РЕШЕНИЕ
№ 920
гр. Стара Загора, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530100926 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
*********/********* г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК при евентуалност нищожност на клаузите на чл. 7 и чл.
10 от договора и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане
на сумата от 442,72 лв. представляваща заплатена/надплатена сума над
чистата главница по недействителен договор за потребителски кредит №
*******/******** г. С отговора на исковата молба ответникът предявява
насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 пр. първо ЗЗД за
заплащане на сумата в размер на 308,01 лева, представляваща разликата
между усвоена от ищцата сума в размер на 2450 лева и извършените
плащания от ищцата за погасяване на задължението в размер на 2141,99 лева.
1
Ищцата М. З. твърди, че между нея и ответника „Макроадванс“ АД, бил
сключен Договор за потребителски кредит № *******/******** г. при
условията на закона за електронния документи и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, ответникът е
следвало да предостави парични средства в размер на 1350,00 лева на ищцата,
а тя от своя страна да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва. Съгласно
чл.7 от договора, годишният лихвен процент на заема бил 41,00 % процента, а
годишният процент на разходите е 49,65 %. Срокът за издължаване на кредита
бил 24 /двадесет и четири/ месеца.
Между същите страни и в същите им качества, бил сключен и Договор за
потребителски кредит №*********/********* г. при условията на закона за
електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
По силата на този договор, ответникът е следвало да предостави парични
средства в размер на 2450,00 лева на ищцата, а тя от своя страна да ги
възстанови ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл.7 от договора,
годишният лихвен процент на заема бил 41,00 % процента, а годишният
процент на разходите 49,65 % /четиридесет и две цяло и шестдесет и пет
процента/. Срокът за издължаване на кредита бил 23 /двадесет и три/ месеца.
Счита, че и двата договора не отговаряли на изискванията на ЗПК и съгласно
чл.23 от ЗПК, ищцата е следвало да върне само чистите стойности на
кредитите, без да дължи лихва и други разходи по тях.
Предвид дефиницията на годишен процент на разходите в чл. 19 ЗПК и
§1, т.1 от ДР от ЗПК, счита, че приложеният в двете кредитни правоотношения
такъв, е различен от посочения в договорите за кредит, в размер от 49,65 %
/четиридесет и две цяло и шестдесет и пет процента/ при всеки от двата
договора. Това е така, защото съгласно двата договора се дължала „неустойка“
по смисъла на чл.10 от всеки от тях, в случай, че ищцата не предостави в
тридневен срок от подписването на съглашенията обезпечение. Съобразно
разпоредбите на чл.10 от договорите, дължимата неустойка по Договор за
потребителски кредит №*******/******** г. била в размер на 9,32 лева плюс
0,230 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,230 % от
усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е
обезпечен, възлизаща, съгласно погасителен план в общ размер за целия срок
на договора от 2021,76 лв., а по Договор за потребителски кредит
2
№*********/ ********* година, дължимата неустойка била в размер на 15,44
лева плюс 0,210 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и
0,210 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който
кредитът не е обезпечен, възлизаща, съгласно погасителен план в общ размер
за целия срок на договора от 1012,83 лв. Кредитодателят, залагайки на
клаузите, уговорени в чл.10 в договорите за потребителски кредити всъщност
целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.
Съгласно чл.20 от всеки от договорите кредитополучателят се задължава,
в срок от 3 /три/ работни дни от сключването на договора, да обезпечи кредита
с поръчителство на едно физическо лице, което следва да бъде одобрено от
кредитора. В ал.3 от същия чл.20 от всеки от договорите били посочени
изискванията, на които следва да отговаря кумулативно поръчителят, а
именно: да бъде физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв. да
е работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при
последния работодател; да няма активни експозиции в Централен кредитен
регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит
сключен с „Макроадванс“ АД. Уговореното възнаграждение под формата на
„неустойка“ било разход по кредитите, който следва да бъде включен при
изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредитите, по
смисъла на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от
разпоредбата на чл.68г от ЗЗП. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в чл.20 от договорите, същият
дължал „неустойка“ на кредитора, която се начислява пропорционално към
всяка вноска по кредита. Тоест се кумулирала месечната вноска за
„неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараства значително.
Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до
скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Трябвало да се посочи,
че „неизпълнението“ на задължението да се представи поръчител, отговарящ
на условията, посочени по-горе, вдигало лихвения процент на кредита
неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита
възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази
„неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора.
Освен това уговорените договорни лихви по правоотношенията
противоречали на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Видно от
3
съдържанието на всеки от двата договора, страните са уговорили заплащане
на възнаградителна лихва в размер на 41 % /четиридесет и един/ процента в
размер значително по-висок от законната лихва.
Счита, че уговорените неустойки в чл.10 от договорите за кредит
противоречали на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД. С така уговорените
неустойки по всеки от договорите се целяло единствено да се постигане
неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън
присъщите функции на неустойката, посочени в т.3 от Тълкувателно дело № 1
от 2009 година на ОСГТК на ВКС.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати
недължимо платените суми от ищцата в размер на 442,72 лева, във връзка с
Договор за потребителски кредит № *******/******** г. и да постанови
решение, с което да признае за установено, че Договор за потребителски
кредит №*********/********* г. е изцяло недействителен, поради
противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, в евентуалност са
нищожни Чл.7 от Договор за потребителски кредит №********* от *********
година, съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер от 41 %
/четиридесет и един/ процента върху главницата и Чл.10 от Договор за
потребителски кредит №********* от ********* година, съгласно който се
дължи неустойка в размер на 15,44 лева /петнадесет лева и четиридесет и
четири стотинки/ плюс 0,210 % от усвоения размер на кредита за първия ден
на забава и 0,210 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за
който кредитът не е обезпечен, в случай че не се предостави обезпечение
съгласно реда и условията, предвидени в чл.20 от Договора.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника, като заема становище за основателност на
исковете /осъдителен и установителен/ и признава същите. Сочи, че не само
претендираната чрез предявения осъдителен иск сума, но и всички платени
суми над главницата по Договор №*******/********г. били заплатени в
пълен размер по посочената в исковата молба банкова сметка, за което прилага
платежно нареждане. Сочи, че не е дал повод за завеждане на делото.
По отношение на насрещния осъдителен иск, който предявява „МакроаАванс“
АД сочи, че ищцата е усвоила преведената сума в размер на 2450 лева по
Договор за потребителски кредит №*********/*********г. В подкрепа на
4
което, представя платежно нареждане, видно от което по банкова сметка на
ищцата на *********г. е преведена сумата в размер на 2450 лева с основание
номера на договора за кредит. Твърди, че за погасяване на процесното
задължение са постъпили 2141,99 лева - платени от ищцата както следва: 1/
дата 03.01.2024г., сума 209,00 лева; 2/ дата 13.02.2024г., сума 100,00 лева; 3/
дата 07.03.2024г., сума 140,00 лева; 4/ дата 28.03.2024г., сума 80,00 лева; 5/
дата 05.04.2024г., сума 155,00 лева; 6/ дата 09.04.2024г., сума 122,00 лева; 7/
дата 17.05.2024г., сума 220,00 лева; 8/ дата 12.06.2024г., сума 207,00 лева; 9/
дата 16.07.2024г., сума 100,00 лева; 10/ дата 14.08.2024г., сума 150,00 лева; 11/
дата 18.09.2024г., сума 101,00 лева; 12/ дата 25.09.2024г., сума 101,00 лева; 13/
дата 30.10.2024г., сума 204,00 лева; 14/ дата 31.12.2024г., сума 150,00 лева; 15/
дата 20.02.2025г., сума 103,00 лева.
С оглед на описаното, при уважаване на главния установителен иск, по повод
на който е образувано настоящото производство, то на основание чл.23 ЗПК
ищецът несъмнено дължи връщане на чистата стойност на кредита, поради
което и предвид факта, че отпусната и усвоена сума по Договор за
потребителски кредит №*********/*********г. е 2450,00 лева, а постъпилите
до дата на депозиране на настоящия отговор плащания са в размер на 2141,99
лева, бил налице непогасен от ищеца остатък, който следва да бъде заплатен
на представляваното от мен дружество.
С оглед на изложеното предявява насрещен иск, като моли съда да
постанови решение, с което да осъди М. Г. З. да заплати на „Макроадванс“ АД
остатъка от усвоената от нея, но непогасена сума в размер на 308,01 лева,
ведно със законна лихва върху нея, считано от дата на предявяване на
настоящия иск до окончателното изплащане на задължението. Уточнява, че
сумата в размер на 308,01 лева представлява разликата между усвоената сума
в размер на 2450,00 лева и извършените плащания за погасване на
задължението в размер на 2141,99 лева.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК от ищцата е депозиран
отговор на предявения от ответника насрещен иск, като заема становище за
недопустимост и основателност на иска. Сочи, че ищецът с
извънпроцесуалното си поведение е създал предпоставка за депозиране на
насрещния иск с цел натоварване на ищцата с разноски. Това е така, защото 3
дни преди депозиране на насрещния иск, а именно, че на 29.04.2025г. било
5
извършено плащане от страна на ответника към ищцата. Плащането било в
размер на размер на 468,38 лева и било извършено чрез банков превод.
Последното представлявало разликата от платеното над главницата по
Договор за потребителски кредит №******* от ******** година, което е и
своеобразно признание на иска. Три дни по-късно, а именно на 02.5.2025г. се
входирал настоящия насрещен иск срещу с цел натоварването и със съдебни
разноски. При положение, че било възможно с отговора на исковата молба да
се направи искане за съдебно прихващане между дължимите суми по Договор
за потребителски кредит №******* от ******** година и тези по Договор за
потребителски кредит №********* от ********* година и то не се правело, а
се депозирал насрещен иск, то разумното обяснение за това процесуално
поведение на ответника било единствено да се натовари ищцата със съдебни
разноски в производството. Това се правело, за да не можело в производството
да се направи от тяхна страна дори искане за прихващане, с цел процесуална
икономия, за което бил сигурен, че съдът е формирал вътрешното си
убеждение, че е така.
Потвърждава, че между ищцата и ответника бил сключен Договор за
потребителски кредит №********* от ********* г. при условията на закона за
електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
По силата на този договор, „МАКРОАДВАНС“ АД, е следвало да предостави
парични средства в размер на 2450,00 лева на М. Г. З., а тя от своя страна да ги
възстанови ведно с възнаградителна лихва. Моли уважаемият съдебен състав
да приеме, че признава дължимостта на претендираните суми от ищеца по
насрещния иск в размер на 308,01 лева, представляваща разликата между
усвоената сума в размер на 2450,00 лева и платената от 2141,99 лева по повод
Договор за потребителски кредит № *********/********* г.
Твърди, че чрез предявяване на осъдителния иск в размер на 442,72 лева
/четиристотин четиридесет и два лева и седемдесет и две стотинки/ по повод
Договор за потребителски кредит №*******/******** г. и установителния, с
който се иска прогласяване на Договор за потребителски кредит №*********
от ********* г. за недействителен, поради противоречие с нормата на чл.22
ЗПК, се е целяло именно постигане на правен резултат, с който окончателно
двете страни да уредят отношенията си окончателно и да се извърши
извънсъдебно прихващане, в случай че има насрещни вземания, след
постановяване на окончателен съдебен акт в настоящото производство. Това е
6
така, защото от страна на ответното дружество се е претендирала
дължимостта на суми надхвърлящи значително главницата по Договор за
потребителски кредит №*********/*********г. Иначе казано без
установяване на договора за недействителен, на основание чл.22 ЗПК, нямало
как ищцата да знае точно колко дължи на ответното дружество. Също така М.
З. твърдейки, че е платила повече от дължимото по повод подписвания
Договор за потребителски кредит №*******/******** г. и респективното
евентуалното осъдително решение в този смисъл, би довело до възможност от
съдебно или извънсъдебно прихващане на евентуални вземания между
страните.
В тази връзка смята, че с процесуалното си поведение ищцата не е дала
повод за депозиране на насрещната искова претенция от страна на
„МАКРОАДВАНС“ АД.
Моли, да се постанови решение при признание на иска, в съответствие с
нормата на чл.237 ГПК, досежно предявеният насрещен иск от
„МАКРОАДВАНС“ АД, с ЕИК ********* срещу М. Г. З., с ЕГН **********, с
който иска осъждането й на сумата от 308,01 лева по повод Договор за
потребителски кредит №********* от ********* година.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Моли съда да уважи предявените от него искове при
условията на признание на иска.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. С писмено становище от 17.09.2025 г. прави искане, по
предявения насрещен иск, съдът да се произнесе с решение при признание на
иска.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
1/ По установителния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 22 ЗПК за обявяване на
недействителност на договор за потребителски кредит №
*********/********* г.:
7
Съдът, като взе предвид становищата на страните по този иск намира, че
са налице процесуалните предпоставки за постановяване на решение при
признание на иска, визирани в чл. 237 ГПК. Направеното признание на иска
по съществото си е процесуално действие на ответника, с което същият се
отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява, че
твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т.е.
претендираното право съществува, което пък води до съвпадане на
насрещните позиции на двете страни. Ответникът признава изцяло иска, в
отговора на исковата молба. Налице е искане от ищеца за постановяване на
решение при признание на иска. Предявеният иск, с оглед и на представените
доказателства с исковата молба, не противоречи на закона и добрите нрави,
предявеният иск не е брачен, нито такъв по гражданско състояние или за
поставяне под запрещение, нито пък е признато право, с което страната не
може да се разпорежда, поради което и срещу ответника ще следва да се
постанови решение за уважаване на иска съобразно извършеното признание,
без съдът да се мотивира по същество по аргумент на чл. 237, ал. 2 ГПК. Това
е така, защото признанието не попада в някоя от хипотезите на чл. 237, ал. 3
ГПК, нито в друго предвидено в закона изключение. Поради изложеното
следва на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД да бъде прогласен за нищожен
сключения между страните Договор за потребителски кредит №
*********/********* г. съобразно направеното признание на иска и искането
на ищцата за постановяване на решение при признание на иска по посочения
иск.
2/ По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД
за връщане на надплатени суми по договор за потребителски кредит №
*******/******** г.:
Ищецът претендира сумата, предмет на иска, като недължимо заплатена
такава по сключения между страните Договор за потребителски кредит №
******* от ******** г., предвид недействителността на последния. В
отговора на исковата молба се признава изцяло осъдителния иск като по
делото е представено платежно нареждане от 29.04.2025 г. /л. 57 от делото/, от
което се установява, че ответникът е наредил паричен превод в полза на
ищцата в размер на сумата, предмет на иска – 468,38 лева, т.е. заплатил е
исковата сума в хода на процеса /вж. протоколно определение от 19.09.2025 г.,
8
с което е допуснато изменение на иска от442,72 лв. на 468,38 лв. – заплатената
от ответника сума/. Изрично е посочено в отговора на исковата молба, че
посочената и заплатена сума е тази над чистата главница по договора за
кредит, т.е. самият ответник признава, че договорът за кредит е
недействителен и поради това връща на ищцата всички заплатени суми над
предоставената й главница.
Поради това се налага извод, че в настоящото производство предявеният
осъдителен иск е доказан по основание и размер. Следва обаче да се посочи,
че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните
по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това
задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на
иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или
защото го погасяват - например ищецът придобива спорното право след
предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото,
ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. Преценката на
съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на
иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Затова по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът съобрази факта, че
задължението на ответника е погасено в хода на процеса, тъй като с
извършеното на 29.04.2025 г. плащане е заплатена изцяло претендираната от
ищеца сума. Т.е. към момента на приключване на съдебното дирене
претенцията на ищеца вече е неоснователна, тъй като ответникът е изплатил
изцяло претендираната с иска сума. Предвид изложеното, съдът намира, че в
случая е налице хипотезата на чл. 235, ал. 3 ГПК и извършеното плащане след
подаване на исковата молба, следва да бъде взето предвид като установен по
делото факт, а доколкото е в пълно погашение на съдебно предявеното
вземане то предпоставя отхвърляне изцяло на иска по 55, ал. 1 ЗЗД, като
погасен чрез плащане в хода на процеса. Ответникът по делото успя да
установи успешно и безспорно наличието на извършено, макар и след
завеждане на иска, но при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК плащане на
дължимата от него суми /плащането се призна и от ищцата по делото/.
Извършеното в хода на процеса доброволно плащане в полза на носителя на
9
материалното право се ползва с погасителен ефект, поради което следва да се
приеме за правопогасяващ факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. С оглед
извършеното в хода на процеса плащане, съдът намира за неоснователен
предявеният иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сума в размер
на 468,38 лева /съобразно допуснатото увеличение на иска/, респективно
същият следва да бъде отхвърлен, като погасен в хода на делото.
3/ По насрещния иск с правно основание чл. 23, ал.1 ЗПК вр. чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
По този иск също са налице процесуалните предпоставки за
постановяване на решение при признание на иска, визирани в чл. 237 ГПК.
Предвид направеното признание на иска в отговора на насрещната искова
молба съдът намира, че претендираното право съществува, което пък води до
съвпадане на насрещните позиции на двете страни. Налице е искане от ищеца
за постановяване на решение при признание на иска. Насрещният иск, с оглед
и на представените доказателства, не противоречи на закона и добрите нрави,
предявеният иск не е брачен, нито такъв по гражданско състояние или за
поставяне под запрещение, нито пък е признато право, с което страната не
може да се разпорежда, поради което и срещу ответника ще следва да се
постанови решение за уважаване на иска съобразно извършеното признание,
без съдът да се мотивира по същество по аргумент на чл. 237, ал. 2 ГПК. Това
е така, защото признанието не попада в някоя от хипотезите на чл. 237, ал. 3
ГПК, нито в друго предвидено в закона изключение. Поради изложеното
следва да бъде осъдена ищцата, насрещен ответник, да заплати на ответника,
насрещен ищец, сумата в размер на 308,01 лева, представляваща разликата
между усвоената от ищцата сума в размер на 2450,00 лева и извършените
плащания в размер на 2141,99 лева, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на предявяване на насрещния иск до окончателното
изплащане.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на ис на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, право на разноски има ищцата. В случая ищцата е предявила два иска –
1/ установителен за недействителност на договор за потребителски кредит №
*********/********* г. – изцяло уважен и 2/ осъдителен за връщане на
недължимо платени суми във връзка с договор за потребителски кредит №
10
*******/******** г. – отхвърлен поради плащане в хода на процеса /исковата
молба е подадена на 25.02.2025 г., а плащането по този иск е извършено на
29.04.2025 г./. Ищцата е претендирала присъждането на разноски за
адвокатско възнаграждение в общ размер на 960,00 лв. с ДДС лв. определено
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г.
за възнаграждения адвокатска работа процесуално представителство на
ищцата по делото – по чл. 480,00 лв. с ДДС по всеки иск. С отбелязването в
договора за правна защита и съдействие от 09.06.2025 г. /л. 95 от делото/ е
изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на
ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК. Тук следва да се посочи във връзка с
осъдителния иск и въпреки, че същият е отхвърлен поради плащането в хода
на процеса, че съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК разноските се възлагат върху ищеца,
ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако
признае иска. Тълкувайки цитираната разпоредба съдът стига до извода, че за
да се възложат разноските върху ищеца е необходимо едновременното
наличие на две предпоставки: признание на ответника, такова поведение на
ответника преди завеждане на иска, което не дава повод на ищеца да смята, че
няма да получи търсената с иска сума. В случая ответникът признава иска и
заплаща сумата в хода на делото. Следва да се има предвид обаче, че това
признание е направено при подаване на отговора на исковата молба. Поради
горното съдът намира, че не е налице втората предпоставка - поведение, което
не дава повод на ищеца да предяви иск.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското
възнаграждение по размер:
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да
приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№ 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
11
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
12
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Дори в определение № 2995/13.06.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 991/2024
г., IV г.о., се сочи, че националният закон го задължава да отхвърли
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското
възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба №
1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали
отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения
размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г.,
всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in
fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено
надценен. В случая надценяване на труда на адвоката не би могло да има, тъй
като адвокатското възнаграждение се определя в рамките на минимума по
Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като делото е с
обичайната фактическа и правна сложност, към момента на изготвяне на
исковата молба.
Вярно е посоченото от ответника, че поради признанията на исковете
съдебният процес е улеснен, но ответникът пропуска факта, че самият той и
неговият процесуален представител претендират заплащане на адвокатско
възнаграждение от 800,00 лв. – по 400,00 лв. за всеки иск /вж. становище на
ответника и списък с разноски– л. 84 и л. 87 от делото/ сами водейки се от
ориентирите на Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а
насрещният иск също е признат от ищцата. За адвокатско възнаграждение от
400,00 лв. по всеки иск /което е същото като определената основа на ищцата
от 400,00 лв./ са преценили правна и фактическа сложност на делото, вкл.
количеството извършена работа /което общо взето колкото тази извършена от
процесуалния представител на ищцата – подаване на отговор на искова молба
и подаване на молба по хода на делото/, вкл. не може да се пренебрегне
факта, че процесуалният представител на ищцата се е явил в о.с.з., а този
на ответника дори не е и не е ясно поради какви причини желаят да се
определи по друг различен начин на адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищцата под минимума в Наредбата.
13
В обобщение – определя се основа на адвокатско възнаграждение по
400,00 лв. за всеки иск с цел наличие на равенство между страните в процеса
при идентичност на извършената работа от тях, което е основен принцип в
процеса /чл. 9 ГПК/. Както се определя адвокатското възнаграждение на
ищцата, така се определя и това на ответника.
Неоснователни са възраженията против присъждане на ДДС на
адвокатското възнаграждение – процесуалният представител на ищцата е
регистриран по ЗДДД – справка, л. 96 от делото/, а съгласно трайно
установената практика на ВКС обективирана в решение № 50079/30.01.2024 г.
на ВКС по т.д. № 1300/2022 г., II т.о., определение № 2600/19.09.2023 г. на
ВКС по гр.д. № 4236/2022 г., III г.о., определение № 50093/11.05.2023г. на ВКС
по гр.д № 1638/2021 г., ІI г.о., определение № 50088/10.05.2023г. на ВКС по
гр.д № 1445/2021 г., ІV г.о и др. се приема, че при присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза
на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. следва да
включва ДДС. Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото възнаграждение. Предвид посочената правна норма, върху
минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение
следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката,
съответно адвокатското дружество, включително и в случаите, когато е
оказана безплатна услуга, при които адвокатското възнаграждение се
присъжда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Предоставените от процесуалния
представител – адвокат правни услуги съставляват облагаема възмездна
доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално
представителство е предварително заплатено, или е определено от съда по
предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ред. Затова при присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие от
адвокат, регистриран по ЗДДС, или адвокат, преупълномощен по реда на чл.
