РЕШЕНИЕ
№ 280
гр. гр. Хасково, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Минчо К. Димитров
при участието на секретаря Милена Д. Борисова
като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело №
20245640102979 по описа за 2024 година
Предявена е искова молба от З. С. И., ЕГН:**********, с настоящ адрес:
гр. Хасково, ********* съдебен адрес: гр.София, район Средец, ж.к.“Яворов“,
ул.“Хан Омуртаг“ № 74, ет.1, ап.1, чрез адв. А.Д. от САК, против „Креди Йес“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.Хасково,
ул.“Лозарска“ № 12, представлявано от В.М.И. – управител, с която са
предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона
за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1
ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 01.12.2023г. между ищцата и
ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № 746219.
Съгласно чл.3 от договора, условията по същия били следните: размер на
отпуснатия заем: 2000 лева; Размер на погасителната вноска: 440,83 лв.; Ден
на плащане: 1-о число; Вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите на
заема: 48,205 %; Брой вноски: 5; Месечен лихвен процент: 3.330%; Дата на
първо плащане: 01/01/2024г.; Обезпечение: посочено в чл.6; Дата на последно
плащане: 01/05/2024 г.; Обща сума за плащане: 2 204,17 лева. Съгласно чл. 6
от договора страните се съгласили същият да бъде обезпечен с някое от
посочените в него обезпечения, отговарящи на определените условия.
Съгласно чл. 8 от договора с подписването му, заемателят декларирал, че му е
1
известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в
чл. 6 от договора в тридневен от сключването му или представеното
обезпечение, не отговаря на условията, посочени в чл. 10. ал. 2. т. 1 и т. 4 от
Общите условия към договора за заем, той дължал на заемодателя неустойка в
размер на 715,83 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в
Погасителен план към договора за заем. Твърди се, че до момента ищцата
заплатила общо сумата от 2 929,83 лева по договора за кредит. Тя поддържа,
че така сключения договор за паричен заем е недействителен на основание
чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според нея,
тя имала качеството „потребител“, поради което бил приложим ЗПК. Счита, че
процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неправилно посочване в него на ГПР.
Клаузата на чл. 8 от договора във връзка с чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4, възлагала в
тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на договора да предостави
на ответника обезпечение под формата на изброените в договора, като по
съществото си тя представлявала неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и напрактика не се предоставял избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Поставените с
посочената клауза изисквания били неосъществими за потребителя, особено
предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително
нисък размер. Така, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че
са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати. Същевременно,
кредиторът не бил включил неустойката към договорната лихва и към ГПР, с
което се целяло заобиколаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това се
потвърждавало и от факта, че кредиторът изначално разсрочвал вземането за
неустойка, очаквайки че длъжникът не може да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Така, вземането за неустойка напрактика
представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало
да бъде включено в ГПР. Всичко това поставяло потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и напрактика той нямал
информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.
Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива
93/13 ЕИО. Невключването на подобна клауза в ГПР било в разрез с
изискването на чл. 11, ал.1 т. 10 от ЗПК, тъй като напрактика не бил посочен
верният ГПР в ДПК. Подобна неустойка можела да се разглежда и като
добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или
в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че
била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно
посочване на лихвените проценти. Доколкото никъде в процесния договор не
било посочено кои разходи го формират, според ищцата било налице
нарушение по чл.22, вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Посочването в договора за
2
кредит на по-нисък от действителния ГПР пък представлявало предоставяне
на невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и
поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП,
във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. На следващо
място се излагат съображения за нищожност на клаузата на чл.8 от договора.
Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова
гаранция в двоен размер на дължимата по договора сума съдържало
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени
параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следвало да се предоставят, напрактика правели задължението неизпълнимо.
При това положение и предвид изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение
/гаранция/ следвал извода, че тя водела единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции. Освен това,
непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за
кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се
явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна
печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл.8 от Договора била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетото в TP
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС становище, а именно
- когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така,
както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало
пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът
на предвидената неустойка представлявал 35,8 % от общо дължимата сума,
като изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение
чрез гаранция или поръчители, потребителят ще дължи главницата, договорна
лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер.
Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала
извън обезпечителните и обезщетителните й функции. Според ищцата,
основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер. Тя
3
нарушавала принципа на справедливост и не държала сметка за реалните
вреди от неизпълнението. Допълнителен аргумент за нищожността на тази
клауза се извеждал и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било
спорно, че заемодателят е финансова институция. Клаузата, която
предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или
банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директивата и
напрактика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало
задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако
не го направи, дългът му нараствал, тоест - опасността от свърхзадлъжнялост
на длъжника се увеличавала, а целта била, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника - първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му - да се отпусне кредит, която практика щяла да съответства
на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и
от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало че чл.8 от Договора бил
недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 8,
пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК. Сочи се, че освен за
прогласяване недействителността на договора с исковата молба се
претендирало и връщане на даденото по него. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други
разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлизала на 2000
лв. и тъй като ищцата заплатила към момента на предявяване на иска сума в
размер на 2929,83 лева, при условие, че процесният договор за потребителски
кредит бил недействителен, ищцата била надплатила 929,83 лева по него, а
съгласно чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД, който е получил нещо без основание,
бил длъжен да го върне. Предвид изложеното, ищцата иска съдът да
постанови решение, с което да прогласи сключения с ответника Договор за
паричен заем № 746219 от 01.12.2023г. за недействителен на основание чл.26,
ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК, както и да
осъди ответника да й заплати сумата от 929,83 лева, като недължимо платена
на ответника по процесния договор за паричен заем, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане. Претендира направените по делото разноски,
вкл. и за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата.
Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на
4
исковата молба, с който оспорва исковата молба. Поддържа се в отговора, че
ищцата като кредитополучател е сключила с ответното дружеството договор
за паричен заем №746219 на 01.12.2023г. при общи условия, като и че на
същата е била предоставена съответна информация в стандартния европейски
формуляр, с която заемателката се запознала предварително, което било
отразено и в молбата за заем. Договорената сума от 2000 лева била получена в
брой от нея, за което подписала РКО от 01.12.2023г. По договора били
извършени 6 броя плащания от страна на ищцата на обща стойност 2 929,83
лева, с което задълженията й по договора били погасени. Според ответника,
всички изложени от ищцата доводи, касаещи недействителността на
процесния договор били неоснователни и необосновани, като от своя страна
излага съображения за липса на нарушения на посочените законови
разпоредби от ЗПК и на правото на ЕС. Размера на ГПР бил посочен както в
самия договор, така и в СЕФ. Размерът му бил изчислен според законовите
разпоредби и в чл. 3.3. от договора било ясно и разбираемо посочено как
същият е изчислен. Съгласно чл.19 ал.3 т.1 ЗПК размерът на неустойката не
следвало да бъде включен при изчисление на ГПР, доколкото същата била
дължима при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
Същата нямала характер на лихва, такса или друг разход по кредита. В СЕФ и
договора се съдържала информация и относно лихвеният процент по заема,
който бил определен като фиксиран. Размерът на ГПР не противоречал на
добрите нрави, тъй като бил съобразен със законовото ограничение по чл.19
ал.4 ЗПК и не надхвърлял петкратния размер на законната лихва към момента
на сключване на договора. Изложено е , че при сключване на договора
страните действали в рамките на свободата на договаряне, поради което
размерът на неустойката бил съгласуван между страните, кредитополучателят
бил информиран предварително относно същия, условията и начина на
заплащането й. Същата имала обезпечителна и обезщетителна функция и
представлявала разход, който заемополучателят следвало да заплати при
неизпълнение на задължението си за представяне на надлежно обезпечение по
него. Твърди се, че клаузата на чл.8 от процесния договор е индивидуално
уговорена с кредитополучателя. Договорът отговарял на всички изисквания
на ЗПК. Правата и интересите на кредитополучателя не били нарушени, тъй
като последният бил наясно с размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, съответно сумата за усвояване на кредита и
лихвения процент. Към момента на сключване на договора
кредитополучателят бил съгласен с тази неустойка и изразил тази си воля
посредством подписване на договора. Излагат се съображения и за липса на
накърняване на добрите нрави. По подробно изложените в отговора
съображения, се иска от съда да постанови решение, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани, както и да
5
бъдат присъдени в полза на ответника направените по делото разноски.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства (Договор за паричен заем № 746219 от 01.12.2023г., сключен
между „Креди Йес“ ООД и З. С. И., ведно с приложимите Общи условия от
27.04.2022г. и Погасителен план и към него и СЕФ за предоставяне на
информация за потребителските кредити от 01.12.2023г) се установява, че
между ищцата и ответното дружество е възникнало облигационно
правоотношение по Договор за паричен заем № 746219/01.12.2023г., по силата
на който на ищцата е предоставена в заем парична сума в размер на 2000 лева;
че ищцата е погасила изцяло задълженията си по същия, като е заплатила на
ответника сумата от общо 2929,83 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск с
правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/,
вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и
чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на сключения между
страните договор за заем и връщане на получени без основание суми по този
недействителен договор, които се явяват процесуално допустими. Разгледани
по същество, предявените искове са изцяло основателни, като съображенията
за това са следните: Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по
процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид
създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
6
ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как
са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна - кредитор
клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която
съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието
на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл.
24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
7
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.8 от процесния договор за потребителски
кредит, според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение, предвидено в чл.6 от договора, се намира
в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК
директива. Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия
съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в
договора и размера му – 715,83 лева при главница от 2000 лв., няма типичните
за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът - чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.8 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото,
за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да
предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но
8
поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания - за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на
минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са
поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател.
Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата
гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и
да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и
на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Въпреки другите алтернативни опции за обезпечение,
предвидени в договора - ипотека и ценна книга, издадена в полза на
заемодателя, следва извода, че всъщност реална възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така,
във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договора за
потребителски кредит. При тези трудно изпълними условия и предвид размера
й от 715,75 лева /при главница от 2000 лева/ настоящият съдебен състав
намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите,
съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е и нищожна. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба
за кредитора. Следователно в договора трябва да се посочи размера на
лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и т.нар. „неустойка", която като неустойка е нищожна, а реално е
сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма
да е посочения в договора, а следва да е много по-голямо число, ако в него
участва и вземането от 715,75 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност
на договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на
ГПР, разписана в чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не
включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като разписаните
9
предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва. Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 48.205 % би нараснал
допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални
знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на
кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това
плащане в същото време надхвърля повече от половината от размера на
кредитната сума и при включването му в годишния процент на разходите,
размерът му значително би надхвърлил максимално регламентирания в чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Следователно, договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен това,
отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател. Основателни са
в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна" клауза е
неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с
нея задължение е необосновано високо - то представлява повече от 36% от
размера на предоставения кредит и като такава е нищожна, съгласно чл.146,
ал.1 ЗЗП. Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се
приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на
договора относно определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не
биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Още
повече, че съгласно задължителната практика на СЕС националните съдилища
са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те
да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
10
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден,
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит, то не е налице и втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД. Следва да се
посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по - специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в
процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните
по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора
да реализира допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в
договора възнаградителна лихва, според настоящия съдебен състав и
доколкото на годишна база размерът й надвишава трикратния размер на
законната лихва, също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод,
че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено по-
горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по - горе, ГПР не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 48.205 %, като липсва ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
11
са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна
фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение
на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото основание. В случая се установява несъответствие и с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за
посочване на лихвения процент по кредита и условията за прилагането му.
Макар в договора да е посочен лихвен процент, следва да се отчете липсата на
уточнение върху каква база се начислява той: дали върху целия размер на
заетата сума или върху остатъчната главница. Това е пречка да се определи,
как се разпределя лихвата във времето и влияе ли се от намаляването на
главницата. Тъй като в договора липсва отбелязване, какъв е общият размер на
дължимата за срока на същия възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по него не може да се провери, как е приложен лихвеният процент
и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран месечен
лихвен процент. Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за
потребителски кредит за недействителен на основание на чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е
връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или
други разходи.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД също се явява
основателен и следва да бъде уважен, като в тежест на ищеца е да установи, че
е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и
обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. В
случая липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищцата е заплатила на ответника общо сума в размер на
2929,83 лв., като това се установя и от приложените разписки за извършените
периодични плащания по процесния договор.
Предвид съображенията, изложени по-горе, плащането на тази сума е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 2000 лв. за главница, респ.
разликата между платената от нея сума по договора и чистата стойност на
12
кредита, възлизаща в случая на 929,83 се явява платена без основание,
доколкото липсва такова за получаването й от ответника, поради което този
иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв. Като законна
последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
01.11.2024 г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от
заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на РС - Хасково, държавна такса и разноски
на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на 100 лева за държавна такса, както и
сумата от 5 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист за нейното събиране.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.Д..
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
адвокат А.Д., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения,
дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени
дела C-427/16 и С- 428/16 по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на
Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
13
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички
посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адв. А.Д., процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно
заседание, настоящия съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр.
ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А.Д. следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лв. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за
правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното
адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова;
Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о.,
ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от
18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията
Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в случая
адв. А.Д. безспорно е регистриран по ДДС - л.14 /гръб/ от делото, то върху
определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното
дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй
като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем № 746219,
сключен на 01.12.2023г. между З. С. И., ЕГН:**********, с настоящ адрес: гр.
Хасково, ********* съдебен адрес: гр.София, район Средец, ж.к.“Яворов“,
ул.“Хан Омуртаг“ № 74, ет.1, ап.1, и "КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК *********, със
14
седалище и адрес на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул."Лозарска" № 12,
представляван от управителя В.М.И., на основание чл.26, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА "КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул."Лозарска" № 12, представляван от
управителя В.М.И., да заплати на З. С. И., ЕГН:**********, с настоящ адрес:
гр. Хасково, ********* съдебен адрес: гр.София, район Средец, ж.к.“Яворов“,
ул.“Хан Омуртаг“ № 74, ет.1, ап.1, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от
929,83 лв., представляваща недължимо платени суми по недействителен
договор за паричен заем № 746219/01.12.2023г, сключен между страните,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда
- 01.11.2024г. до окончателното изплащане
ОСЪЖДА "КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул."Лозарска" № 12, представляван от
управителя В.М.И., да заплати по сметка на РС- Хасково държавна такса в
размер на 100лв. и държавна такса в размер на 5 лв. в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА "КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.Хасково, п.к. 6300, ул."Лозарска" № 12, представляван от
управителя В.М.И., да заплати на адв. А.Д., член на САК, личен №
**********, с адрес гр.София, район Средец, ж.к."Яворов", ул."Хан Омуртаг"
№ 74, ет.1, ап.1, на основание чл.38 от ЗА адвокатско възнаграждение в
размер на 480лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете.
Вярно с оригинала.
Секретар: С.А.
15