Р Е Ш Е Н И Е №
260391
гр.
Сливен, 28.06.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СЛИВЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ХI-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на
първи юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИВА КОДЖАБАШЕВА
при секретаря АНДРЕАНА
СТАНЧЕВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 296 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба, с която е предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 117,17 лв., представляваща недължимо
платена сума по Договор за кредит № 220378 от 11.04.2018 г., поради изначална
липса на основание.
Ищецът твърди, че на 11.04.2018 г. сключил с ответника
Договор за кредит № 220378 със заемна сума от 400 лв. Срокът на договора бил 30
дни при фиксиран ГЛП от 41 % и ГПР от 49,67 %, като общата сума, която следвало
да върне ищецът, била в размер на 413,67 лв. В договора било уговорено
кредитополучателят да предостави като обезпечение банкова гаранция или двама
поръчители физически лица. За неизпълнение на това задължение на ищеца била
начислена неустойка в размер на 3,45 лв. дневно или общо 103,50 лв. Ищецът
заплатил изцяло сумата по договора в размер на 517,17 лв.
Твърди, че договорът е нищожен, поради противоречие с
императивни норми на закона, тъй като не е спазена предвидената от закона
форма, не е налице съществен елемент от съдържанието му, а именно ГПР по
кредита, тъй като същият е посочен грешно. Излага още, че клаузата за неустойка
при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй
като накърнява добрите нрави и е неравноправна, както и че клаузата за възнаградителна
лихва също е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Ищецът твърди също,
че договорът за кредит е нищожен поради липса на съществен елемент от неговото
съдържание, а именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора и условията за упражняването на правото. Евентуално излага, че
договорът е унищожаем, тъй като ищецът се е намирал в крайна нужда, за да
задоволи нуждите на семейството си от храна и битови разходи от неотложен
характер, както и че е сключен при явно неизгодни условия, предвид
обстоятелството, че ответникът е получил печалба от 117,17 лв. при отпусната
заемна сума от 400 лв.
На изложените основания моли за уважаване
на предявения иск и присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в срок,
чрез своя пълномощник - адвокат, с който оспорва предявените искове като
неоснователни. Не оспорва сключения договор за кредит, като излага, че при
сключването му са спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Оспорва твърденията
на ищеца за нищожност на договора на всички изложени от него основания, като
изтъква, че е спазена изискуемата от закона форма, а изчисленият ГПР по кредита
отговаря на изискванията на ЗПК, както и че уговорената клауза за неустойка е
компенсаторна и представлява адекватно обезщетение за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да представи обезпечение по договора. Твърди
още, че ищецът е погасил задълженията си по договора предсрочно на 23.04.2018
г., като е заплатил 443,42 лв., а не твърдените от него 517,17 лв. Претендира
отхвърляне на исковете и присъждане на направените по делото разноски.
С протоколно определение от 27.04.2021 г. по делото е
допуснато изменение на предявения иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, като същият е предявен за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 43,42
лв., предявен като частичен
иск от общ размер на вземането от 117,17 лв., представляваща недължимо
платена сума по Договор за кредит № 220378 от 11.04.2018 г., сключен между
ищеца П.К.Г. и ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“ АД, поради изначална липса
на основание.
В
съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява лично. Представлява се
от пълномощник - адвокат, чрез който поддържа предявения иск, моли съда да го
уважи и да присъди направените по делото разноски.
Ответното
дружество, редовно призовано, не изпраща представител. Депозирало е чрез своя
пълномощник - адвокат писмена молба, с която моли предявеният иск да бъде
отхвърлен като неоснователен и претендира направените по делото разноски.
От събраните по делото доказателства, съдът
прие за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а се установява и от писмените
доказателства по делото, че по силата на Договор за кредит № 220378 от 11.04.2018 г. ответникът
предоставил в заем на ищеца сумата от 400 лева, за срок от 30 дни, при фиксиран
лихвен процент - 41 % и ГПР - 49,67 %.
В чл. 1.7 - 1.9 от Договора е предвидено задължение на
кредитополучателя да осигури обезпечение на задълженията си по него чрез
банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, отговарящи на
изискванията, уговорени в чл. 1.9 от Договора. В чл. 3.3 от Договора е
уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на 3,45 лв. на
ден или общо 103,50 лв., която се заплаща заедно с погасителните вноски.
