност на престации, в
който случай сключената сделка е нищожна. В казуса такав липса на еквивалентност се
установва относно предвидената такса за разглеждане, но не и в останалите части на
кредитния договор, поради което същият в цялст без нищожната клауза е действителен и
поражда в останалати си част вълидно облигационно правоотношение между страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Таксата за експресно разглеждане на заявлението за сключване на договор не попада в
приложното поле на чл. 10а ЗПК, тъй като е свързана с действия по усвояването
/предоставянето/ на кредита.
Законодателят е допуснал събирането на такси за покриване на административни
разходи при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но
различни от основната услуга по усвояване и управление на кредита. Допълнителни са тези
услуги, които са извън основната престация на заемодателя, т. е. различни от предоставяне
на кредита и неговото администриране. Макар и законодателят да не е предвидил
съдържанието на действията по усвояване и управление на кредита по чл. 10а ЗПК, съдът
счита, че тези действия включват типичните и присъщи такива за дейността по предоставяне
на кредита, както и тези по управлението му. Разпоредбата на чл. 10а ЗПК ограничава
възможността в тежест на потребителя да бъдат възлагани такси за такива действия, които
кредитодателят е длъжен да извърши преди и по време на сключването на договора за
кредит. Самите действия по усвояване на кредита са свързани с получаване на сумата от
кредитодателя, но и с действията на кредитодателя по предоставянето й, както и с неговите
задълженията преди и при сключване на договора – за преценка на кредитоспособността, за
предоставяне на задължителната предварителна информация. В случая уговорената такса за
бързо разглеждане на заявката за кредит представлява такса, свързана с предоставянето на
5
кредита, тоест с усвояването му, поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а,
ал. 2 ЗПК забрана. По делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че при
разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави допълнителни и
неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. Сам по себе си фактът, че искането за
отпускане на кредит ще се разгледа бързо не представлява допълнителна услуга, която
следва да се заплаща от потребителя отделно.
Настоящата инстанция приема, че на практика дейностите, за които е начислена тази
такса, не са допълнителни услуги, а са дейности по усвояването и управлението на
кредитната сума. Същевременно целта на таксите и комисионните по смисъла на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора
при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се
посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с
управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита – чл.
10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също действие. В тази
насока следва да се посочи, че последните противоречат на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. По същността си така
описаните в заявлението услуги представляват именно такива, поради което настоящият
състав се присъединява към извода на Районния съд, че сумата начислена за такса експресно
разглеждане на документи е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК. Изложеното е в синхрон и с практиката по чл. 290 от ГПК на ВКС, отразена в решение
№ 345/09.01.2019 година по т.дело № 1768/18 година.
Изводът е, че е налице нищожност на уговорката за начисляване на такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, поради противоречие на закона на
предвидената в договора клауза, на база която е начислена, но не може да се приеме, че
нищожността на отделна клауза води до нищожност на целия договор, както твърди
въззивника. Тази клауза за такса като се обяви за нищожна и не касае съществен елемент от
предмета на договора не води до невъзможност договора да се изпълнява, поради и което не
е налице твърдяната от въззивника нищожност на целия договор, поради което решението в
тази част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По въззивната жалба не се дължат разноски от въззивника, тъй като в случая е
приложимо правилото, установено в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и
С-259/19 на Съда на Европейския съюз, с което е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от
Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат
върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били
върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от
6
Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол, евентуално неравноправния характер
на договорни клаузи.
С Определение № 366/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/22 г. на ВКС, I т. о., е прието, че
даденото разрешение съобразно нормата на чл. 633 ГПК следва да бъде съобразено от
националните съдилища, независимо, че е постановено по преюдициално запитване,
отправено от друга юрисдикция /в този смисъл е Определение № 262/11.08.2020 г. по ч. т. д.
№ 844/20 г. на ВКС, I т. о./.
По частна жалба с вх.№ с вх.№ 8264/02.04.2025 г. година срещу определение №
461/02.03.2025 година, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
Подадената частна жалба по реда на чл. 248 ГПК е допустима.
С Решение № 994/23.12.2024 година постановено по гр.дело № 1839/2024 година по
описа на Районен съд – Благоевград, К. ЕООД е осъдено да заплати на основание чл. 38 ЗА
сумата от 200 лева адвокатско възнаграждение на адв. Д. М., за осъществена от последния в
полза на ищеца Б. Е. Ц. безплатна адвокатска помощ по делото.
