Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 16.04.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
РОСИ
МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 2964 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
268285 от 07.11.2019
г. по гр. д.
№ 50495/2018 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, съдът е признал за установено по
исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу С.Г.Б., ЕГН ********** и Г.П.П., ЕГН ********** и двамата
с адрес: ***, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.Г.Б. дължи на „Т.С." ЕАД сумата
от 554,75 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от
м.10.2014 г. до м.04.2015 г., и сумата от 5,88 лв. за дялово разпределение за
периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г., ведно със законна лихва върху тях от
30.10.2017 г. до изплащането им, присъдени със заповед от 15.11.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 77430/17 г. на
СРС, като е отхвърлил иска за установяване вземането за стойност на доставена
топлинна енергия за сумата над 554,75 лв. до претендираните 645,76 лв. и за
периода от 01.05.2014 г. до 30.09.2014 г. и исковете по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване вземанията за мораторна лихва в размер на 134,62 лв. за
периода от 16.07.2015 г. до 23.10.2017 г. и за мораторна лихва в размер на 1,38
лв. за периода от 16.07.2015 г. до 23.10.2017 г., присъдени със заповедта. С
решението е признато за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Г.П.П.
дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 554,75 лв., за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода от м. 10.2014 г. до м.04.2015 г., и
сумата от 5,88 лв. за дялово разпределение за периода от м.05.2014 г. до
м.04.2015 г., ведно със законна лихва върху тях от 30.10.2017 г. до изплащането
им, присъдени със заповед от 15.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 77430/17 г. на СРС, като е отхвърлил иска за
установяване вземането за стойност на доставена топлинна енергия за сумата над
554,75 лв. до претендираните 645,76 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до 30.09.2014
г. и исковете по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване вземанията за
мораторна лихва в размер на 134,62 лв. за периода от 16.07.2015 г. до
23.10.2017 г. и за мораторна лихва в размер на 1,38 лв. за периода от 16.07.2015
г. до 23.10.2017 г., присъдени със заповедта.
Със същото решение С.Г.Б. е осъдена да
заплати на „Т.С.” ЕАД, сумата от 62,28 лв. разноски по делото и сумата от 29,01
лв. разноски в заповедното производство, а Г.П.П. е осъден да заплати на „Т.С.”
ЕАД сумата от 62,28 лв. разноски по делото и сумата от 29,01 лв. разноски в
заповедното производство.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени установителните
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е останал ищеца в производството „Т.С.“
ЕАД, който чрез процесуалния си представител юрк. И.М.го обжалва при твърдения,
че решението е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон, тъй
като при постановяването на решението в отхвърлителната му част съдебния състав
не е взел предвид разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ОУ от 2008 г. на дружеството
за продажба на ТЕ. На следващо място твърди, че СРС не е съобразил
обстоятелството, че сумите по Обща фактура № **********/31.07.2015 г. стават
изискуеми на 16.09.2015 г. поради което и давността за тях не е била изтекла
към датата на подаването на заявлението по чл. 410 ГПК. Искането към съда е да
отмени решението в обжалваната част и да уважи исковете изцяло. Претендира разноски
и юрк. възнаграждение.
Въззиваемите С.Г.Б. и Г.П.П. не вземат
становище по въззивната жалба и не ангажират доказателства.
Третото лице помагач на ищеца „Н.“ ЕАД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението в уважителната част, като
необжалвано от ответниците е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците
като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния
адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, а и не е било спорно
между страните, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Поради това и съобразявайки анализът на събраните по
делото доказателства, обоснован се явява извода на първостепенния съд, че ответниците
Б. и П. са съсобственици на процесния топлоснобден имот, съобразно дела им от
по 1/2 за всеки и имат качеството на потребители на топлинна енергия по смисъла
на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот,
което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената
дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната
дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на
вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването
лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател,
не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само
лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на
промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена
едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от
потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното
предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се
разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответниците Б. и П..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия, действали за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответниците Б. и П. за сума от по 554,75
лв. за всеки един от тях и за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2015 г.
Претендираните вземания са установени от
счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените от ТЛП изравнителни
сметки. От тях се установява, че за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г.
доставената ТЕ за имота е в размер на 1 258,58 лв., а стойността на
услугата „дялово разпределение“ е в размер на 11,76 лв.
Съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2
и чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД
и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сграда - етажна собственост се заплащат от потребителите
на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената
за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Поради което и
съдът намира, че към дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и съответна
част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение,
която е в размер на 11,76 лв. или по 5,88 лв. за всеки от ответниците.
По възражението на въззивника за изтекла
погасителна давност, съдът намира следното:
Задължението да се заплаща стойността на
топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за
доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK). Следователно съгласно
чл. 111, б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесиите вземания за главница и
лихва е 3-годишният срок на погасителна давност. С предявяването на иска се смята,
че давността се прекъсва съгласно чл. 116, б.„б.”, пр. 1 ЗЗД. Следователно, в
настоящия случай давността е прекъсната, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 30.10.2017 г.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД „давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо”. Съобразно
клаузата на чл. 33, ал. 1 на приложимите общи условия, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., за задълженията,
възникнали след тази дата, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност
ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет
представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът
на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на
задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна
енергия, поради което следва да се приеме, че давността за тези задължения
започва да тече от датата на възникването им - арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Следователно, задълженията за периода от м.05.2014 г. до м.09.2014 г.
включително са погасени по давност.
С оглед гореизложеното, погасени по
давност се явяват вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия за периода
от м.05.2014 г. до м.09.2014 г., поради което и дължимата сума за главница
правилно е бил уважен за сумата от 1 109,50 лв. или по 554,75 лв. за всеки един
от ответниците.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. в размер на общо
134,62 лв. и за периода от 16.07.2015 г. до 23.10.2017 г.
По отношение на цената за услугата
дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя
на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана- арг.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради
което акцесорната претенция и в тази част се явява неоснователна.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му
част.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 268285 постановено на 07.11.2019
година по гр.д.№ 50495/2018 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, вкл. в частта за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Н.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.