Р Е Ш Е Н И Е
№ 2669 26.06.2019 г. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пловдивски
районен съд ХV граждански състав
На двадесет и шести юни две хиляди и
деветнадесета година
В открито
заседание на десети юни 2019 г. в следния състав:
Председател: ДЕСИСЛАВА КАЦАРОВА
Секретар: Катя Янева
Като разгледа докладваното
от СЪДИЯТА гражданско дело № 4300 по описа за 2019 година, за да се произнесе
взе предвид следното:
Обективно
съединени искове с правно основание чл.234, ал.1 вр. с чл.74 от Кодекса на
труда.
В
исковата молба ищецът М.Ц.С.,*** твърди, че на **** г. сключил трудов договор №
**** с ответното дружество „Айгер инженеринг“ ООД, ЕИК *********, като била
назначена на длъжността „*****“ в отдел „*****“. На същата дата в допълнение
към сключения трудов договор подписала и договор за повишаване на
квалификацията с нотариална заверка на подписите, на основание чл.234 от КТ.
Счита част от клаузите на този договор за недействителни поради противоречие с
Конституцията и Кодекса на труда, тъй като се ограничава правото й на труд.
Съгласно чл.5, б.а от договора ищцата дължи неустойка в случай, че не покаже
добри резултати в хода на обучението, не покрие изискванията по тестовете или
не придобие сертификат, като в този случай работодателят има право да развали
договора с незабавен ефект, а неустойката ще се дължи към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение, без да има значение причината за
прекратяването. Размерът на неустойката включва заплатата на служителя,
социалните осигуровки за сметка на работодателя и всички други разходи, които
възлизат на 9000лв. Счита, че с тази клауза се нарушава принципа на възмездност
на труда, като се принуждава служителят да върне добросъвестно полученото
трудово възнаграждение под формата на репариране на причинени вреди от
неизпълнение на задължения по трудов договор, като работодателят ще получи
недължимо облага – заработените и платени за положения труд заплати на
работника. В договора липсва информация кой точно ще провежда обучението, ще
проверява тестовете и ще дава сертификата. С тази клауза се стига до отказ от
правото на трудово възнаграждение, което съгласно чл.8, ал.4 от КТ я прави
недействителна. В чл.5, б.б от договора
е уговорена и втори вид неустойка, която е дължима при прекратяване на трудовия
договор, независимо по каква причина, в размер на 3200евро. Тя не е обвързана с
виновно поведение на работника. Счита тази клауза да е в противоречие с чл.48,
ал.1 от Конституцията, като ограничаваща свободното право на труд, избор на
професия и място на работа. Тя е в противоречие и с чл.66, ал.2 и чл.8, ал.4 от КТ, тъй като с нея се установяват по – неблагоприятни за работника условия,
вкл. и отказ от права под страх от финансова санкция. Дружеството било и
злонамерено, тъй като нотариалната заверка на подписите създава предпоставка за
принудително изпълнение по чл.417 от ГПК, без ищцата предварително да е
запозната с правното значение на тази заверка. Заявява, че на **** г. е
прекратено трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ. С
оглед изложеното, моли съда да обяви за недействителни клаузите за неустойка,
предвидени в чл.5, б.а и б от договора за повишаване на квалификация.
Претендира разноски.
Ответникът
е депозирал отговор на исковата молба в предоставения му срок. Счита предявения
иск за недопустим поради липса на правен
интерес от предявяването му, тъй като трудовото правоотношение е прекратено.
Посочил е съдебна практика – решение № 161/ 08.05.2015 г. по гр.д. № 4848/ 2014
г. на ІV ГО на ВКС. Заявява също така, че постановеното Определение № 858 от
11.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2111/2018 г., III г. о., ГК, **** ****, касае
различна хипотеза, при която трудовото правоотношение не е било прекратено,
както е в настоящия случай, поради което и формираната задължителна практика на
ВКС е неприложима.
В
предоставения му срок ищецът е навел съображения за допустимост на предявения
иск, като заявява, че процесните клаузи касаят именно прекратено трудово
правоотношение. Ищцата има интерес от този иск, тъй като нейните интереси биха
били накърнени вследствие приложението на нищожните клаузи.
