Решение по КНАХД №681/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 63в от ЗАНН, във връзка с чл. 208 и сл.от АПК.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 234/05.06.2025 г. по а.н.д. № 631/2025 г. по описа на РС - Русе, с което е отменен електронен фиш № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“. С издадения ЕФ, за нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП, на „Аладин фуудс“ ООД е наложена имуществена санкция в размер [рег. номер]. на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 вр. чл. 179, ал. 3б от ЗДвП. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден, алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.

Постъпила е и частна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез юрк. М. С., против определение № 599/09.09.2025 г. по АНД № 631/2025 г. по описа на РС – Русе, с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото решение № 234/05.06.2025 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението. Мотивите са свързани с липсата на фактическа и правна сложност на делото пред РС - Русе. Иска се отмяна на определението и уважаване на искането за изменение на решението на РРС в частта за разноските, като се редуцира присъденият размер за адвокатско възнаграждение във връзка със задължителното тълкуване на съюзното законодателство, направено с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22.

Ответникът по касационната жалба „Аладин фуудс“ ООД, чрез процесуален представител – адв. Л. Б., САК в писмен отговор излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство.

В отговор на частна жалба се развиват доводи за неоснователност на подадената частна касационна жалба. Иска се определение № 599/09.09.2025 г. на РС - Русе, постановено по АНД № 631/2025 г., да бъде оставено в сила като правилно.

По касационната жалба:

Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.

РРС в решението, предмет на касационната проверка, правилно е установил релевантни факти за правния спор, предмет на делото, за които страните не спорят.

Решението на въззивната инстанция е правилно, но по съображения, различни от изложените в оспореното решение.

При касационната проверка и при съобразяване на произнасянето на СЕС по дело С-61 на СЕС, касационният съд намира следното: Съдържащото се в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., изискване за съразмерност, не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер. СЕС е приел и че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки, що се отнася не само до определянето на състава на нарушението и до определянето на правилата относно тежестта на глобите, но и до преценката на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на глобата. Разпоредбите на чл. чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер. Доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата. Поради това, единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба - чл. 179, ал. 3б ЗДвП, да бъде оставена без приложение.

Само това основание е достатъчно да се приеме, че наложеното административно наказание е незаконосъобразно, поради което оспореният ЕФ следва да се отмени.

С оглед изложеното, настоящият касационен състав намира, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение на районния съд е правилно и законосъобразно.

Решението като правилно следва да бъде оставено в сила.

При изхода на делото, на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН основателно се явява искането на ответника по касация за присъждане на направените разноски за настоящата съдебна инстанция, които са в размер на 550 лева като доказателство за тяхното извършване, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съставлява отбелязването за заплащането в брой на възнаграждението в представения договор за процесуално представителство и защита от 28.07.2025 г. на л. 23 от делото.

Основателно обаче се явява възражението по чл.63д, ал.2 от ЗАНН на процесуалния представител на касатора за тяхната прекомерност, макар по този въпрос, с оглед приетото в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът да е длъжен да следи служебно. Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, намира, че в полза на ответника по касация следва да бъде присъдена сумата от 300 лева - разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. При определянето на този размер на възнаграждението съдът отчита липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото, доколкото след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин.

Разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

По частната жалба:

Частната касационна жалба отговаря на изискванията за нейната редовност и е процесуално допустима като подадена в срок и от страна, разполагаща с правен интерес. Разгледана по същество тя е основателна като съображенията за това са следните:

С решение № 234/05.06.2025 г., постановено по АНД № 631/2025 г. по описа на РС – Русе е отменен ЕФ № ********** и е осъдена АПИ да заплати на „Аладин Фуудс“ ООД сумата от 550 лева – деловодни разноски.

По молба на Агенция „Пътна инфраструктура“ за изменение на постановеното решение в частта му на възложените разноски, е постановено обжалваното пред настоящия касационен състав определение № 599/09.09.2025 г., с което е оставено без уважение молбата на АПИ. В обжалваното определение, първоинстанционния съд е посочил, че в решението си е обсъдил направените разноски, извършените от адвоката процесуални действия и възражението за прекомерност, поради което преразглеждане на въпроса относно разноските не се налага. Видно от мотивите на постановеното съдебно решение, в частта за разноските, въззивният съд е приел следното: „Възраженията за недоказаност на направените разноски и прекомерност не следва да бъдат уважени. Независимо, че липсва процесуално представителство в открито съдебно заседание, пълномощникът е участвал активно в производството чрез представеното становище във връзка и с подробно изготвената жалба. В представеният по делото договор за процесуално представителство и защита е уговорено плащането на хонорар и съдът приема същото за осъществено на база т. 3.1.1. от Договора. Този хонорар съответства на регламентираните минимални възнаграждения в наредбата на основание ЗА, като за прецизност следва да се посочи, че същият дори е по-нисък от установените в чл.18 ал.1 и 2 от Наредба № 1/2004 г. размери. Положеният труд е напълно пропорционален на заплатеното възнаграждение, като се отчете и сложността на делото поради специфичния му предмет. Изготвени са жалба и подробно становище във връзка с наведените доводи и доказателствата в преписката.“

Определението е неправилно.

Разноските във въззивното производство възлизат в размер на 550 лева – договорено и изплатено възнаграждение за адвокат, съгласно представения договор за процесуално представителство и защита (на л.л. 9-10 от делото на РРС). В т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В съдебната практика (вж. определение № 91 от 19.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6398/2013 г., IV г. о.) се приема, че разписката в договора за адвокатска услуга доказва плащането, като за доказателствената сила на разписката е без значение дали в нея е посочен начинът на плащане. В процесния случай, в представения по делото договор за правна защита и съдействие липсва отразяване за вида на плащането, като е удостоверено само неговото извършване, без да е указано дали сумата е платена по банков път или в брой. Отразеното в него (договор за процесуално представителство и защита) „извършено плащане на възнаграждението“ означава, че адвокатското възнаграждение е платено в брой, доколкото в хода на производството не е твърдяно изплащане на сумата по банков път (в този смисъл определение № 312 от 23.05.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 448/2014 г., II т. о.).

Съгласно чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност по делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. От своя страна чл. 36 от ЗА препраща към Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Съгласно разпоредбата на чл.18, ал.2 от посочената наредба, ако административното наказание е под формата на имуществена санкция, какъвто е и процесния случай, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, а именно върху стойността на санкцията. В случая чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата предвижда, че за защита по дела с определен материален интерес над 1000 лева минималното възнаграждение е в размер на 400 лева плюс 10% за горницата над тази сума, тоест в процесния случай минималният размер следва да е в размер от 550 лева, доколкото на „Аладин Фуудс“ ООД е била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

Съгласно вече формираната съдебна практика, зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г. всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5, in fine ГПК (в настоящия случай - на чл. 63д, ал. 2 ЗАНН, който е абсолютно идентичен с цитираната разпоредба), но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест. С изискването адвокатското възнаграждение да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и [жк], нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. В настоящия случай процесуалният представител на жалбоподателя във въззивното производство е депозирал писмено становище по делото и не се е явил в проведеното съдебно заседание по делото пред РС – Русе. Отчитайки задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, както и че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, съдът намира, че искането за присъждане на адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция се явява основателно до размер на сумата от 300 лева. Следва да бъде отчетен и факта, че след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин, което води до отпадане на всякаква правна сложност от гледна точка на това какъв би бил крайният резултат по спора.

Доколкото определяща при намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение при приложение на чл. 78, ал. 5 от ГПК е фактическата и правна сложност на делото, касационната инстанция приема, че първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени.

Вместо него следва да се постанови друго, с което да се измени постановеното решение в частта му за разноските, като бъде намален размерът на присъдените във въззивното производство деловодни разноски до сумата от 300 лева.

С оглед относителната самостоятелност на производството по обжалване на определението, с което е отхвърлена молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските, с настоящото решение в полза на Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да бъдат присъдени разноските за заплатената държавна такса за частната жалба срещу това определение в размер на 30 лева.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 234/05.06.2025 г., постановено по АНД № 631/2025 г. по описа на Районен съд – Русе в частта, с която е отменен електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр. чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на „Аладин Фуудс“ ООД, с [ЕИК] е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Аладин Фуудс“ ООД, с [ЕИК], сумата от 300 лева, разноски по делото.

ОТМЕНЯ определение № 599/09.09.2025 г., постановено по АНД № 631/2025 г. на Районен съд - Русе и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение № 234/05.06.2025 г., постановено по АНД № 631/2025 г. по описа на Районен съд – Русе, в частта за разноските, като намалява размера на присъдените деловодни разноски в полза на „Аладин Фуудс“ ООД, с [ЕИК], от 550 лева на 300 лева.

ОСЪЖДА „Аладин Фуудс“ ООД, с [ЕИК], да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 30 лева – разноски за заплатена държавна такса.

Решението е окончателно.