71, ал. 1 ЗАдв. от регистрирано по ЗДДС адвокатско дружество, дължимото
възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с § 2а от ДР на
14
Наредба № 1/09.07.2004г. следва да включва ДДС. В най-новата си практика
ВКС без колебание присъжда ДДС върху адвокатското възнаграждение по
реда на чл. 38 ЗА – вж. определение № 692/04.03.2025 г. на ВКС по ч.т.д. №
2725/2024 г., I т.о., определение № 374/06.02.2025 г. на ВКС по ч.т.д. №
2606/2024 г., II т.о., определение № 195/22.01.2025 г. на ВКС по ч.т.д. №
1921/2024 г., I т.о., определение № 190/21.01.2025 г. на ВКС по ч.т.д. №
2689/2024 г., II т.о., определение № 191/21.01.2025 г. на ВКС по ч.т.д. №
2688/2024 г., II т.о. В определение № 3151/27.11.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1300/2024 г., I т.о. се сочи, че върху адвокатското възнаграждение се дължи
ДДС, тъй като се касае до субект на ЗДДС и следователно ДДС е неразделна
част от адвокатското възнаграждение, а в определение № 2797/29.10.2024 г. на
ВКС по ч.т.д. № 2297/2024 г., II т.о. също се изяснява, че съгласно практиката
на съда, при отправено основателно искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по
ДДС /факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър
по чл. 80, ал. 1 ДОПК/, в полза на адвоката следва да се присъди
възнаграждение, върху което следва да се прибави 20 % ДДС. В този смисъл
цитира и константната практика на ВКС, създадена по въпроса дължи ли се и
при какви предпоставки ДДС върху адвокатското възнаграждение по чл. 38,
ал. 2 ЗА като напр. определение № 306/06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на
ВКС, ІІ т.о., определение № 490/19.09.2017 г. по ч.т.д. № 1082/2016 г. на ВКС,
ІІ т.о., определение № 91/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 1700/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.,
определение № 660/03.12.2018 г. по ч.т.д. № 2784/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.
Такава е и практиката на инстанционните съдилища, вкл. тази на
Старозагорски окръжен съд обективирана в определение № 649/21.08.2023 г.
на Софийски окръжен съд по в.ч.гр.д № 151/2023 г., определение №
1962/16.08.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д № 2218/2023г.,
Определение № 3274/23.08.2023 г. на Варненски окръжен съд по в.ч.гр.д №
1560/2023 г., определение № 1115/20.09.2023г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д № 624/2023 г., определение № 1301/31.10.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 702/2023 г.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищцата и сумите за
внесената държавна такса в размер на 206,00 лв.
2/ Разноски на ответника - при уважаване на насрещния осъдителен иск,
15
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ответника /насрещен
ищец/. Поради това следва да бъде осъдена ищцата да заплати на ответника
сумата в размер на 50,00 лева, представляваща държавна такса и сума в
размер на 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по
предявения насрещен осъдителен иск /вж. писмени доказателства, л. 88-90 от
делото, вкл. доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение/. По
предявения срещу „Макроадванс“ АД осъдителен иск, не се дължат разноски,
тъй като отхвърлянето на този иск е единствено по причина плащане в хода на
процеса от страна на ответника, т.е. след подаване на исковата молба.
Твърденията за недължимост на адвокатско възнаграджение на
ответника не се споделят, тъй като ищцата е дала повод за завеждане на иска.
Насрещният иск е предявен за връщане на суми, във връзка със сключения
между страните Договор №*********/********* г., а именно този договор е
предмет на установителния иск за недействителност, предявен от ищцата и
при положение, че ищцата претендира недействителност следва сама да се
съобрази с това и да върне чистата главница като последица от твърдяната от
самата нея недействителност. С други думи – предявен е иск за
недействителност на договор за потребителски кредит, по който ищцата е
знаела, че дължи остатък от чистата сума на кредита, съгласно чл. 23 ЗПК. Ето
защо не е налице нито извънсъдебно, нито процесуално поведение на ищцата,
насрещен ответник, годно да я освободи от отговорността за разноски по
насрещния иск.
