№ 1297
гр. Пазарджик, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Мирослава Савова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20255220102879 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 10а, ал. 2 ЗПК от ЗПК от И. Т. Т. против „Профи Кредит
България“ ЕООД, с ЕИК: ********* за прогласяване за нищожен поради
противоречие със закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие
с добрите нрави на Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт
№ 40015396811/10.02.2023г., сключен между ищцата и ответника, евентуално
за прогласяване на нищожен, поради противоречие със закона и поради
заобикаляне на закона, на чл. 6 от договора, предвиждащ задължение за
заплащане на такса за услуга „Фаст“, както и за прогласяване на нищожен
поради противоречие с добрите нрави на чл. 6 от договора, предвиждащ
заплащане на договорна лихва в размер на 41 % и иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищцата сумата от
2881,32 лв., като дадена без основание.
Ищцата твърди, че на 10.02.2023г. е сключила Профи кредит България”
ЕООД Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт №
40015396811, за сума в размер на 3500 лв. лева, която се е задължила да
върне на 30 месечни вноски, при годишен лихвен процент от 41 % и годишен
процент на разходите 48, 91%. Общо дължимата сума по кредита възлизала на
5637.19 лв., а размерът на месечната погасителна вноска бил 187.90 лв.
Твърди, че в чл. 6 от договора се предвиждало заплащане на
допълнителна незадължителна услуга „Фаст“. Съгласно чл. 15 от Общите
условия на ответното дружество към договора за кредит, допълнителната
1
услуга „Фаст“ предоставяла възможност за приоритетно разглеждане и
становище на искането за отпускане на потребителски кредит преди
кредитоискателите без закупена такава услуга и в рамките на един час,
считано от постъпването на искането за отпускане на потребителски кредит в
системата на Профи Кредит България ЕООД. Възнаграждението за закупената
допълнителна услуга „Фаст“ възлизало на 1925 лв., дължимо разсрочено за
срока на договора, на месечни погасителни вноски в размера на 64.17 лв.
всяка, заедно с погасителните вноски по кредита. Размерът на месечната
погасителна вноски, с включена услуга „Фаст“, възлизал на 252.07 лв., а
общият размер на дължимата сума на 7562.19 лв.
Излага, че е получила процесната сума по кредита, като с част от нея в
размер на 1200 лв. били рефинансирани нейни задължение по предходни
заеми.
Твърди, че за погасяване на задълженията по кредита извършила
плащания в размер на общо 6381.32 лв.
Счита, че договорът за кредит и нищожен на основание чл. 22 във вр. с
чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.
Твърди, че ГПР бил бланкетно посочен и в него не се включвали
разходите за заплащане такса за закупена услуга „Фаст“, породи което
посочения в договора размер не отговарял на действителния.
Поддържа, че таксата за допълнителна услуга се явявала общ разход по
договора за кредит по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, който предварително бил
известен на кредитора, поради което следвало да бъде включен при
изчисляване на ГПР. В случая това не било сторено. По този начин, при
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, с уговорката за такса за
услуга се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС№426/2014 год. Чрез заобикаляне на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се калкулирала допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва.
Поддържа, че по този начин, като потребител, била подведена относно
действителния размер на разходите по кредита и лишена от възможността да
направи обоснована преценка дали да сключи договора.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора следвало е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
2
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочването в
договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлявало
невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по -
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП,
във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП.
Таксата „Фаст“ представлявала 55 % от размера на главницата и с
добавянето към ГПР, размерът му надвишавал максимално допустимия
размер от 5 пъти размера на законната лихва. Всяко отклонение от правилата
за изчисляване на годишен процент на разходите следвало да се приеме за
липса на посочване на такъв, а това съгласно националната правна уредба (чл.
22 ЗПК във вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК), водело до нищожност на целия договор.
В подкрепа на тази теза цитира практика на СЕС и на националните
съдилища.
Във връзка с гореизложеното, счита сключеният договор за кредит за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради противоречие с чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
Поддържа, че клаузата за заплащане на такса за предоставената услуга е
нищожна на самостоятелно основание.
Съгласно чл.10а ал.2 от ЗПК, кредиторът не можел да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Включените в пакета услуги действия били свързани
именно с усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да
се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.
Посочените допълнителни услуги, по своята същност касаели изпълнението
на задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно
приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, респ.
евентуалната възможност за неговото отсрочване и разсрочване. За тези
действия разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранявала събиране на такси
и комисионни от кредитора.
Поддържа, че целта на посочената договорна клауза била да послужи
като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата
/т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите
нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Изискваната от ответника такса „Фаст“ в размер от 1925 лева била явно
непропорционална на отпуснатия кредит, тъй като представлявала 55 % от
главницата по кредита. Клаузата за заплащането й не била индивидуално
уговорена. Върху съдържанието й, както и върху останалите клаузи от
договора потребителят не можел да влияе, поради което се явявала нищожна.
Нищожна била и договорната лихва, поради противоречие с добрите
нрави, тъй като размерът й надхвърлял трикратния размер на законната лихва
3
при необезпечени кредити.
Позовава се на чл. 23 от ЗПК, съгласно който ако договорът за
потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Следователно недължимо платена се явявала сумата над 3500 лв.
заплатена по договора или 2881.32 лв.
Поради гореизложеното иска от съда да прогласи за нищожен Договор
за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №
40015396811/10.02.2023г., сключен между страните поради противоречие със
закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави,
евентуално за прогласяване на нищожен, поради противоречие със закона и
поради заобикаляне на закона, на чл. 6 от договора, предвиждащ задължение
за заплащане на такса за услуга „Фаст“, както и за прогласяване на нищожен
поради противоречие с добрите нрави на чл. 6 от договора, предвиждащ
заплащане на договорна лихва в размер на 41 %. Претендира да бъде осъден
ответника да върне на ищцата сумата от 2881,32 лв., като дадена без
основание.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Профи кредит България“ ЕООД,
ЕИК: ********* оспорва основателността на предявените искове.
Не отрича, че на 10.02.2023 година между страните е сключен Договор
за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40015396811 за сумата от
3 500 лв., с посочените в исковата молба параметри относно размер на лихвен
процент и ГПР, както и начин и срок на издължаване.
Не оспорва и че в него се съдържа клауза, предвиждаща заплащане на
такса за предоставена услуга „Фаст“.
Поддържа, че договорът отговаря на изисквания на ЗПК за форма и
съдържание.
Оспорва доводите на ищцата за действителността на договор за кредит и
отделните негови клаузи, като необосновани и недоказани.
Излага, че договорът бил сключен по инициатива на ищцата, при
спазване изискванията на закона, след като й е била предоставена
необходимата договорна информация относно заявеният размер на
главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният
процент по кредита, ГПР, изискването за заплащане на такса за допълнителни
услуги.
Излага, че сключвайки договора, ищцата е изразила недвусмислено
съгласие със съдържанието му.
В договора годишният процент на разходите и годишния лихвен процент
били фиксирани като абсолютна процентна стойност – 48.91% и 41.00 %. В
този случай не било необходимо посочването на взетите предвид допускания
на ГПР, доколкото същият бил неизменен, формиран бил от фиксирано
4
вземане – възнаградителна лихва, което не се променяло при никакви условия.
Въпреки това, в разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част
от договора, били посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин.
Поддържа, че в ЗПК не се съдържало изискване в договора да бъдат
посочени компонентите на ГПР, тъй като били нормативно установени. Дори
и да се приемело, че не ставало ясно защо ГПР е 48.91 %, ако в него е
включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не
заблуждавало потребителя за параметрите на договора и задълженията му по
него. В договора ясно и недвусмислено било посочено, че е с фиксирани,
неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги, за какво и в какъв размер,
които формират и общо дължимата сума по кредита. Следователно не се
съдържала никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжникът по
него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Дали посочения размер на
ГПР е бил правилно посочен било относимо към последиците, предвидени в
чл. 19, ал.4 ЗПК и не водело до недействителност на целия договор.
Изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максимален праг на размера на
ГПР – пет пъти законната лихва било предвидено, за да ограничи
краткосрочните кредити, които за малък период се отпускали с огромен
процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста печалба, не
установявало забрана за постигане на определен правен резултат, а
регламентирало задължителните изисквания, на които следва да отговаря
формата и съдържанието на договор. При сключването на процесния договор
тези изисквания били спазени. С оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК,
дори и да се приемело, че размерът на ГПР бил по-висок от законово-
допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то това имало за последица недължимост
на сумите, с които се надвишавал размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но
не и недействителност на целия договор за кредит
Счита за неоснователни и твърденията, че възнаграждението за
предоставена допълнителна услуга е следвало да се включи в ГПР, като по
този начин се надхвърлял допустимият размер на разходи по чл.19, ал.4 от
ЗПК. Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в
процесния случай, не била задължителен разход, а се заплащала само ако
потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея, а не като
условие за сключване на кредита.
Счита за неправилни доводите, че с уговарянето на допълнителна услуга
„Фаст“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като
възнаграждението по същата представлявало скрит разход за кредитора.
Счита, че неправилното посочване на годишния процент на разходите,
дори такова да е налице, не можело и не трябвало да се приравни на липса на
ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно нищожност на
целия договор за кредит. В българската нормативна уредба била предвидена
5
възможност в случаите, в които една клауза в договора е нищожна, независимо
от естеството й, да може да бъде обявена само тя за недействителна, като се
запази останалата част от договора, който да е действителен сам по себе си,
без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
По своята същност услугата „Фаст“ предоставяла право на приоритетно
разглеждане и становище по искането за потребителския кредит и към
момента на подписване на договора вече е била предоставена на
кредитополучателя и използвана от последния. В конкретния случай
възнаграждението за избрана и закупена незадължителна допълнителна
услуга, определено в клауза VI от договор за потребителски кредит не било за
действия по усвояване и управление на кредита, поради което чл. 10а, ал. 2
ЗПК не се прилагал.
Таксите по усвояване и управление на кредита представлявали
разходите на кредитора заради това, че отпуска един потребителски кредит, те
били част от самата дейност по кредитиране и които разходи следвало да са
включени в цената на самия кредитен продукт. Възнаграждението, което се
дължало за поисканата и закупена от ищецът допълнителна услуга, по никакъв
начин не можело да се възприеме като такса за дейност, свързана с
усвояването и управлението на кредита. Допълнителната услуга, която
кредиторът е предоставил на ищеца не представлява възнаграждение за
кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита,
нито за предоставената наличност по посочената от ищецът в договора за
потребителски кредит банкова сметка.
Оспорва твърденията за нищожност на клаузата, с която е уговорена
договорна лихва, поради противоречие с добрите нрави.
Твърди, че размерът на договорната лихва не бил нормативно регулиран,
поради което подлежал на свободно договаряне между страните. Доколкото
дружеството било финансова институция и отпускало заеми със средства,
които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими начини, закономерно и логично било лихвите по тях са в пъти
по-високи от тези предлагани от банките. С оглед на тези обстоятелства,
меродавна била пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва,
която е ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща
максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от
потребителя лихви. Лихвеният процент не надвишавал ГПР, поради което бил
действителен.
Относно предявения осъдителен иск, не оспорва, че за погасяване на
задълженията по кредита е платена сумата от 6381.32 лв., но не ставало ясно
от кого са извършени всички плащанията. Поддържа, че с извършените
плащания били погасени задължения за главница в размер на 2495.86 лева,
възнаградителна лихва в размер на 2013.74 лева, такса за допълнителна
услуга „Фаст“ в размер на 1548.77 лева, лихва за забава в размер на 172.95
лева, такси по Тарифата на кредитора за извънсъдебно събиране на вземането
6
в размер на 150.00 лева. Остатъчното задължение по ДПК № 40015396811
към дата 14.08.2025 г. възлизало на 2039.47 лв.
