Р Е Ш Е Н И Е
№907
гр.
Перник, 06.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият районен съд,
гражданска колегия, II - ри състав, в открито съдебно заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
Районен съдия: Адриан Янев
като
разгледа гр. д. № 05954
по
описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Е.Д.Е., с която се иска да бъде установено, че ответната страна дължи на ищцовата страна сумата в размер на 397,04 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № ******* от 06.10.2015 г., сумата от 46,36 лева - договорна лихва, сумата от 340,68 лева – неустойка, 18 лева – такса разходи и 84,28 лева - лихва за забава, считано от 06.12.2015 г. до 01.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумите. Претендират се разноски.
В исковата молба се посочва, че между Е.Д.Е. (заемател) и “Изи Асет Мениджмънт” АД (заемодател) е сключен договор за паричен заем № ******* от 06.10.2015 г. По силата на този договор заемодателят предоставил на ответника сума в размер на 500 лева, а уговорената договорна лихва била в размер на 77,84 лева. Ответникът следвало да върне кредита 8 равни месечни вноски, всяка в размер на 72,23 лева. Падежът на първата вноска бил на 05.11.2015 г., а падежът на последната вноска – 02.06.2016 г. Били начислени такси за събиране на вземането в размер на 45 лева, тъй като ответницата не изпълнила задължението по своевременно плащане месечните вноски. Ответникът не изпълнил задължението си за предоставяне на обезпечение, поради което му била начислена неустойка в размер на 454,24 лева, която страните уговорили да бъде разсрочена, като същата се добави към месечната вноска, т. е. последната вече възлизала на 129,01 лева. Пояснява се, че ответницата направила плащане в размер на 275 лева, с което били погасени част от главницата, договорната лихва и неустойката. Посочва се, че е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания между “Изи Асет Мениджмънт” АД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, по силата на който на ищцовото дружество са прехвърлени вземанията на “Изи Асет Мениджмънт” АД към ответницата, произтичащи от цитирания договор за паричен заем. Твърди, че ответната страна е уведомена за извършената цесия с получаването на исковата молба и приложенията към нея. Към настоящия момент ответницата не е изпълнила задължението за погасяване на вземането по кредита.
Назначеният особен представител е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковите претенции. Счита, че не са представени доказателства за обявена предсрочна изискуемост. Изразява доводи за липсата на уведомяване на длъжника за извършената цесия, както и за нищожност на клаузите за неустойка и такса за събиране на вземанията.
Пернишкият районен съд, след
като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
“Агенция за събиране на вземания” ЕАД е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу Е.Д.Е. за вземанията, които са предмет на настоящите искови претенции. Районният съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 01441 по описа за 2018 г. на Пернишки районен съд, за която е подадено посоченото заявление. Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на заявителя за дадени указания да предяви искове за установяване на вземанията си.
По делото е представен
договор за паричен заем № *******
от 06.10.2015 г. , сключен между
«Изи Асет Мениджмънт» АД и Е.Д.Е.. По силата на този договор «Изи Асет
Мениджмънт» АД се задължило да предостави на ответника сумата в размер на 500
лева, а ответникът се задължил да я върне за срок от 8 месеца с падежни дати, които са отразени в чл. 2.5 от
договора. Уговорен е фиксиран годишен
лихвен процент по договора в размер на 40 %, а годишнен
процент на разходите – 49,01%. В чл. 2.2 от
договора е уговорено, че всяка месечна вноска е в размер на 72,23 лева, като в
т. 2.7 е посочено, че общата дължима сума за главница и възнаградителна лихва
възлиза на 577,84 лева. В чл. 4 от договора е предвидена неустойка в размер на
454,24 лева при неизпълнение на ответника да осигури в тридневен срок
обезпечение на поетото задължение (двама
поръчители или банкова гаранция). В чл. 8 от договора се съдържа клауза за
такса „разходи за събиране на вземнаето“, която се начислява при забава.
Видно
от чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора се установява, че сумата от 400 лева е
усвоена от ответника. Това е така, тъй като 57,53 лева са послужили за
погасяване на задъжения по друг договор, а останалият размер от паричните
средства са получени в брой, доколкото в чл. 3, ал. 2 е записано, че договорът
има силата на разписка.
От заключението на съдебно –
счетоводната експертиза се установява, че ответната страна е извършила плащания
в размер на 275 лева, с което непогасените вземания са следните: 280,30 лева –
главница, 22,54 лева – възнаградителна лихва и 53,11 лева – законна лихва за
забава. Съдът намира даденото заключение на експертизата за компетентно, което
налага неговото кредитиране.
По делото е представен рамков
договор за цесия от 16.11.2010 г. и приложение № 1 от 01.10.2016 г. към него,
от които е видно, че «Изи Асет Мениджмънт» АД е прехвърлило на ищцовата страна “Агенция за
събиране на вземания” ЕАД всички вземания
към Е.Д.Е.,
произтичащи от договор за паричен заем № ******* от 06.10.2015 г.
Приложено е пълномощно, от което се установява, че Изи Асет Мениджмънт» АД е
упълномощило ищцовото дружество да извърши всички действия по уведомяване на
длъжниците за сключения договор за цесия. По делото е приложено уведомително
писмо на “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, в качеството си на пълномощник на «Изи
Асет Мениджмънт» АД. Писмото е
адресирано до ответника и същото се извършва уведомяване за извършено прехвърляне на вземането. Съдът приема,
че ответникът е уведмен за цесията, което е извършено с получавнаето исковата
молба и приложеното уведмоление към нея от назначения особен представител на
ответника.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
Предявени са искове по реда на чл. 415,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 422 ГПК.
Фактическият
състав, от който възниква задължението на потребителя за връщане на заема,
включва кумулативното наличие на следните елементи: действителен договор за
потребителски кредит, предоставяне на
договорения заем, изискуемост на
задължението за неговото връщане, заедно
с размера на лихвата и наличието на валидни калузи за неустойка и такса
„събиране на вземане“. В тежест на ищеца е да установи тези остоятелства.
От
предмета на процесния договор, страните и
съдържанието на правата и задълженията,
съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит. Договорът е сключен в изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена
форма, а съдържанието на неговите клаузи са изцяло съобразени със специалната
уредба на този вид договори, които са
уредени в чл. 11 ЗПК.
Договорът е съобразен с чл. 11, т. 11 ЗПК, според която разпоредба следва да е налице погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Това е така, тъй като в чл. 2.2 от договора е посочен
размера на всяка една месечна погасителна вноска (72,23 лева), а в чл. 2.3 е
уговорен срока на заема – 8 месеца. В чл. 2. 5 от договора се съдържат датите
на плащане на погасителните вноски, т. е. съдът приема, че спазена разпоредбата
на чл. 11, т. 11 ЗПК.
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски
договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен правилата на ЗПК,
които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи,
приложими са и правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на
сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи и
служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да
провери неговата действителност, респ. нищожност, пряко изводима от вида и
съдържанието на договора, респ. надлежно въведените в процеса, и без да има
позоваване на нищожност (в този смисъл решение № 384 от 02.11.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК).
Съдът намира
за неравноправни клаузите, с които в чл. 4, ал. 2 от договора е уговорена
неустойка в размер на 454,24 лева за неизпълнение на договорно задължение,
изразяващо се в непредставяне на обезпечение: банкова гаранция респ. двама
поръчители. С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK
е дадено задължително
тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата
за неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговски правоотношения, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. Автономията на волята на страните
да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят
неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието
на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави.
Неустойката по
чл. 4, ал. 2 от договора, която е в размер на 454,24 лева надвишава 4 пъти
размера на взънаградителна лихва (77,84 лева) и представлява около 80 % от
размера на главницата. Предвид изложеното тази неустойка се явява несъответна
на очакваните от неизпълнение на задължението вреди и
противоречи на обезщетителната й функция. Тази
неустойка по своя характер е единствено санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорни
задължения
(непредставяне на обезпечение и забава на плащане),
но същите не зависят от вредите от това неизпълнение и
по никакъв начин не кореспондират с последиците от неизпълнението. Тази
клауза задължава потребителя при неизпълнението на договора да
заплати необосновано висока неустойка.
В допълнение
следва да се посочи, че неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора се кумулира към погасителните вноски като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, тази
неустойка по същество е добавка към възнаградителната лихва на търговеца
- заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила
цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя.
Следва да се отбележи, че изискването за
обезпечение
(двама поръчители, отговраящи на множество изисквания – доход над 1000 лева,
безсрочен договор, не обезпечават други договори, липса на неплатени
осигуровки, липса на задължения към банкови или финансови институции и т. н.)
или банкова гаранция (ноторно известно е, че предоставянето
на банкова гаранция отнема по – дълъг период и е свързано с такси) на потребителски кредит, противоречи на принципа на
добросъвестността и цели да създаде единствено и само предпоставки
за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател,
т. е. въвежда се още един сигурен източник на доход
на икономически по - силната
страна. В този
смисъл клуазата за неустойка се явява
нищожна като противоречаща на добрите нрави и
справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. Предвид изложеното
неоснователна е претенцията за неустойка
в размер на 340,68 лева.