Съдът намира
предявения иск за допустим. Посочената от ответника съдебна практика -
Определение № 858 от 11.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2111/2018 г., III г. о.,
ГК касае хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за недължимост на
определена парична сума поради погасяване на вземането по давност. В настоящия
случай искът касае прогласяване нищожност, недействителност на клауза от
договор за повишаване на квалификацията на служителя, уреден в разпоредбата на
чл.234, ал.1 от КТ. Макар съдебната
практика да приема, че този договор по чл. 234, ал.1 КТ има характера на трудов договор, то що се касае до въпросите,
свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са общите
правила за договорите и следва да се приложи гражданския закон относно
отговорността за неизпълнение /така Решение № 326/19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009
г. на ВКС/. Следователно с оглед характера на договора приложимите разпоредби
досежно действителността на клаузи от посочения договора са именно тези на КТ,
а единствено по отношение на неговото изпълнение следва да се приложат
гражданските закони. Според разпоредбата на чл. 74, ал.1 КТ трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля, е
недействителен. Страните могат да се позовават на недействителността на трудовия
договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за
обявяването не бъде връчено на страните. Обявяването на недействителността на
трудовия договор може да стане както в самостоятелен исков процес, така и във
висящ исков процес по трудов спор. По същия начин се обявяват за недействителни
и само отделни клаузи на трудовия договор. При наличие на недействителен трудов
договор или на отделни клаузи от него, всяка от страните по правоотношението –
работодателят от една страна и работника от друга, имат правен интерес от
обявяване на недействителността /така Решение № 319/05.11.2013 г. по гр.д. №
20/2013 г. на ВКС, 4 ГО; Решение № 81/25.02.2011 г. по гр.д. № 930/2010 г. на
ВКС, 3 ГО/. От изложеното следва, че работникът винаги има правен интерес от
обявяване недействителността на определени клаузи от трудовия договор,
независимо към момента на подаване на исковата молба дали има висящ спор
относно изпълнението на някоя от тях. В тази връзка неоснователни се явяват
възраженията на жалбоподателя за липса на абсолютна процесуална предпоставка за
предявяване на иск, а именно: наличие на правен интерес. За пълнота следва да
се посочи, че дори да бъде възприето становището на ответника, че по отношение
на договора по чл. 234, ал.1 КТ за повишаване на квалификация следва да се
приложат разпоредбите на гражданското законодателство, то възраженията за липса
на правен интерес от обявяване нищожността на клаузите в процесния договор, се
явяват неоснователни. Интерес от търсене на искова защита е налице, когато
между насрещните страни съществува спор относно фактите и/или правото /тяхното
възникване, съдържание или съществуване/ и трябва да се възстанови хармонията в
поведението на спорещите, като се изпълнят изискуемите задължения и се
преустановят действията, целящи да осуетят защитата на правото. Две са формите
на правния спор – неоснователното отричане на право, което съществува и
неоснователно претендиране на право, което не съществува /така Решение №
90/16.06.2015 по дело № 4406/2014 на ВКС, ГК, III г.о., решение № 207 от
24.07.2012 г. по гр.д. № 914/2011 г. на ВКС, ІV г.о./. Действително искът за
нищожност на клаузи в договор по своя характер е отрицателен установителен, но
ищецът – страна по договора, винаги има правен интерес от прогласяване на
нищожността на атакуваните клаузи, като по този начин същият ще се защити срещу
неоснователно отричане на право, което съществува – в настоящия случай
конституционното право на труд, на свободен избор на професия или дейност и на
справедливо възнаграждение в съответствие с извършената от него работа. / в този смисъл Решение № 172 от
13.02.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2940/2017 г./. С оглед посочените
аргументи, съдът намира, че у ищцата е налице правен интерес от предявяване на
настоящия иск, макар трудовото правоотношение да е прекратено. Посочените
клаузи намират приложение именно в случаите на прекратяване на трудовото
правоотношение, поради което и правният интерес на ищеца е налице и
понастоящем.
Този извод не се променя от
посоченото от ответника Решение № 161 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4848/2014 г., IV г. о., ГК, *** ***. В същото е посочено, че страните по
трудово правоотношение винаги имат правен интерес и е процесуално допустимо да
предявят иск за недействителност на трудов договор, когато трудовото
правоотношение между тях не е прекратено на някое от основанията по чл. чл.
325-чл.331 и чл. 334 от КТ. В тези случаи правният интерес и допустимостта на
иска произтичат от това, че след влизането в сила на конститутивното съдебно
решение за обявяването на недействителността, трудовото правоотношение вече
няма да съществува, като последиците между страните ще се уредят съгласно чл.
75 от КТ - с оглед това дали работникът или служителят е действал добросъвестно
или не при сключването на трудовия договор. Когато обаче трудовото
правоотношение вече е прекратено на някое от основанията по чл. чл. 325-чл. 331
и чл. 334 от КТ, обявяването на недействителността от съда няма да има за
последица преустановяване съществуването на трудовото правоотношение, и
правният интерес от иска за недействителност произтича единствено от уреждане
на последиците от недействителността. В тази хипотеза страните по трудовия
договор имат правен интерес от обявяването на недействителността му (или на
отделна негова клауза - чл. 74, ал. 4 и чл. 75, ал. 2 от КТ), когато
недействителността (по-точно - претендираната такава от заинтересованата
страна) е от преюдициално значение за законосъобразността на съответното
основание, на което е прекратено трудовото правоотношение (на уволнението - в
широк смисъл), и/или за възстановяването на работа на работника или служителя,
т.е. за исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ или за дължимостта на
трудови възнаграждения, на обезщетения по КТ или на други престации по
трудовото правоотношение. В тези случаи е процесуално допустимо съдът да бъде
сезиран с преюдициалния спор за недействителността на трудовия договор (или на
отделна клауза от него), както чрез иск, който е обективно съединен със
съответния друг иск (искове) - за законосъобразността на прекратяването на
трудовото правоотношение (уволнението в широк смисъл - чл. 344, ал. 1 от КТ),
за заплащането на трудово възнаграждение (чл. 128, т. 2 от КТ), на различни
обезщетения по КТ, на неустойка по трудовия договор (чл. 92 от ЗЗД), за връщане
на платени такива без основание (чл. 55, ал. 1 от ЗЗД) и пр. при първоначално
съединяване на исковете (чл. 210, ал. 1 от ГПК) или при последващо съединяване
на иска за недействителност (предявен като насрещен иск по чл. 211 от ГПК или
инцидентен иск по чл. 212 от ГПК), а също и чрез възражение. Това сезиране на
съда обаче следва да стане в рамките на установените от закона преклузивни
процесуални срокове - подаването на първоначалната искова молба (чл. 210, ал. 1
от ГПК), срока за отговор на исковата молба (чл. 211, ал. 1, чл. 212, предл. 2
и чл. 133, във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК; в срока за възражението,
първото заседание за разглеждане на делото (чл. 212, предл. 1 от ГПК). Когато
страната (независимо дали това е работодателят, или работникът или служителят)
е пропуснала тези преклузивни срокове, процесуалното й право да сезира съда с
иска или възражението за недействителност на трудовия договор (която има
преюдициално значение спрямо съответния друг иск) се преклудира в това
производство. Поради това, изгубвайки процесуалното право да сезира съда с
разглеждането на преюдициалния спор за недействителност на трудовия договор
(или на отделна клауза от него) в рамките на висящия процес, страната губи
правото да сезира съда с този преюдициален спор и чрез предявяването на
самостоятелен иск за недействителността в отделно ново производство, независимо
че производството по обусловения трудов спор продължава да е висящо.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Така предявените искове са допустими.
Наведеното от ответната страна
възражение, че исковете са недопустими поради това, че не попадат в приложното
поле на чл. 74 от КТ и за ищеца липсва правен интерес от водене на същите, е
неоснователно. В случая се касае за иск, който се води между работник/служител,
чието ТПО е прекратено, и неговия работодател, като допустимостта на иска се
обосновава с твърдението на ищеца, че оспорените клаузи засягат съдържанието на
трудовото правоотношение, макар и да са инкорпорирани в актове извън трудовия
договор, тъй като една от клаузите касае връщане на получени трудови
възнаграждения, а другата – заплащане на неустойка в неколкократен размер на
трудовото възнаграждения, обвързана с бъдещо полагане на труд от ищеца. Твърди
се оспорените клаузи да съдържат отказ от трудови права, като съгласно чл. 8, ал. 4 от КТ, отказът от
трудови права е недействителен, а според чл. 74, ал. 4 КТ, вместо
недействителната клауза следва да се прилага императивната законова норма.
Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от КТ трудов договор, който противоречи
на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен,
съгл. ал. 2 трудовият договор се обявява за недействителен от съда по реда на
глава осемнадесета, а съгл. ал. 4 по реда на ал. 2, изр. 1 могат да се обявяват
за недействителни и само отделни клаузи на трудовия договор. Вместо тях за
трудовия договор се прилагат съответните повелителни разпоредби на закона или
предвиденото в колективния трудов договор. Съгл. ал. 5 страните не могат да се
позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи,
докато тя не бъде обявена и решението за обявяването и не бъде връчено на
страните.