Видно от представената от ответното
дружество справка за изплатеното по договора, както и от заключението на
допуснатата по делото съдебно-икономическа експертиза, което съдът кредитира
изцяло като компетентно изготвено, обективно и кореспондиращо с останалите
събрани писмени доказателства, на 24.04.2018 г. ищецът е погасил предсрочно
задължението си по договора като е заплатил на ответното дружество сума от 443,42
лв., с която е погасил главница в размер на 400,00 лв., договорна лихва за
периода от 12.04.2018 г. до 23.04.2018 г. в размер на 5,47 лв. и неустойка за
периода от 12.04.2018 г. до 23.04.2018 г. в размер на 37,95 лв.
Въз основа на установеното от фактическа страна
съдът направи следните правни изводи:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 43,42 лв., предявен като частичен
иск от общ размер на вземането от 117,17 лв., представляваща недължимо платена
сума по недействителен Договор за кредит № 220378 от 11.04.2018 г., сключен
между ищеца П.К.Г. и ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“ АД, поради изначална
липса на основание.
Предявеният
иск е процесуално допустими.
Разгледан
по същество, съдът го намира за основателен
и доказан.
Няма спор по делото, че между страните е възникнало
правоотношение по договор за кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Основателно е релевираното в исковата молба основание
за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е
посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 49,67 %, а договорната
лихва е 41 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти
и кои разходи покрива. Отделно от това е предвидена и неустойка за
непредставяне на обезпечение, което поставя потребителя в положение да не знае
точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно
е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Друго основателно възражение на ищеца е за неспазени
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - липса на посочване в договора на
условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният
процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е останал непроменен, в
самия договор липсва информация за това как се изчислява или за начина, по
който е формирана договорната възнаградителна лихва. Няма никакво значение дали
лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят
изисква в договора да са посочени условията за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се
направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от
кредитора фиксиран размер от 41 %, поради което е налице нарушение на горната
императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да
се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с
чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
По отношение на
възнаградителната лихва също се прави възражение за нищожност, поради
противоречие с добрите нрави, което се явява основателно. В договора е
предвидена възнаградителната лихва в размер на 41 %, който надвишава трикратния
размер на законната лихва и оттук тази клауза се явява нищожна.
Уговорената
клауза за неустойка е неравноправна, което също води до нейната нищожност. Неустойката не е за неизпълнение на същинското
задължение на длъжника по договора за заем, а на допълнително задължение за
обезпечаване при неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето
на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води
до скрито оскъпяване на кредита. Така уговорена, тази неустойка противоречи на
разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като по този начин на практика обезщетението,
което кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило максимално
допустимия размер на обезщетението за забава, а именно законната лихва. Изрично
в посочения текст е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва.
По
изложените съображения процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което и
съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи. Това означава, че ищецът дължи плащане
единствено на предоставения му заем в размер на сумата от 400 лева, а разликата
в размер на 43,42 лв., която е заплатена над размера на получения кредит, се
явява недължима, като получена при начална липса на основание, поради което
тази сума следва да бъде върната на потребителя, в който смисъл е и предявената
претенция. Присъдената сума се дължи, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаването на
осъдителната претенция.
С оглед
изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по делото в общ размер на 550,00
лева, от които 50,00 лева - заплатена държавна такса, 200,00 лева - депозит
за вещо лице и 300,00 лева - заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ №
84-86, Бизнес център „Урбан модел“, ет. 12 ДА ЗАПЛАТИ на П.К.Г., ЕГН:
**********, с адрес ***,
на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК сумата от 43,42 лв. /четиридесет и три
лева и четиридесет и две стотинки/, предявена като частичен иск от общ размер
на вземането от 117,17 лв., представляваща недължимо платена сума по недействителен
Договор за кредит № 220378 от 11.04.2018 г., сключен между ищеца и ответното
дружество поради изначална липса на основание, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на иска - 27.01.2021 г. до окончателното й
изплащане, както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 550,00 лв.
/петстотин и петдесет лева/, представляваща
направените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Сливен в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: