№ 6465
гр. София, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Ю.а Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20251100503264 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответницата Г. С. К. срещу решение № 8180 от 04.05.2024 г., постановено по гр.
дело № 32352/2022 г. по описа на СРС, 59 състав, с което е уважен предявеният от Ю. Е. П.
положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК за притезание, произтичащо от
уговореното разпределение на ползването, съгласно Договор за разпределение на ползване
на съсобствен недвижим имот от 04.09.2001 г., сключен с нотариална заверка на подписите
на нотариус А.Ч., с peг. № 310 на НК, с район на действие СРС, относно следния съсобствен
имот: ЗАПАДНАТА ЧАСТ от ДВОРНО МЯСТО С ЖИЛИЩНА СГРАДА, находящо се в гр.
Банкя, цялото – дворно място с площ от 1170 кв. метра, съставляващо урегулиран парцел
XIX-619 от квартал 10 по плана на Вилна зона - спирка „Иваняне“, местността „Бели брег“,
гр. Банкя, одобрен със Заповед № 2705 от 29.12.1967 г., която част е с площ от 585 кв. м. и
представлява: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 32216.2293.199, с площ 529 кв. метра, с
адрес на поземления имот: с. ****, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри
на с. Иваняне, общ. Столична, обл. София, одобрени със Заповед РД-18-13/17.01.2012 г. на
Изпълнителен директор на АГКК, съгласно Скица № 15-910743-05.10.2020 г. на СГКК-гр.
София, с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване:
1
За друг вид застрояване, предходен идентификатор: 02659.2293.199, номер по предходен
план: 20, квартал: 10, при съседи по кадастрална скица с посочени идентификатори:
32216.2293.171, 32216.2293.294, 32216.2293.202, 32216.2293.17, 32216.2293.19, за което
притезание е издадена заповед за изпълнение № 19581 от 20.11.2021 г. по ч.гр. д. №
58484/2021 г. по описа на СРС, 59 състав.
Във въззивната жалба и допълнението към нея (подадени в срока за въззивно обжалване) са
развити оплаквания за нищожност и недопустимост на решението предвид липсата на
предявен иск за защита на владение в законовия шестмесечен срок, респ. поради нищожност
на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Въззивницата поддържа, че
ищецът не е страна по процесния договор за разпределение на ползването, което обосновава
незаконосъобразност на издадената заповед за незабавно изпълнение. Ето защо моли за
отмяна на първоинстанционното решение и прогласяване на нищожност на актовете по
заповедното дело.
Въззиваемият Ю. Е. П. подава отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Съдът не констатира и нищожност
на издадените актове по заповедното производство – заповед за изпълнение и изпълнителен
лист. Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в
закона, но в съдебната практика се приема, че е налице, когато решението е постановено
извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на писмената
форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на
тълкуването и др. В този смисъл – Решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., I г.о.
на ВКС, Определение № 1003/27.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1146/2017 г., IV г. о. и др.
Съдебният акт (в това число и заповедта за изпълнение на парично задължение) е нищожен,
ако е постановен от лице, което няма съдийска правоспособност или е постановен
еднолично, вместо от съдебен състав, както и ако в съдебния състав е участвало лице, което
2
няма качеството на съдия; ако е постановен по предмет, по който съдът не разполага с
правораздавателна власт (когато делото, решено по реда на ГПК, не е гражданско), или по
спор, който е извън пределите на личната и териториална компетентност на българския съд,
тъй като е в изключителната компетентност на чуждестранен съд; нищожен е устният
съдебен акт или този, изготвен в писмена форма, но останал неподписан, когато липсата на
подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния
състав, да го подпишат.
В настоящия случай оспорената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК не страда от нито един от описаните пороци, обуславящи нейната
нищожност. Видно от оригинала на съдебния акт, част от приложеното за послужване гр.д.