Всички споразумения между страните по
едно трудово правоотношение, независимо от тяхното наименование, в случай, че
уреждат права и задължения, свързани с полагане на труд по трудово
правоотношение, заплащане или връщане на вече получено трудово възнаграждение,
или отказ от трудови права, или задължения във връзка с полагане на труд, както
и задължения за заплащане на неустойка във връзка със същите, имат характер на
трудово - правни клаузи, респ. договори и тяхната недействителност може да бъде
обявявана по съдебен ред по реда на чл. 74, ал. 4 от КТ, а договорът по чл. 234
от КТ е трудов такъв – в този смисъл е и трайната съдебна практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 от ГПК, в частност Решение № 417/21.05.2010г. по
гр. д. № 1228/2009г. на ВКС, III-то г. о, Решение №
326/19.05.2010г. по гр. дело № 706/2009г. на ВКС, IV-то г. о., като предявяване на искове за прогласяване на недействителни на
клаузи с подобно съдържание е допустимо по реда на чл. 74, ал. 4 от КТ,
независимо в какъв акт са залегнали. От значение е не обстоятелството в какъв
акт е залегнала оспорената клауза, а дали същата има връзка с трудовото
правоотношение и пораждане на права и задължения във връзка с него. Договорът по чл. 234 от КТ е трудов такъв,
допълнителен договор между страните по едно ТПО с конкретен предмет и
съдържание – уреждане отношенията между страните по ТПО във връзка с повишаването
квалификацията на работника/служителя.
С оглед на горното съдът приема всички
предявени искове да са допустими, исковата молба да е редовна, доколкото е
изложено в какво се състои тяхната недействителност, поради което исковете
следва да бъдат разгледани, а искането на ответника за прекратяване на
производството като недопустимо намира за неоснователно.
Неоснователно е и допълнително
депозираното становище на ответника, за това, че след прекратяване на ТПО
ищецът няма правен интерес от воденето на исковете, и единственият му възможен
път за защита би бил чрез възражение в случай, че срещу него се предяви
осъдителен иск за заплащане на някое от обезщетенията, визирани в оспорените
разпоредби. Искът е допустим именно предвид обстоятелството, че ищецът е
заплашен от угрозата по всяко време срещу него да бъдат предявени сочените
искове, на основание сочените клаузи, които същият твърди да са недействителни.
Цитираната от ответника практика, касаеща недопустимост на подобен иск, е
неотносима към настоящия случай, тъй като визира случай, в който страната вече
е упражнила правото си на защита чрез възражение, в друг процес, поради което
вече няма правен интерес да предявява иск за недействителност на сочените
клаузи, като отделен такъв. В настоящия случай не се спори между страните, че
няма предявен отделен осъдителен иск срещу ищеца за претендиране на обезщетение
за неустойки по съответните клаузи в договора, за които се иска да се признаят
за недействителни. Ето защо, съдът намира, че така представената практика е по
случай, различен от процесния, че няма формирана практика, че такъв иск е
недопустим в определени хипотези, какъвто е в настоящия случай. Съдът намира,
че не е налице основание за прекратяване на производството като недопустимо.
Ето защо, предявените искове следва да
бъдат разгледани по същество.
Между страните не се спори, и от
представения трудов договор № ***** г. се установява, че ищецът е започнал
работа по трудово правоотношение с ответника на **** г. на длъжност „*****, в
отдел „*****”, с уговорено основно дневно възнаграждение – 55,92 лева, доп.
такова за продължителна работа – 5, 37 лева, брутно дневно – 61,29 лева. ТПО е
възникнало като безсрочно, с 6-месечен срок на изпитване в полза на
работодателя, с уговорен срок на предизвестието – 3 месеца, платен год. отпуск
– 20 дни. Чл. 14-26 от трудовия договор включват задължения на
работника/служителя да опазва поверителна информация, да не изнася такава от
дружеството, забрана за полагане на доп. труд по трудов договор и забрана за
конкурентна дейност. Трудовият договор е сключен в обикновена писмена форма.
Представен е договор за повишаване на
квалификацията от **** г., с нотариална
заверка на подписите на ищеца и на управителя на ответното дружество от **** г.,
с предмет – „****** *****” и правно основание чл. 234 от КТ. Посочено е, че
неразделна част от това споразумение са Приложение № 1 и Общите условия. Според
чл. 1 от Общите условия, договорът е с предмет – повишаване на квалификацията
на работника/служителя чрез придобиване на теоретични знания и практически
умения, необходими за ***** отдел „********“, съгласно програма за обучение.
Посочено е, че обучението е с откъсване от работния процес и продължителност,
посочени в определено приложение. Според чл. 3 служителят се задължава да
посещава редовно всички занятия, да се подготвя самостоятелно за всички изпити,
да постига успех поне 75 % на междинните тестове, да завърши успешно обучението
с оценка, не по ниска от 75 %, като доусъвършенства знания и умения за длъжност
***** отдел „********“, и положи успешно всички изпити. Според чл. 3, буква d) служителят се задължава да работи при работодателя за срок от три години и
половина, считано от подписване на договора. Според чл. 4 работодателят се
задължава да заплати цената на обучението, включваща лекторски хонорари,
тестови и учебни материали, както и по време на обучението да изплаща в пълен
размер дължимото трудово възнаграждение, а при необходимост част от обучението
да се проведе извън дружеството – да заплаща пътни и командировъчни разходи,
квартирни пари, както и възнаграждението по трудовия договор.
В чл. 5 от Договора за повишаване и
квалификация, озаглавен „отговорност при неизпълнение и неустойки”, са уредени
следните хипотези:
Според чл. 5, б. (а) в случай на
предсрочно прекратяване на програмата за обучение по инициатива на служителя,
или поради виновно неизпълнение на задълженията по настоящия договор, или в
случай, че не покаже добри резултати в хода на обучението, не покрие
изискванията на тестовете или не придобие сертификата от обучението,
работодателят има право да развали този договор с писмено уведомление с
незабавен ефект, като в този случай служителят се задължава да изплати на
работодателя неустойка в размер на направените от работодателя реални разходи
до момента на прекратяването, включващи, пропорционално на срока на протеклото
обучение, част от: 1. стойността на заплатата на служителя, 2. социалните осигуровки за сметка на
работодателя за същия период 3. всички други разходи.
Според чл. 5, б. (b) в случай на прекратяване на
трудовия договор преди изтичане на срока по чл. 3, ал. (d) от настоящия договор – три години и
половина, считано от 27.02.2017 г., обучаемият е длъжен да заплати на
работодателя неустойка в размер на 3200 евро, която според буква (с) е дължима
към момента на прекратяване на ТПО.
Според чл. 5, буква (d) при неизпълнение на задълженията на работодателя по чл. 4 – да заплаща
обучението, трудово възнаграждение, пътни и командировъчни, служителят се
освобождава от задълженията си по настоящия договор.
Според чл. 5, буква (е) независимо от неустойката,
уговорена в предходната алинея, работодателят има право да предяви иск за
обезщетение на причинените на служителя вреди, ако те надвишават размера на
уговорената неустойка.
Според чл. 6 договорът може да бъде
прекратен по два начина:
а) от работодателя с едномесечно писмено
предизвестие, без да дължи на служителя посочване на каквото и да било
основание
b) автоматично с
прекратяването на трудовия договор, като този договор се счита прекратен от
датата на прекратяване на трудовия такъв.
Според чл. 7 този договор влиза в сила
от нотариалната. заверка на подписите на страните и дава право на работодателя
да иска на осн. чл. 417, т. 3 и чл. 418 от ГПК издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист срещу служителя относно вземанията по чл. 5,
като служителят може да бъде освободен от задълженията си по този договор само
в една –единствена хипотеза – след изтичане срока по чл. 3, алинея (e), каквато обаче договорът няма.
Според чл. 7, буква (g) в случай, че трудовото правоотношение бъде прекратено – с предизвестие от
работника/служителя, по негова вина или чрез налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение”, преди да е изтекъл срокът на обучението и преди
обучението да е завършило, работникът/служителят ще следва да заплати на
работодателя всички направени разходи, свързани с обучението, заедно със
законна лихва, считано от прекратяването на ТПО до реалното изплащане на
сумата.
Приложена е програма за обучение, в
която е посочено, че същото се осъществява в сградата на работодателя, състои
се от пет модула – курс едно – адаптационна програма, с която служителите се
запознават с работата в дружеството и организацията на същата, която се
провежда в работно време в първите три месеца от започване на работа, курс две
– работа и процеси в „Айгер“, провежда се отново в сградата на работодателя,
представлява 2-седмичен курс, включва назначаване на персонален ментор с цел
въвеждане на процесите и работата в Айгер, като се показват практически казуси
от работата на ***** отдел „********“ и работа с ***. Курс трети се провежда на
същото място, включва теоретично обучение от вътрешнофирмен лектор за основните
играчи и фирми в индустрията, история, процеси и всички основни понятия с цел
по – бързо встъпване в длъжност с продължителност 1 работен ден. Курс 4 – 1 -3
работни дни – курс по повишаване нивото на знания и умения при работа с
продуктите на Майкрософт и курс 5 – 2 работни дни за обучение и практически
упражнения от външен лектор за подходи и методи в успешните преговори и договаряне.
