Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 02.12.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Габриела Л.
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №12435 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №165444
от 15.07.2019г., постановено по гр.дело №2680/2019год. по описа на СРС, ГО, 162
с-в, е признато за установено по предявени от „Т.С.”ЕАД с ЕИК******* срещу Ц.С.Х.
с ЕГН********** и И.Л.Х. с ЕГН********** искове с правно основание чл.422 ГПК,
вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.149 ЗЕ, че ответниците дължат на ищеца разделно
всеки от тях по ½ част от сумата от 751,50лв.- стойност на доставена
топлинна енергия за периода м.05.2015г.- м.04.2017г. за имот в гр.София, ж.к.„*******,
с абонатен номер 283518, както и от сумата от 28,52лв.- такса за дялово
разпределение за същия период, ведно със законната лихва върху сумите от датата
на подаване на заявлението 23.05.2018г. до окончателното изплащане, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 12.06.2018г. по
гр.д.№32443/2018г. по описа на СРС, 162 състав, като са отхвърлени исковете с
правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.149 ЗЕ за разликата
над уважения размер до пълния предявен размер от 1109,94лв. за стойността на
потребената топлинна енергия за периода м.08.2014г.- м.04.2015г., и за
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 43,40 лв. за такса
за дялово разпределение за същия период, както и изцяло исковете с правно
основание чл.422 ГПК, вр.чл.86 ЗЗД за сумата от 185,57 лв. обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 16.09.2015г. до 03.05.2018г., както и за сумата от 8,87 лв.- лихва
за забава върху таксата за дялово разпределение за същия период. Ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 44,54 лв.
разноски в заповедното производство и сумата от 158,02 лв. разноски в исковото
производство, а ищецът е осъден да заплати на адв.Н.К. от САК на основание
чл.78, ал.3 ГПК, вр.чл.38, ал.2 ЗА сумата от 136,63лв. разноски за адвокатско
възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Н.“ ЕАД.
Срещу решението в
отхвърлителната му част е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.”ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че тези задължения на ответниците са погасени
по давност. Съгласно ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
2014г., в сила от 12.03.2014г. продавачът издавал за отчетния период кредитни
известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не заплащали
обезещетение за забава до изравняване на отчетния период, а задълженията по
общата фактура от 31.07.2015г. станали изискуеми на 15.09.2014г. и от този
момента започвала да тече погасителната давност. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете- уважени изцяло. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците, в
подадения в срок отговор на въззивната жалба, молят решението на СРС да бъде
потвърдено в обжалваната му част като правилно и законосъобразно. Претендират
разноски за въззивната инстанция.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В случая се касае
за периодични плащания и по отношение на тях приложима е кратката тригодишна
погасителна давност, която съгласно чл.114 ЗЗД
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Следователно в случая решаващи са въпросите кога вземането е станало изискуемо
и кога (ако изобщо) давността е била спирана или прекъсвана. Съгласно
приложените по делото Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на топлопреносното предприятие. По
делото не се установяват датите, на която са публикувани на интернет страницата
на ищеца- жалбоподател, фактурите за консумираната от ответниците топлинна
енергия, тъй като в представените констативни протоколи по чл.593 от ГПК са
посочени няколко абонатни номера, като в нито един от тях не фигурира абонатния
номер на ответниците. Следователно относно вземанията на ищеца съгласно чл.114,
ал.2 ЗЗД погасителната давност е започнала да тече от възникването на
задължението, което съвпада с крайната дата на съответния период. Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение (с което е
прекъсната давността и е започнал да тече нов тригодишен давностен срок) е
подадено на 23.05.2018г. Погасени по давност са всички вземания с настъпили
падежи преди 23.05.2015г. Вземането за м.04.2015г. е станало изискуемо на 01.05.2015г.
и оттогава е започнала да тече тригодишната погасителна давност, като същата е
изтекла на 01.05.2018г.- преди датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение. Същото се отнася и за предходните по
време задължения до м.08.2014г. включително. Издаването на обща фактура на
31.07.2015г. не е обстоятелство, което спира или прекъсва давността. Вземането
за лихва е акцесорно и предвид погасяването по давност на главното вземане,
също следва да се счита за погасено, а по отношение на периодите необхванати от
погасителната давност- за тези вземания не са представени доказателства за
публикуване на фактурите на интернет страницата на ищеца съгласно ОУ от 2014г.,
поради което ответниците не са изпаднали в забава и не дължат мораторна лихва.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС– потвърдено
като правилно в обжалваната му част.
На ответниците по
жалбата следва да се присъдят направените по делото разноски във въззивната
инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на общо 600 лева. Възражението
на жалбоподателя за прекомерност е неоснователно, тъй като заплатеното
адвокатско възнаграждание е към минималното съгласно Наредба №1 от 09.07.2004г.
на ВАдвС, доколкото в случая процесуалният представител представлява двама
ответници.
На основание
чл.280, ал. 2 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №165444 от 15.07.2019г., постановено по гр.дело
№2680/2019год. по описа на СРС, ГО, 162 с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С."ЕАД ЕИК******* да заплати на Ц.С.Х. с ЕГН**********
и И.Л.Х. с ЕГН********** сумата от общо 600 лева (шестстотин лева)- разноски
във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Н.“ЕАД.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/