№ 58484/2021 г. по описа на СРС, 59 състав, заповедта за изпълнение от 20.11.2021 г. е
изготвена в писмена форма и е подписана от едноличен съдебен състав на Софийски
районен съд, който е бил законен (арг. чл. 411, ал. 1 ГПК), като съдът е действал изцяло в
рамките на правораздавателната си власт – издал е заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на заявление по чл. 417 ГПК, с което е бил надлежно сезиран. Волята
на съда е напълно ясна и може да бъде изведена от съдържанието на акта, като заповедта за
изпълнение съдържа всички реквизити, изброени в нормата на чл. 412 ГПК и с това
формата, изискуема от закона относно заповедите за изпълнение, е спазена. Изложените от
въззивницата доводи касаят изцяло основателността на претенцията – дали в полза на ищеца
е възникнало право да иска предаване на имота на описаното договорно основание, респ.
дали същият се явява страна по облигационното правоотношение, като тези съображения
следва да бъдат обсъдени по съществото на спора, но не засягат валидността на издадените
в рамките на заповедното производство актове.
Обжалваното решение е и правилно, поради следните съображения:
По делото е представен сключеният на 04.09.2001 г. с нотариална заверка на подписите
между ответницата Г. С. К. и О.Г.К., от една страна, и И.Е.П., от друга страна, договор за
разпределение на ползване на съсобствен недвижим имот, съгласно който на И.Е.П. се
предоставя ползването на западната част с площ от 585 кв.м. от съсобственото дворно място,
цялото с площ от 1170 кв.м., съставляващо УПИ XIX-619 от кв. 10 по плана на гр. Банкя, при
съседи: улица, УПИ XXI-618, УПИ I-635 и УПИ XVIII-620, а на ответницата и съпруга й
О.Г.К. се предоставя ползването на източната част на описаното дворно място, с идентична
площ от 585 кв.м. Между страните не се спори, а и от представените писмени доказателства
се установява, че към датата на сключване на договора страните по него са били
съсобственици с равни дялове (½ идеална част за И.П. и ½ идеална част общо за Г. и О.К.)
на целия парцел, като западната част от него е идентична с имот, нанесен в кадастралните
карти и регистри на гр. София с идентификатор 32216.2293.199, а източната част е включена
към имот, нанесен в кадастралните карти и регистри на гр. София с идентификатор
32216.2293.202 (видно от приложените към исковата молба скици, издадени от СГКК –
София). Изложеното се потвърждава и от приложените нотариални актове, от които се
установява, че към 1971 г. И.А.Г. и И.Е.П. са признати за собственици по давностно владение
3
на целия имот с пл. № 619, като при липса на други данни следва да се приеме, че са имали
равни дялове (арг. чл. 30, ал. 2 ЗС). На 04.09.2001 г. И.А.Г. и съпругата му са прехвърлили
своята половина от дворното място на ответницата и нейния съпруг (заедно с построената в
него къща – североизточен близнак), като на същата дата приобретателите са сключили с
другия съсобственик И.Е.П. процесния договор с нотариална заверка на подписите.
Договорът от 04.09.2001 г. представлява съвместно взето решение на всички съсобственици
на недвижимия имот за начина на ползването му по реда на чл. 32, ал. 1 ЗС – споразумение
между съсобствениците за разпределяне на ползването, което съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има
силата на закон за страните и те са длъжни да го спазват. Страни по договора за
разпределение на ползване на съсобствена вещ са лицата, които имат качеството на
съсобственици на съответната вещ и носителите на ограничено вещно право на ползване,
ако има такива (в този смисъл – Решение № 149 от 29.09.2015 г. по гр. д. № 2223/2015 г. на
ВКС, І г.о.). Договорът между съсобствениците, с който се взема решение за ползването на
съсобствената вещ, ги обвързва докато трае съсобствеността, като с изгубването на
качеството съсобственик се губи и правото на ползване върху съсобствената вещ,
разпределено с договора, доколкото то е едно от трите правомощия, които запълват
съдържанието на правото на собственост (в този смисъл – Решение № 143 от 06.10.2015 г. по
гр. д. № 1325/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 25 от 22.04.2014 г. по гр. д. № 3985/2013 г. на
ВКС, ІІ г. о., Определение № 52 от 11.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3554/2020 г., II г. о.).