Съдът намира
за неоснователна претенцията за установяване дължимостта на 18 лева – такса
разходи по обсъждания потребителски договор. В чл. 8 от договора е предвидена
таска в размер на 9 лева месечно (максимално 45 лева) при просрочие на
вземането с 30 дни, която има характер на неустойка. Макар вземането да е
наименувано „такса“, то срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а точно
обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. При това става ясно, че това не е никаква такса,
защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование прикрива
истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. В
действителност таксата нараства с всеки ден забава, като нейното начисляване не
е свързано с извършване на каквото и да е действия или разноски. Тоест в случая
е налице клауза за неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Такова обезщетение
за забава обаче вече е начислено. По изложените съображения процесната клауза
преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
По тази причина тя влиза в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл.
33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за нищожна.
По делото се
установи частично плащане в общ размер на 275 лева, с което дължимите вземнаия
са следните: 280,30 лева – главница, 22,54 лева – възнаградителна лихва и 53,11
лева – законна лихва за забава (при изчислението им не са взети предвид
вземанията за неустойка и такси). Исковите претенции до размера на тези суми
следва да се уважат, а разликата над тези стойности до предявените размери
следва да се отхвърлят.
Съгласноч чл.
86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение се дължи обезщетение за
забава в размер на законната лихва от деня на забавата. По делото е изслушано
заключение на съдебно – икономическа експертиза, от която се установява, че лихвата
за забава е в размер на 53,11 лева, считано от от 06.12.2015 г. до 01.03.2018
г. Исковата претенция до този размер следва да се уважи, а разликата над тази
стойност до предявения размер следва да се отхвърли.
По делото се
установи, че между «Изи Асет Мениджмънт» АД и “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД е сключен договор за цесия по смисъла на чл. 99, ал. ЗЗД, с който
в полза на ищцовото дружество са прехвърлени вземанията по процесния договор за потребителски кредит. В този смисъл цесионерът (ищцовото дружество) става
титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но
действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента.
Съгалсно чл. 99, ал. 3 ЗЗД
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде
на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Законът не изисква
специална форма за действителност на уведомлението от цедента до длъжника за
цедираното вземане, което може да бъде съобщено на длъжника и от лице по
възлагане на цедента – такова лице при определени обстоятелства може да бъде и
цесионерът (в този смисъл Решение № 16
от 04.02.2016 г. по гр. д. № 5788 / 2015 г. на ВКС, III г.о.). В
настоящия случай упълномощеният цесионер е уведомил ответника за извършеното
прехвърляне на вземането, което се установява от уведомителното писмо,
което е получено от назначения особен представител на ответника. В този
смисъл с получаването
на уведомлението, цесията има действие спрямо длъжника.
По разноските:
С оглед изхода на делото и съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да му се присъдят разноски в исковото и заповедното производство съответни на уважената част на исковите претенции. Предвид изложеното в полза на ищцовото дружество следва да се присъди сумата от 174,21 лева - направени разноски в исковото производство и сумата от 30,74 лева – разноски в заповедното производство.
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд, Гражданска колегия,
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Е.Д.Е., ЕГН **********, с адрес ***
ДЪЛЖИ на цесионера „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“
№ 25, офис сграда Лабаринт, ет. 2, офис 4 сума в размер на 280,30 лева,
представляваща главница по договор за паричен заем № ******* от 06.10.2015 г., сключен между цедента «Изи Асет
Мениджмънт» АД и Е.Д.Е., сумата от 22,54 лева - договорна възнаградителна лихва по
посочения договор за кредит и сумата в размер на 53,11 лева - лихва за
забава, считано от от 06.12.2015
г. до 01.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумите, които
вземания са прехвърлени на цесионера “Агенция за събиране на вземания” ЕАД и за
които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 01441 по описа за 2018 г.
на Пернишки районен съд и ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковите
претенции, както следва: за разликата от 280,30 лева до предявения размер от
397,04 лева - главница по цитирания договор за кредит; за разликата от 22,54
лева до предявения размер от 46,36 лева - – възнаградителна лихва по договора
за кредит; за разликата от 53,11 лева до предявения размер от 84,28 лева - лихва
за забава за горепосочения период, както и ОТХВЪРЛЯ изцяло исковите
претенции за сумата от 340,68 лева – неустойка по горепосочения договор за
кредит, както и за сумата от 18 лева – такса разходи по горепосочения договор
за кредит.
ОСЪЖДА Е.Д.Е.,
ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабаринт, ет. 2, офис 4 сумата в размер
на 174,21 лева - направени разноски в исковото производство и сумата от 30,74
лева – разноски в заповедното производство
Решението подлежи на обжалване
пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД влизане на решението в
сила, изисканото ч. гр. д. № 01441 по описа за 2018 г. на Пернишки районен съд
да бъде върнато на съответния състав, като към него се приложи и препис от
влязлото в сила решение по настоящето дело.
Вярно с оригинала:С.Г. РАЙОНЕН СЪДИЯ: