Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260666 04.03.2021 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVII състав, в публично заседание на 27.01.2021г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛИН АТАНАСОВ
при участието на секретаря Василена Стефанова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 4870 по описа на съда за 2020
г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по искова молба на К.Г.Ж., ЕГН **********
***; чрез пълномощника адв. Д.Б. срещу ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Г.Т. и А. М., с която е
предявен иск с правна квалификация по чл.
55, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК
В исковата молба се твърди, че между страните бил
сключен договор за паричен заем № ***от ***за срок от 6 месеца, с размер 600
лева. Възнаградителната лихва била уговорена на 35%, съгласно чл. 2, т. 6 от
договора. Месечната погасителна вноска била в размер от 110,45 лева. В договора
било уговорено задължение за заемополучателя в срок от три дни от сключването
на договора да осигури обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция,
като в противен случай се дължала неустойка в размер на 301,38 лева. Твърди се,
че сключеният между страните договор бил недействителен на основание чл.22,
вр.чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Нарушена била разпоредбата чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен начинът на изчисляване на годишния
процент на разходите и липсва яснота по какъв начин е формиран същият. В
условията на евентуалност ищецът възразява, че
уговорената между страните неустойка е нищожна, тъй като нарушавала
добрите нрави и е прекомерна. Освен това неустойката била недействителна на
осн. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето
същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Също така клаузата за неустойка била нищожна поради противоречие със
закона, доколкото чл. 71 ЗЗД предвиждал възможност при непредставяне на
обезпечение кредитора да търси цялата дължима сума по договора. Клаузата за неустойка противоречала и на чл.
33 от ЗПК. Предвид изложеното ищецът иска да бъде осъден ответникът да заплати
на ищеца сумата от 301,38 лева, представляваща получена от дружеството сума по
нищожна клауза за неустойка по договора за заем от ***Претендира законна лихва
и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на
исковата молба от ответника, чрез юрк. М. К. Ответникът взема становище за
неоснователност на предявените искове. Твърди, че в сключения между страните
договор е посочен фиксиран ГЛП. Твърди, че липсват нарушения на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, тъй като ГПР е посочен ясно
в сключения договор за заем и че същият не е по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по
просрочени задължения. Освен това посочва, че е налице законоустановен
механизъм за пресмятане на ГПР, както и че договорът за кредит не съдържа
възможности за промяна в ГПР и е
изчислен на база първоначално уговорен размер на лихвата т.е. в договора не е
уговорена възможност за промяна на ГПР. По отношение на твърдението на ищеца за
валидността на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави и
прекомерност, ответникът твърди, че същата не следва да се кредитира.
Предвиждането на неустойка за неизпълнение на друго договорно задължение на
ищеца целяло компенсиране на риска, който поема заемодателят, поради
непредоставяне на обезпечения. Позовава се на ТР № 1 от 05.06.2010г. по
тълк.дело №1/2009г., ОСТК на ВКС, с което ВКС приема, че неустойката следва да
е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън
присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, които хипотези,
не били налице. Твърди, че с подписване на договора, ищецът се е запознал с изискванията, касаещи
представяне обезпечения под формата на поръчителство или банкова гаранция. Ищецът разполагал с достатъчна
информация относно характера на
неустойката, както и срока и условията за изпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по Договора, за да прецени реалната си възможност
за предоставяне на банкова гаранция или алтернативно - двама поръчители. По
отношение на твърдението на ищеца, че неустойката е недействителна на основание
чл.21, а.1 от ЗПК, ответникът твърди, че ищецът не е съобразил разпоредбата на
чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Законодателят е предвидил възможността за начисляване на такива
разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита. Сочи, че разпоредбата на чл. 33, ал.1 от ЗПК бил
неприложим, тъй като не е налице нарушение на нейните изисквания.
Претендираната неустойка касаела допълнително задължение за предоставяне на
обезпечение, като поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за
който е начислена неустойката е от изтичане на тридневния срок за предоставяне
на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е
за период от настъпване на падежа на договора до изплащане на задължението.Моли за отхърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XVII-ти
гр. състав,
след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
По делото е представен Договор за паричен заем № ***, сключен на ***между ищеца К.Г.Ж. - от една страна и ответника „Изи Асет Мениджмънт“
АД, от друга. От договора е видно, че страните са се споразумели за следното:
ответникът, в качеството си на заемодател, да предостави в заем на ищеца –
заемател, сумата от 600 лева, представляваща главница по посочения договор. От
своя страна, заемателят се задължил да върне сумата в указания срок- шест
месечни вноски, както и да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер
на 35 %. Общият размер на всички плащания по кредита е 662,70 лева, а ГПР –
40,46 %. Чл. 4, ал. 1 от договора за заем е уговорено, че заемателят следвало в
3-дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора, а именно: две физически лица - поръчители, всяко
от които да отговаря на следните изисквания: да представи на Заемателя служебна
бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния
му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да
няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има -
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош
от 401 „Редовен“, като поръчителите подпипсват договор за поръчителство ИЛИ
банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да
е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за
заем. При неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка в размер
на 200,88 лв.
По делото е представен и погасителен план по процесния
договор за заем.