С оглед изложеното, счита че кредитно правоотношение, възникнало
между страните, отговаря на формалните изисквания за действителност,
установени в ЗПК, поради което твърденията, че целият договор за
потребителски кредит или отделни негови клаузи са недействителни, били
неоснователни.
Претендира предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът като прецени доводите е и възраженията на страните и като взе
предвид представените доказателства счита следното от фактическа и правна
страна:
По повод подадено искане за отпускане на потребителски кредит от И. Т.
Т., на 10.02.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски
кредит стандарт № 40015396811.
По силата на него „Профи кредит България“ ЕООД се е задължило да
предостави сумата от 3500 лв. за срок от 30 месеца, при годишен фиксиран
лихвен процент от 41 %, на ден 0,11% и годишен процент на разходите от
48,91 %. Уговорено е с част от сумата да бъдат рефинансирани задължения на
ищцата към други кредитни институции, както следва: със сумата 600 лв.
задължения към 4 Финанс ЕООД, със сумата 400 лв. задължения към Сити
Кеш ЕООД, със сумата 200 лв. задължения към Макроадванс АД. Останалата
сума е уговорено да бъде предоставена по банков път, по посочена от ищцата
сума. Месечният размер на вноската по кредита е 187,90 лв., а общата
дължима сума 5637,19 лв.
В договора е посочено, че ответницата е поискала да закупи
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, за което да заплати възнаграждение
в размер на 1925 лв. за услугата „Фаст“ лв. и 0 за услугата „Флекси“.
Възнаграждението е дължимо на 30 месечни вноски в размер на 64,17 лв.,
заедно с месечните погасителни вноски по договора за кредит. По този начин
общият размер на дължимата сума, която следвало да бъде платена възлиза на
7562,19 лв., платима на 30 месечни вноски в размер на 252,07 лв., всяка до 15-
то число на месеца. Съгласно чл. 12.1 от Общите условия, в случай че
клиентът/съдлъжникът просрочи плащане на месечна вноска, кредиторът
начислява лихва за забава в размер на основния лихвен процент +10%
годишно, изчислена за всеки ден забава върху размера на просроченото
плащане.
Към договора е приложен погасителен план, в който всяка месечна
погасителна вноска е определена по размер, формиран, като сбор от главница,
лихва и вноска за закупени допълнителни услуги.
Договорът за кредит е двустранно подписан от ищцата и ответника,
която декларирала, че е запозната преди сключването му с приложимите към
7
него общи условия, приема ги и се задължава да ги спазва; че е съгласна
съществените условия по договора за потребителски кредит да се уговарят с
общите условия; че промени в тях могат да се извършват при условията и
предпоставките на общите условия и имат действие по отношение на клиента
след изменението им от кредитора и при липсата на изрично несъгласие на
клиента, след като предварително и по подходящ начин бъде запозна от
кредитора с новите общи условия, както и че новите общи условия влизат в
сила и клиентът се счита уведомен за тях с обявяването им на интернет
страницата или на общодостъпно място в офисите на кредитора. Декларирала
е, че й е представен безвъзмездно, на хартиен носител, в ясна и разбираема
форма на български език информация във формата на Стандартен европейски
формуляр; разяснения, които са й дали възможност да прецени доколко
предлаганият договор за потребителски кредит съответства на нейните
възможности финансово състояние; разяснение на преддоговорната
информация, основните характеристики на предлаганите продукти,
въздействието, което могат да окаже върху тях, в това число и последиците в
случай на просрочени плащания; разяснения на предлаганите допълнителни
услуги, които кредиторът може да предостави на клиента по негово искане,
въздействието, което могат да окажат върху клиента, както и правата и
задълженията на клиента и кредитора върху тях.
Предлаганата от кредитора допълнителна услуга „Фаст“ предоставя на
длъжника възможност за приоритетно разглеждане на искането за отпускане
на потребителски кредит преди клиенти, без закупена допълнителна услуга
„Фаст“, която след одобрение на искането, се нарежда към клиента по
избрания от него начин на изплащане, до 24 часа след получаване от
кредитора на подписаните от клиента договор за потребителски кредит и
неговите приложения.
Предлаганата от кредитора допълнителна услуга „Флекси“ дава на
длъжника право: 1./ да променя погасителния си план, като отложи на части
или накуп до четири погасителни вноски при дългосрочна
неработоспособност на него или на член от неговото семейство; при
прекратяване на трудовото му правоотношение или на това на член на
неговото семейство; при ползване на неплатен отпуск повече от 10 дни; при
загуба или повреда на имущество на клиента в резултат на бедствие-пожар,
наводнение и други подобни; при смърт на лице, участващо с доходите си в
домакинството на клиента; при задължение на работодател към клиента или
към друго лице, участващо с доходите си в домакинството му; при намаляване
на работното време и на работната заплата на клиента; по други причини при
съгласие на кредитора; 2./ да поиска от кредитора да намали части или накуп
до четири погасителни вноски с до 75 %, в случай че размерът на намалената
вноска не е по-малък от 30 лв.; 3./ да поиска смяна на падежната дата на
вноските. За ползване на допълнителните услуги страните подписват анекс
към договора.
Договорът за потребителски кредит е сключен в предвидената в чл. 10,
8
ал. 1 ЗПК писмена форма и има минималното предвидено в чл. 11, ал. 1 ЗПК
съдържание - посочен е общия размер на кредита и условията за усвояването
му; лихвения процент по кредита и условията за прилагането му; годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит; условията за
издължаване на кредита от потребителя; приложен е погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването; информация за правото на потребителя
при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания; погасителният план съдържа
сроковете и условията за извършването на тези плащания и разбИ. на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи. Посочено е право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите
условия за неговото упражняване, включително информация за задължението
на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата. На страните са
предоставени общите условия.
Ищцата не оспорва, че сумата е усвоена по посочения в договора начин.
Обстоятелството, че е извършила плащания на вноски по договора, за което е
представила разписки с посочване на номера на договора, доказва че сумата
от 3500 лв. й е предоставена.
От представените по делото от страните идентични справки с
извлечения по сметка към договор за потребителски кредит № 40015396811 от
10.02.2023г. и от приложените от ищцата разписки за извършени плащания за
погасяване на задълженията, се установява, че по договора са извършени
плащания в размер на общо 24 вноски от 252,07 лв. и една вноска в размер на
8,69 лв. Общо заплатената сума е 6381,32 лв. С нея са погасени задължения в
размер на 2495,83 лв. главница, 2013,74 лв. договорна лихва и 1548,77 лв.
Останало е незаплатено задължение в размер на 1994,11 лв.
Съдържанието на договорните клаузи налага извод, че се касае за
сключен договор за потребителски кредит. Ищцата има качество на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а именно физическо лице, което
при сключването на договора действа извън рамките на своята професионална
или търговска дейност. Като потребител И. Т. разполага и със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски
кредити, приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
9
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
В случая, предвид предоставените от закона правомощия и с оглед
релевираните от ищцата доводи за нищожност, съдът счита за нищожни
клаузите в договора, с които е уговорено закупуване на допълнителната
услуга „Фаст“ и „Флекси“.
Същите не отговарят на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на заемателя и
заемодателя.
Видно от съдържанието на договора, срещу заплащане на
възнаграждение кредитополучателят може да се ползва от различни
привилегии – бързо разглеждане на искането, възможност за отлагане на
плащане на вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, възможност за смяна дата на падеж, улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства. Неравноправният характер на посочените
клаузи произтича от липсата на еквивалентност между поетото задължение за
заплащане на допълнително възнаграждение и поетите ангажименти от страна
на кредитора, тъй като предоставянето на изброените по – горе привилегии не
е обусловено от настъпване на предвидени в договора условия, а зависи
единствено от волята на кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на
задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля, е неравноправна и
следователно нищожна – чл. 143, т. 3 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Впечатление
прави и клаузата, според която дори длъжникът да поиска да изплати
предсрочно кредита, дължи останалата неизплатена част от разходите по
закупения пакет.
Цитираните клаузи не са индивидуално уговорени, тъй като е включена
в типовото искане за отпускане на потребителски кредит. Изготвени са
предварително и ищцата не е имала възможност да влияе върху съдържанието
им. Не са представени доказателства за водени преговори между страните за
сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на И. Тодорава е
предоставена такава възможност. Клаузата за закупуване на допълнителни
услуги е включена в Общите условия към Договора за потребителски кредит,
които само кредиторът може да променя в една или в друга насока съгласно
10
чл. 16.1 от ОУ, а потребителят има право ако не е съгласен единствено да се
откаже от договора. Възможността за преговори с кредитора и евентуално
изменение на клаузи от ОУ по взаимно съгласие на страните е изключено и
предпоставя вземане на еднолични решения и договорна свобода единствено
за кредитора по своя преценка да промени ОУ така, както сметне за добре в
хипотеза, когато това се отнася за основните и съществените елементи от
конкретния ДПК, сключвани с потребител. Това го поставя в доминиращо
положение спрямо потребителя.
Така уговореното възнаграждение представлява значителна
допълнителна печалба за кредитора, дължима наред с договорената лихва по
кредита. Възможността на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да
договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя
се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по
размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени
отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като
предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя, а предлага
необоснованите предимства, несъмнено налага квалифицирането на
допълнителните услуги по потребителския договор като противоречаща на
добрите нрави, доколкото за противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
Следва да се съобрази също, че разпоредбите на чл.10а, ал.1 и ал.2 от
ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Анализът на съдържанието на
описаните в споразумението и т. 15 от общите условия „услуги“, за които се
дължи възнаграждение налага категоричния извод, че те касаят именно
усвояването /по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на
сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Уговарянето им като самостоятелни вземания не променя
тяхното естество и не поражда право за кредитора да претендира отделно
възнаграждение за тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона –
чл.10а, ал. 2 от ЗПК, което води до нищожност на тези клаузи – чл. 26, ал. 1,
пр. 2 от ЗЗД.
Уговореното възнаграждение от общо 1925 лв. за пакета от
допълнителна услуга „Фаст“, съставлявайки разход по кредита, следва да бъде
включено в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, за
който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти размера
на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за
годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на
ЗПК, с пакета от допълнителни услуги се въвеждат именно допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
11
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 48,91 % и
възлиза на 99,38 %, според заключението на вещото лице по назначената
съдебно – счетоводна експертиза, която съдът кредитира, като обоснована и
обективна. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия
петкратен размер на законната лихва – 59,10 % към датата на сключване на
договора, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК /(1,82 % основен лихвен процент на
БНБ + 10 пунка) * 5/, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК. По този начин
с уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не
се включва неговия размер. Тъй като възнаграждението е прикрит разход по
кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4
от ЗПК, включената в договора клауза за заплащането му отделно има за цел
заобикаляне на изискванията на закона за максималния размер на годишния
процент на разходите по кредита, поради което е нищожна.
Съгласно Решение от 21.03.2024 по дело C‑714/22 на СЕС не само
липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в
договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са
включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само
главницата по заема, без лихви и разноски. Съгласно задължителното
тълкуване, когато закупуването на т. нар. „допълнителните услуги“ за
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на заем и за възможност за
разсрочване се оказва задължително условие за получаването на съответния
кредит или представлява клауза, която е формулирана така че, да прикрие
действителните разходи по този кредит, те трябва да се включат в общите
разходи по кредита. Ако това не е сторено, потребителят дължи само толкова
колкото е получил – т.е. главницата. С оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер“.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира разера на ГПР до законово допустимия от 50 %. С
решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. по неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2
от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете
12
за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus
SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея,
поради което нещожността на тази клауза, обуславя недействителност на
целия договор.
Именно затова договорът за кредит не отговорят на изискванията на чл.
11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от
него води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК.
По тези съображения, предявеният от И. Т. Т. иск против Профи кредит
България ЕООД, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. ЗЗД за прогласяване на
нищожен, като противоречащ на закона на Договор за потребителски кредит
№ 40015396811/10.02.2023г. е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаване на главния иск, съдът не следва да се произнася по
евентуално предявените искове.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Нищожността на договора за потребителски кредит има за правна
последица задължение за потребителя да върне само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита, по арг. чл. 23 ЗПК.
Ето защо извършените плащания в общ размер на 6381,31 лв. следва да бъдат
отнесени единствено към погасяване на главницата в размер на 3500 лв., а
разликата над нея в размер на 2881,32 лв. е дадена без основание и подлежи на
връщане.
В този смисъл претенцията на ищцата за осъждане на ответника да
връщане на сумата от 2881,32 лв. е основателна и следва да бъде уважена.
Основателна е и акцесорната претенция по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на
законна лихва върху сумата от 2881,32 лв. от завеждане на делото до
окончателното плащане.
13
При този изход на делото, право на разноски има ищцата.
В производството по гр. д. 2879/2025г. на Районен съд – Пазарджик
ищцата е направила разноски държавна такса и преписи за връчване на
исковата молба и доказателствата, като е заплатила сумата в размер на 430 лв.
Размерът на държавната такса по двата обективно съединени иска е общо
340,74 лв. Следователно на ищцата се дължат разноски в размер на 340,74 лв.,
които ответникът следва да бъде осъден да заплати. Разноски за преписи не
следва да се присъждат, доколкото представянето на преписи на исковата
молба е изискване за нейната редовност, съгласно чл. 128, т. 3 ГПК.
Подаването на редовна искова молба е задължение на ищеца, поради което
разноските за това не следва да се възлагат в тежест на насрещната страна.
Тъй като ищцата е представлявана от пълномощник, чието
възнаграждение е уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, на адв.
А. Д. се дължи адвокатско възнаграждение за защита и срещу двата уважени
обективно кумулативно съединени иска с право основание чл. 26, ал.1, пр. 2
ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1 от
09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.
Съдът, като съобрази цената на предявените искове и като прецени, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, че по споровете
относно действителността на договори, сключени с потребител е налице
константна съдебна практика и че по делото е проведено съдебни заседания,
намира, че на адвокат Д. следва да се присъдят разноски в размер на общо 800
лв. по двата обективно съединени иска. Така определеният размер на
адвокатското възнаграждение съответства на положените от процесуалния
представител на страната усилия и адекватно ще ги възмеди. Върху сумата
следва да се начисли ДДС, предвид че адвоката е регистриран по ЗДДС или
общо определението възнаграждение на адв. Д., което ответникът следва да
бъде осъден да заплати възлиза на 960 лв.
По изложените съображения, настоящият състав на районен съд
Пазарджик:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във чл.
19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, Договор за потребителски кредит № 40015396811 от
10.02.2023г., сключен между "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53 Е, вх. „В“ и И. Т. Т., ЕГН: **********, с адрес *********, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 23 ЗПК, Профи
Кредит България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. „В“ ДА ВЪРНЕ на
14
И. Т. Т., ЕГН: **********, с адрес ********* сумата от 2881,32 лв. /две хиляди
осемстотин осемдесет и един лев и 32 ст./, заплатена без основание по
Договор за потребителски кредит № 40015396811 от 10.02.2023г.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, Профи Кредит България" ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53 Е, вх. „В“, ДА ЗАПЛАТИ на И. Т. Т., ЕГН:
**********, с адрес *********, разноски за държавна такса и изготвяне на
преписи по гр. д. 2879/2025 г. на Районен съд Пазарджик в размер на 340,74
лв. /триста и четиридесет лева и 74 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, "Профи
Кредит България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. „В“ ДА ЗАПЛАТИ
в полза на адвокат А. Д., член на Софийска адвокатска колегия, с личен номер
**********, с адрес на кантората гр. София, Район „Средец“, ж. к. Яворов“,
ул. „Хан Омуртаг“ № 74, ет.1, ап. 1, сумата от 960 лв. с ДДС /деветстотин и
шестдесет лева с ДДС/, разноски за процесуално представителство по гр. д.
2879/2025 г. на Районен съд Пазарджик.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
15