В конкретния случай е неприложима и хипотезата, разгледана в
определение № 366/16.08.2022 г. на ВКС по по ч.т.д. № 1085/2022 г. в която е
обективирано Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19
на СЕС. Тази хипотеза разглежда освобождаване от разноски в случай, че е
уважен иск на потребител на основание фактически състав на неоснователно
обогатяване, вследствие на неравноправен характер на клауза. Действително,
в такъв случай за потребителя би било възможно да съществува неяснота
досежно действителния размер на недължимо платените на кредитодателя
суми. В случая, обаче, както по главния, така и по насрещния иск с правно
основание чл. 55, ал.1 ЗЗД, недължимо платените суми се дължат във връзка с
чл. 23 ЗПК – т.е. при цялостна недействителност на договора за потребителски
кредит, в който случай се дължи чистата стойност на кредита. Нищо неясно
няма за ищцата – при всички положения тя дължи да върне чистата главница и
16
при положение, че заплатените от нея суми не са достатъчни да я погасят, то
няма как да е налице объркване в нея. В този случай потребителят е напълно
наясно каква сума е получил под формата на потребителски кредит, каква е
сумата, която е заплатил на кредитното дружество във връзка с този договор и
какво още дължи.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 22 ЗПК недействителността на договор за
потребителски кредит № *******/********* г., като нарушаващ разпоредбите
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК сключен между М. Г. З., ЕГН
**********, с постоянен адрес: обл. ********, с. ********, ул.
„************“ №**и настоящ адрес: гр. ************, ул. „************“
№**, ет.**, ап.** и „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, район Средец, ул. „Георги Сава Раковски“ №147,
ап. 14, представлявано от В. Г. С..
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Г. З., ЕГН **********, с постоянен
адрес: обл. ********, с. ********, ул. „************“ №** и настоящ адрес:
гр. **********, ул. „************“ №**, ет.**, ап.** против „Макроадванс“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Средец, ул. „Георги Сава Раковски“ №147, ап. 14, представлявано от В. Г. С.,
иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати недължимо платени суми в размер на 468,38 лева, във връзка с
договор за потребителски кредит № *******/******** г., като погасен чрез
плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр.
чл. 23 ЗПК М. Г. З., ЕГН: **********, с постоянен адрес: обл. ********, с.
********, ул. „************“ № ** и настоящ адрес: гр. ***********, ул.
„************“ № **, ет. **, ап. ** да заплати на „Макроадванс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул.
„Георги Сава Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от В. Г. С. сума в
размер на 308,01 лв. /триста и осем лева и една стотинка/ представляваща
17
разликата между усвоената сума в размер на 2450 лева и извършените
плащания за погасяване на задължението в размер на 2141,99 лева, във връзка
със сключения между страните Договор за потребителски кредит
№*********/********* г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на предявяване на насрещния иск – 02.05.2025 г. до окончателното
изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Макроадванс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул.
„Георги Сава Раковски“ №147, ап. 14, представлявано от В. Г. С. да заплати на
М. Г. З., ЕГН: **********, с постоянен адрес: обл. ********, с. ********, ул.
„************“ №** и настоящ адрес: гр. ***********, ул. „************“
№**, ет.**, ап.** сумата от 209,00 лв. /двеста и девет лева/, представляваща
сторени по делото разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, район Средец, ул. „Георги Сава Раковски“ №147,
ап. 14 да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на Еднолично
адвокатско дружество „М.“, ЕИК: ********** и адрес: гр. **********, ул.
„************“ № **, ет. **, офис **, чрез управителя М. М. адвокатско
възнаграждение в размер на 960,00 лв. с ДДС /деветстотин шестдесет лева с
ДДС/ за процесуално представителство на ищцата по делото.
ОСЪЖДА М. Г. З., ЕГН **********, с постоянен адрес: обл. ********,
с. ********, ул. „************“ №** и настоящ адрес: гр. ************, ул.
„************“ №**, ет.**, ап.** да заплати на „Макроадванс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул.
„Георги Сава Раковски“ №147, ап. 14 сумата от общо 450,00 лв. /четиристотин
и петдесет лева разноски по делото/ за адвокатско възнаграждение /400,00 лв./
и държавна такса /50,00 лв./.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Старозагорски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
18
19