Освен посоченото, ответникът представя и Справка за
извършени плащания по горепосочения договор, от която се установява, че ищецът
е заплатил сумата от 964,08 лв. по
процесния договор за заем от които 600 лева платена главница, 62.70 лева
платена лихва и 301.38 лева платена неустойка, плащането на които суми се
потвърждава от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Д.К.
Въз основа на така установените факти по
делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Настоящият съдебен състав приема,
че процесният договор по своята правна същност е договор за потребителски
кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена
по вид с оглед на последиците й, визирани в
чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени
реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му
(т. 7); лихвения процент по кредита;
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за
недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1,
т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а
в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен
процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният
закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието
на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част
от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и
даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за
националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда
на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на
приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10,
параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1,
т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да
предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че
чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора
за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните
вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на
потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на
сумата по неустойката при изчисляване на ГПР.
Настоящият съдебен състав приема, че в настоящия
случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът
и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4,
параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в
писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които
последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията
за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва
да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено
значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť,
C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който
договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора
неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на
посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на
35,00 % , а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е
ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.
11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа
информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
информацията по 11, ал.1, т. 11 относно
погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването.
С оглед
гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Съдът не възприема възраженията на ищеца, че
договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Същата е в
размер от 35,00%, което действително
надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на
договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не следва да се
основава само на това обстоятелство. В
по – новата практика се приема, че не следва критерият законна лихва да се
абсолютизира и възнаградителната лихва да се счита, противоречаща на добрите
нрави в случай, че надхвърля трикратния размер на законната лихва. В решение №
453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г. на ІV г.о. на ВКС е прието, че
преценката дали договореното противоречи на добрите нрави /общоприети норми за
справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения
в интерес на обществото/ се прави въз основа на конкретно установените във
всеки отделен случай релевантни обстоятелства. Констатирано противоречие на
волеизявленията с посочените изисквания обуславя нищожността им, която
свободата на договаряне не може да преодолее, именно защото тя не е абсолютна,
а е рамкирана съобразно императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до
извода за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с
добрите нрави, решаващият състав на апелативния съд е взел предвид всички
обстоятелства по делото, а не само размера на възнаграждението спрямо законната
и пазарната лихва за същия период от време, вкл. лихвата, договорена при
кредитирането от третите лица, както и уговорката, че дори при предсрочно връщане
на заема, възнаграждението е дължимо в същия размер, без клаузата да отчита
ползването на заемната сума във времево отношение, вкл. и съотношението на
възнаграждението към заемния капитал. В настоящия случай се установява, че
доколкото липсва друго обезпечение по договора за кредит и същият е предоставен
за кратък срок, то определената договорна лихва е съобразена с тези
обстоятелства и не се явява прекомерна.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в
договора клаузи за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие
с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката
за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
В случая
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 200,88 лв.
Това води до оскъпяване на кредита, което противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК,
както и на добрите нрави. Съгласно чл.
21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидените клаузи са
и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите са
необосновано високи.
Така уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер и неговото
неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора изисквания за
вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето
им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен,
то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като
санкция за неосигуряване на обезпечение.
Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и
неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за
връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин
относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за представянето му,
че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава
единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е
несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемателя.
Доколкото противоречията между
клаузите за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клаузи е
пречка за възникване на задължения за неустойка по чл. 4, ал. 2.
Ето защо осъдителния иск за
връщане на сумата от 301,38 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по процесния договор
за заем ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 08.05.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, следва да се уважи, като основателен и
доказан.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът
на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Ищецът е
освободен от заплащането на държавни такси и разноски в производството с
определение № 4529/04.05.2020 г., поради което на основание чл.78, ал.6 ГПК
ответникът следва да бъде задължен за следните разноски – държавна такса в
размер на 50 лв и 100 лева за възнаграждение по съдебно-счетоводната
експертиза.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се
позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна защита е
отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 ЗАдв., в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер -
съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ възлиза на 300 лева, която
сума следва да се присъди в полза на Адвокатско дружество „Г.“ както и сумата
от 100 лева на основание чл. 7, ал.9 от Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения с оглед на броя на проведените съдебни заседания.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София , бул. „Дажавахарлал Неру „ № 28,
Силвър център, ет. 2, да заплати на К.Г.Ж., ЕГН ********** ***, сумата от 301,38 лв. платена при
начална липса на основание по клауза за
неустойка по договор за заем № ***от
12.02.2018г., ведно със законната лихва от 08.05.2020г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София , бул. „Дажавахарлал Неру „ № 28,
Силвър център, ет. 2 да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ *********
с адрес: ***, сумата от 400 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по настоящото производство, на
основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата и на основание чл. 7, ал.9 от
Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София , бул. „Дажавахарлал Неру „ № 28, Силвър център, ет. 2 да заплати в
полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд –
Пловдив, сумата от общо 150 лева-
дължимата държавна такса за уважения иск, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК и
разноските за съдебно-счетоводната експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /П/ ВЕСЕЛИН АТАНАСОВ
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА.
В.С.