След всеки курс се провежда квалификационен тест, като работодателят може по
всяко време да променя графика на обучение.
Представено е допълнително споразумение
от **** г. към договора за повишаване на квалификация, между същите страни.
Същото има за предмет отпадане на курс 3 – въвеждане в индустрията и замяна с
курс основи на веригата за доставки.
Със заповед от **** г. ТПО между
страните е прекратено на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ по взаимно съгласие.
По делото други доказателства не са
събирани, като всяка от страните е представила и цитирала съдебна практика в
подкрепа на своите твърдения.
При така установените факти от значение за спора съдът достигна до следните
правни изводи:
За да бъдат уважени исковете с правно основание чл. 74, ал. ал. 4 от КТ и
да бъдат обявени за недействителни оспорените клаузи, е необходимо да се
установи, че същите противоречат на закона. Безспорно се установи, че такива са сключени между
страните и тяхното съдържание съответства на изложеното в исковата молба.
Налице е правен интерес за ищеца да оспори същите, доколкото в договора за
повишаване на квалификацията, който е с нотариално заверени подписи, изрично е
вписано, че работодателят може да се снабди със заповед за изпълнение по чл.
417 от ГПК за обезщетението по чл. 5 във всеки случай, което производство
представлява едностранно такова, без участието на ищеца и в негов интерес е да
установи недействителност на същите, преди работодателят да се е снабдил с
такава заповед и изпълнителен лист.
В своята практика ВКС приема, че договорът по чл. 234 ал.1 КТ има характера
на трудов договор, но що се касае до въпросите, свързани с неговото изпълнение
и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и следва да се
приложи гражданския закон относно отговорността за неизпълнение /така Решение №
326/19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г. на ВКС/. Следователно с оглед
характера на договора приложимите разпоредби
досежно действителността на клаузи от посочения договора са именно
тези на Кодекса на труд, а единствено по отношение на неговото изпълнение
следва да се приложат гражданските закони. Според разпоредбата на чл. 74 ал.1 КТ трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля, е
недействителен. Страните могат да се позовават на недействителността на
трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и
решението за обявяването не бъде връчено на страните. Обявяването на
недействителността на трудовия договор може да стане както в самостоятелен
исков процес, така и във висящ исков процес по трудов спор. По същия начин се
обявяват за недействителни и само отделни клаузи на трудовия договор. При
наличие на недействителен трудов договор или на отделни клаузи от него, всяка
от страните по правоотношението – работодателят от една страна и работника от
друга, имат правен интерес от обявяване на недействителността /така Решение №
319/05.11.2013 г. по гр.д. № 20/2013 г. на ВКС, 4 ГО; Решение № 81/25.02.2011
г. по гр.д. № 930/2010 г. на ВКС, 3 ГО/. От изложеното следва, че работникът
винаги има правен интерес от обявяване недействителността на определени клаузи
от трудовия договор, независимо към момента на подаване на исковата молба дали
има висящ спор относно изпълнението на някоя от тях. В тази връзка
неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя за липса на абсолютна
процесуална предпоставка за предявяване на иск, а именно: наличие на правен
интерес. Този извод се подкрепя и от непротиворечивата съдебна практика на ВКС,
която приема, че у работника е налице правен интерес от предявяване на
установителен иск при прекратяване на трудовия договор, когато недействителните
клаузи имат правни последици и след прекратяване на трудовото правоотношение,
какъвто е настоящият случай. Уговорените неустойки произвеждат действие именно
при прекратяване на трудовото правоотношение, което прекратява и договора за
повишаване на квалификация.
Установи се, че съдържанието на оспорените клаузи изцяло съвпада с
изложеното в исковата молба, поради което следва да бъде изследван въпросът
противоречат ли същите на императивни правни норми, и кои са тези норми.
По клаузата на чл. 5, б. (а) от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от **** г., гласящ, че в случай на предсрочно
прекратяване на програмата за обучение по инициатива на служителя, или поради
виновно неизпълнение на задълженията по настоящия договор, или в случай, че не
покаже добри резултати в хода на обучението, не покрие изискванията на
тестовете или не придобие сертификата от обучението, работодателят има право да
развали този договор с писмено уведомление с незабавен ефект, като в този
случай служителят се задължава да изплати на работодателя неустойка в размер на
направените от работодателя реални разходи до момента на прекратяването,
включващи, пропорционално на срока на протеклото обучение, част от: 1.
стойността на заплатата на служителя, 2.
социалните осигуровки за сметка на работодателя за същия период 3. всички други
разходи. Съгл. разпоредбата на чл. 234 от КТ страните по ТПО могат да сключат договор
за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване
на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация). С договора
по предходната алинея се определят: 1. професията и специалността, по която
работникът или служителят ще се обучава; 2. мястото, формата и времето на
обучението; 3. финансовите, битовите и други условия за времето на обучението.
С договора по ал. 1 страните могат да уговарят: 1. задължение на работника или
служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5
години; 2. отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение
на задълженията по предходната точка.
Според трайната съдебна практика на ВКС, в случаи на неизпълнение на тези
си задължения – да завърши обучението, както и да работи при работодателя за
срок, по-малък от уговорения такъв в договора за обучение,
работникът/служителят дължи на работодателя обезщетение, което обаче е
съизмеримо с разходите за обучение, които следва да бъдат възстановени. В случая
такава разпоредба е предвидена – чл. 7 (g) за случаите, в които ТПО бъде
прекратено по инициатива или вина на работника/служителя – същият дължи на
работодателя разходите за обучение. Разпоредбата на чл. 5, б. (а) обаче
предвижда, при незавършване на обучението, или непокриване изискванията на
тестовете, работникът да дължи неустойка, която, от една страна, е дефинирана
като покриваща направените реални разходи за обучението, които обаче не се
определят от неговата стойност, а представляват връщане на всички получени от
ищеца до момента трудови възнаграждения, социални осигуровки, внесени от
работодателя, както и „всички други разходи”, недефинирано какви. Тази клауза
изрично противоречи както на императивната разпоредба на чл. 48 ал.5 Конституцията на РБ, регламентираща правото на работника да получава
възнаграждение, съответстващо на извършената от него работа, така и на чл. 51 Конституцията на РБ, постановяваща правото на всички граждани на обществено
осигуряване. Също така тази клауза представлява отказ от страна на
работника/служителя от трудови права, който обаче се явява недействителен
съобразно нормата на чл.8 ал.4 КТ. Задължението на работника/служителя, освен да заплати направените разходи за
обучението му, също така и да върне всички получени трудови възнаграждения и
внесени му осигуровки, представлява реално отказ от право на възнаграждение за
положен труд, което е недействително, съгл. посочените разпоредби. В този
смисъл, че работникът/служителят не дължи друго, освен разходите за обучение, и
то в размер, съответен на неизпълнението, е и Решение № 272/05.10.2011г. по гр.
д. № 1637/2010г. на ВКС, III г. о. и Решение № 9/14.02.2012г. по гр.
д. № 689/2012г. на ВКС, III г. о.
Ето защо клаузата на чл. 5, б. (а) от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от **** г. следва да бъде призната за
недействителна.
По клаузата на чл. 5, б. „б” от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от **** г., гласящ, че в случай на прекратяване на
трудовия договор преди изтичане на срока по чл. 3, ал. (d) от настоящия договор
– три години и половина, по каквато и да е причина, обучаемият е длъжен да
заплати на работодателя неустойка в размер на 3200 евро, съдът намира следното:
Тази клауза също е недействителна. От една страна, същата поставя
задължението за заплащане на неустойка безусловно, независимо от основанието за
прекратяване на ТПО и по чия вина се прекратява същото, а от друга, противоречи
на посоченото по-горе, че при прекратяване на трудовия договор, преди
уговорения в договора за обучение срок, работодателят има право на парична
компенсация, съизмерима единствено с инвестираните в обучението на
работника/служителя средства. Тази клауза е уговорена в противоречие с чл. 48
ал.1 и ал.3 Конституцията на РБ, регламентиращи правото на труд и свободен
избор на професия и дейност. Константна е практиката на ВКС, че работодателят
няма право да налага забрана на работниците или служителите си да
прекратяват едностранно трудовото правоотношение, след като такива възможности
са изрично предвидени в КТ /така Решение
№ 248 от 15.11.2016 г. по гр. д. № 784 / 2016 г. на Върховен касационен съд,
4-то гр. отделение; решение №656 от 25.10.2010 г. по гр. дело №1954/2009
г., IV г.о., решение №417 от 21.05.2010 г. по гр. дело №1228/2009 г.,III г.о, и
решение №535 от 30.06.2010 г. по гр. дело №309/2009 г., IV г.о./. ВКС изрично приема, че целта на закона е
работата в определения по чл.234 ал.3 т.1 от КТ срок при този работодател да
компенсира направените от него разходи за обучение. По този начин се
компенсират вредите на двете страни до реалния им размер и се прилага
установения в трудовото право принцип, че на работодателя се дължи обезщетение
съответно на неизпълнението, но не и определено под формата на неустойка,
нямаща отношение към размера на тези разходи. Ответникът по делото не е
ангажирал никакви доказателства дали и как сумата от 3200 евро е обвързана с
тези разходи, дали обучение реално е провеждано, какво включва то, каква част
от него е премината от ищеца, поради което определянето на глобална сума, с
фиксиран размер, независимо от времето, което ищецът е работил при
работодателя, и основанието за прекратяване на ТПО, е недействително. В този
смисъл е и Решение № 9/14.02.2012г. по гр. д. № 689/2012г. на ВКС, III г. о.
С оглед на горното, исковете следва да
се уважат изцяло, като се признаят за недействителни всички оспорени от ищеца
клаузи.
С оглед на горното право на разноски има ищецът, които са в размер на 1000
лева, претендирани са и са заплатени, поради което следва да му се присъдят. В
тази насока не се възприема възражението на ответника, че не е дал повод за
завеждане на делото, като не оспорва иска по същество,у а само относно неговата
допустимост. За наличието на предпоставките на чл.78, ал.2 от ГПК за
неприсъждане на разноски, е необходимо не само ответникът с поведението си да
не е дал повод за завеждане на делото, но и да признае иска, последното от
които обстоятелства не е налице в настоящия случай.
Ответникът е направил възражение за намаляване на заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение поради прекомерност. Съгласно разпоредбата на чл.7,
ал.1, т.1 от Наредба № 1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, при неоценяеми искове минималният размер на възнаграждението е
200лв. или за двата иска – 400лв. предвид фактическата и правна сложност на
делото, съдът намира, че заплатеното
възнаграждение не е прекомерно и не следва да бъде намалявано.
С оглед изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати
държавна такса върху уважените искове за признаване за недействителни на двете
оспорени клаузи, по 80 лева за всеки иск, общо 160 лева.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЯВЯВА за недействителна на осн. чл. 74,
ал. 4 от КТ клаузата на Чл. 5, б. (а) от сключения между М.Ц.С.,*** и „Айгер инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246, Договор за повишаване на квалификацията по чл.
234 от КТ от **** г., с нот. заверка на подписите от **** г., предвиждаща, че
„в случай на предсрочно прекратяване на програмата за обучение по инициатива на
служителя, или поради виновно неизпълнение на задълженията по настоящия
договор, или в случай, че не покаже добри резултати в хода на обучението, не
покрие изискванията на тестовете или не придобие сертификата от обучението, работодателят
има право да развали този договор с писмено уведомление с незабавен ефект, като
в този случай служителят се задължава да изплати на работодателя неустойка в
размер на направените от работодателя реални разходи до момента на
прекратяването, включващи, пропорционално на срока на протеклото обучение, част
от: 1. стойността на заплатата на служителя,
2. социалните осигуровки за сметка на работодателя за същия период 3.
всички други разходи”, като противоречаща на императивни разпоредби на
Конституцията на Република България и Кодекса на труда- чл. 48, ал. 3 от КРБ и
чл. 8, ал. 4 от КТ и чл. 242 от КТ.
ОБЯВЯВА за недействителна на осн. чл. 74, ал. 4 от КТ клаузата на
Чл. 5, б. (б) от сключения между М.Ц.С.,***
и „Айгер инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246, Договор за повишаване на
квалификацията по чл. 234 от КТ от **** г., с нот. заверка на подписите от ****
г., предвиждаща, че „в случай на прекратяване на трудовия договор преди
изтичане на срока по чл. 3, ал. d от настоящия договор, обучаемият е длъжен да заплати на работодателя
неустойка в размер на 3200 евро”, като противоречаща на императивни разпоредби
на Конституцията на Република България и Кодекса на труда- чл. 48, ал. 3 от КРБ
и чл. 8, ал. 4 от КТ.
ОСЪЖДА „Айгер инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246, да
заплати на М.Ц.С.,*** сумата от 1000 лева (хиляда лева)
– разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Айгер инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246, да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка
на Районен съд – Пловдив сумата от 160
лева (сто и шестдесет лева) – държавна
такса върху уважените искове.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Десислава Кацарова
Вярно с оригинала!
КЯ