Районният съд е определил адвокатското възнаграждение като е съобразил обема на
реално извършената от адвоката работа, която се изразявала в подаване на искова молба,
която била бланкова и част от голям брой заведени еднотипни дела, като приел, че същото
дори и в минимален размер по наредбата, се явява прекомерно предвид вида и количеството
на извършената от адвоката правна дейност и определил същото под минимума.
Подадената молба от адвоката на ищеца по чл. 248 ГПК за изменение на Решение №
994/23.12.2024 година постановено по гр.дело № 1839/2024 г. по описа на Районен съд –
Благоевград в частта за разноските по делото, за присъждане на адвокатско възнаграждение
в размер на 480 лева за осъществена защита по двата иска с Определение № 461/02.03.2025
година постановено по гр.дело № 1839/2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград е
оставена без уважение като неоснователна. Районният съд е приел, че в решението си е
изложил съображения относно определения размер на адвокатския хонорар и не намира
основание за изменение на решението в частта за разноските в тази насока.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя изводите на районния съд. Съгласно
разпоредбата на чл. 3 от ГПК – „участниците в съдебните производства лица и техните
представители под страх от отговорност от вреди са длъжни да упражняват предоставените
им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави“. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД). В случая с оглед изхода от делото на адвоката на ищеца се дължи адвокатско
възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство. Последното
следва да бъде определено при съобразяване разпоредбата на чл. 36, ал. 2 изр. 2 вр. ал. 1 от
ЗА за справедлив и обоснован размер на това възнаграждение, като се отчете действително
свършената работа от адвоката и фактическата и правна сложност на делото. С
претендирането на отделно адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
7
и по двата иска, ищецът не упражнява права, а злоупотребява с тях, тъй като неоснователно
натоварва задълженията на ответника с допълнителни разходи, които обогатяват ищеца.
Именно поради това, настоящият съдебен състав приема, че претенцията на
пълномощника на ищеца за присъждане на разноски за защита по двата иска поотделно не
съответства на закона и добрите нрави и следва да бъде оставено без уважение, както
правилно е постановил първоинстанционния съд. За този си извод, на основание чл. 278, ал.
4 от ГПК във вр. с чл. 272 от ГПК, Окръжен съд – Благоевград, препраща и към мотивите на
първоинстанционния съд.
По разноските:
При този изход от въззивното обжалване на въззивника не се дължат разноски.
Съгласно трайната съдебна практика на ВКС разноски не се дължат в частното
производство, с предмет частна жалба срещу определение по чл. 248 от ГПК – Определение
№ 60189 от 28.06.2021 г. на ВКС по ч.гр.дело № 2779/ 2020 г., IV г.о., ГК, Определение №
218 от 3.08.2020 г. на ВКС по ч.гр.дело № 872/2020 г., IV г.о., ГК, Определение № 60295 от
17.11.2021 г. на ВКС по ч.гр.дело № 2625/ 2021 г., IV г.о., ГК.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.272 от ГПК, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 994/23.12.2024 г., постановено по гр.дело № 1839/2024 г.
по описа на Районен съд – Благоевград, в обжалваната част, в която е отхвърлен иска за
прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № OL00082391, сключен
на 27.07.2023 година между Б. Е. Ц. с ЕГН ********** и К. ЕООД, с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр. С., бул. Ч.в.№***, представлявано от Р. Н. Т. на основание чл. 22
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 461/02.03.2025 г., постановено по гр.дело №
1839/2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователна
частна жалба с вх.№ 8264/02.04.2025 г., подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“, ЕИК ***, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. А.С.№***, представлявано
от управителя Д. М. с искане за отмяна на Определение № 461/02.03.2025 г., постановено по
гр.дело № 1839/2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград, с което е оставено без
уважение искане с молба вх.№ 1063/15.01.2025 г. за изменение на Решение № 994/23.12.2024
г., постановено по гр.дело № 1839/2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград в частта за
разноските.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.280, ал.1, т.3
от ГПК.
На основание чл.102а, ал.1 от ГПК настоящият съдебен акт като издаден в електронна форма и по смисъла на чл.360а
8
от Закона за съдебната власт не съдържа саморъчен подпис.
По реда на чл.102а, ал.4 от ГПК - да се извърши заверка от служител на съда.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9