Следователно, при разпореждане с правото на собственост съсобственикът, който е
прехвърлил своята идеална част другиму, губи възможността да ползва имота, дори да е
участвал в договор за разпределение на това ползване, но правомощието за ползване на
съсобствената вещ преминава върху правоприемника, който се явява обвързан от вече
взетото решение за разпределение на ползването. В този смисъл обвързан от процесния
договор е и ищецът Ю. Е. П., който на 21.07.2020 г. е придобил собствената на И.Е.П.,
Д.И.П. и З.И.П. (последните двама придобили съответна част от имота след сключване на
договора за разпределение на ползването по силата на наследяване и давност) ½ идеална
част от дворното място по силата на договор за дарение, обективиран в нотариален акт №
138, том I, рег. № 3320, дело № 120/2020 г. Прехвърлянето на описаната половина от имота
не е основание за разпределяне ползването на съсобствения имот по нов начин, тъй като и
след това разпореждане е запазено съотношението, в обема права на съсобственост върху
дворното място, при който през 2001 г. е извършено разпределение на ползването му –
приобретателят на И.Е.П. отново притежава ½ част от парцела, съответна на разпределената
му за ползване западна част с площ от 585 кв.м., респ. ответницата и нейният съпруг остават
съсобственици на другата ½ идеална част от парцела, съответна на разпределената им за
ползване източна част с идентична площ пот 585 кв.м.
Ето защо прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта в полза на трето лице не
съставлява основание да се иска ново разпределение, при липса на други промени във
фактическите обстоятелствата (в този смисъл – Решение № 97 от 09.07.2013 г. по гр. д. №
866/2012 г. на ВКС, І г.о.), поради което ищецът остава обвързан от валидно взетото вече
4
решение на всички съсобственици по реда на чл. 32, ал. 1 ЗС. Следователно, възраженията
на въззивницата, че ищецът не е страна по договора, са несъстоятелни – Ю. Е. П. е встъпил
като страна в съглашението с придобиването на качеството съсобственик в имота и е длъжен
да се съобрази с взетото решение за разпределение на ползването, а ако то бъде нарушено от
друг съсобственик, същият им право да претендира за реалното му изпълнение с иск по чл.
79, ал. 1, вр. с чл. 32, ал. 1 ЗС, каквато е предявената в настоящото производство претенция.
Противно на доводите във въззивната жалба, в случая не се касае до иск за нарушено
владение, поради което основателността на претенцията не е обвързана със спазване на
определени срокове за предявяването й или с определен период, в който следва да е било
осъществявано владението върху процесната част от имота преди нарушаването му.
Същевременно, ответницата не оспорва, че действително е нарушила уговореното
разпределение на ползването, като е премахнала оградата между двете половини от имота и
е ограничила достъпа на ищеца – това обстоятелство се установява и от приложения към
исковата молба протокол за въвод във владение от 19.04.2022 г., извършен въз основа на
издадения по реда на чл. 418 ГПК изпълнителен лист, от който е видно, че на посочената
дата владението върху процесната западна част от парцела се е осъществявало от Г. и О.К. и
само те са имали достъп (ключове) до него. Следователно, към датата на предявяване на иска
(датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 13.10.2021 г.) уговореното
разпределение на ползването е било нарушено, като в полза на ищеца е възникнало право да
иска възстановяването му по исков ред. Ето защо предявената искова претенция е
основателна и правилно е била уважена от първоинстанционния съд.
С оглед на изложеното и предвид неоснователните доводи във въззивната жалба
първоинстанционното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски в размер на 840 лв. с ДДС, платено възнаграждение за един адвокат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8180 от 04.05.2024 г., постановено по гр. дело № 32352/2022 г.
по описа на СРС, 59 състав.
ОСЪЖДА Г. С. К., ЕГН **********, с адрес: с. ****, да плати на Ю. Е. П., ЕГН **********,
с адрес: гр. **** 3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 840 лв., разноски пред
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6