О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
260998
гр.Пловдив,05.05.2021г.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,въззивно
гражданско отделение, пети граждански състав, в закрито заседание на пети май,през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
Председател: Светлана Изева
Членове:
Радостина Стефанова
Светлана Станева
като
разгледа докладваното от председателя в.ч.гр.д.№ 153/21г по описа на ПдОС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.413,ал.2 във вр.
с чл.275,ал.1 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от “Профи
Кредит България”ЕООД, гр.София,чрез пълномощника Р.И. против определение № 9330
от 16.12.2020г.,постановено по ч.гр.д.№ 16866/20г.по описа на Пловдивски
районен съд,13-ти гр.с.,с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против К.В.Й. *** за
сумата от *******лв.,от които ********лв.главница;
*********лв.договорно възнаграждение за периода 12.01.18г.-12.03.20г.;
***********лв.възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги; *********лв.лихва за забава за
периода 13.03.17г.-12.03.20г.; **********лв.законна лихва за
периода 12.03.20г.-14.12.20г.; законна лихва от подаване на заявлението до
изплащането и разноски.По изложени доводи в частната жалба се иска
отмяна на обжалваното разпореждане и уважаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение.
Пловдивският окръжен съд,като взе
предвид представените доказателства, намира за установено следното:
Частната жалба изхожда от надлежна
страна,подадена е в законоустановения съгл.чл.275, ал.1 ГПК едноседмичен срок и
е процесуално допустима.
Разгледана
по същество е неоснователна.
С определението си въз основа на
разпоредбата на чл.411,ал.1,т.3 от ГПК (ред. ДВ,бр.100 от 2019г.,в сила от
24.12.2019г.)съдът е изложил мотиви,че в настоящото производство не е възможно
да се извърши преценка относно това дали е налице хипотезата на чл.22 от ЗПК,но
констатацията за евентуална неравноправност на дадена клауза е достатъчно
основание за съда да откаже издаването на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и да отхвърли заявлението.Конкретно по отношение на претендираните суми за
възнаграждение за допълнителни услуги,като предоставените за посочената цена
услуги,които увеличават размера на претендираните суми,всяка от тези уговорки
противоречи на добрите нрави не само с оглед установената съдебна практика
преди изменението в ЗПК,но и с оглед изискванията за справедливост.Добрите
нрави са такива критерии за норми на поведение, които не позволяват по никакъв
начин неравноправното третиране на икономически по-слабите страни,участници в
оборота и използването на недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.В този смисъл в атакуваното определение е цитирано
Решение № 1270/ 09.01.2009г.,постановено по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – IV ГО
и е прието наличието на обоснована вероятност за неравноправна клауза в
договора, сключен с потребител.
С депозираната частна жалба се формулират следните
възражения: заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от
производството да се произнася по валидността на сделката,от която заявителят
черпи права,като това възражение се основава на посочена съдебна практика на ОС
– Габрово в Определение от 09.05.2019г.по
в.ч.гр.д.№ 145/2019г. и Определение от 21.05.2019г. по в.ч.гр.д.№ 171/2019г.;
отчита се от жалбоподателя актуалната редакция на нормата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК ( обн., ДВ, бр.100 от 2019г.),но независимо от това се счита,че заповедният
съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски
кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на Закона или на
добрите нрави, поради което заповедният съд бил превишил своите правомощия и
нарушил съдопроизводствените правила.
Пак изхождайки от разпоредбата на
чл.411,ал.2,т.3 от ГПК жалбоподателят излага възражението,че независимо от
правомощието на заповедният съд да преценява дали искането се основава на
неравноправна клауза в потребителския договор или има обоснована вероятност за
това,то за обективиране на първата хипотеза
клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален
ред,какъвто не е настоящия; заповедният съд бил длъжен да изследва не само
представените доказателства,но и да ги подведе под нормата на чл.143 от ЗЗП,за
да направи извод за обоснована вероятност за неравноправна клауза, което
заповедният съд не бил сторил.
На следващо място се излагат
съображения по същество на искането
относно отхвърленото заявление за договорното възнаграждение,свързани с
предоставените на длъжницата Стандартен европейски формуляр по искането за
отпускане на потребителски кредит,като дружеството предоставило преддоговорна
информация на длъжницата с посочени
параметри,включени в договора,същата декларирала неговото получаване,изготвен
бил погасителен план,като процесният договор отговарял на всички законови
изисквания,а запознавайки се с договора длъжницата не изразила желание да се
откаже от сключването му,каквато възможност ѝ давали Закона и ОУ към
договора; оспорват се изводите на съда относно несъответствие на уговорените
клаузи с добрите нрави с довода относно действащия в ЗЗД принцип на свободно
договаряне (чл.9 от ЗЗД); счита се, че в процесния договор ясно е посочена
методиката на формиране на годишния процент на разходите,като в случая била
спазена разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,като такова изискване кредиторът имал
само при наличието на референтен лихвен процент по арг. от чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК;
по отношение на възнаграждението по сключено между страните Споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги се счита,че се касае за услуга по смисъла на
чл.14 от ДР на ЗЗП,както и се извършва позоваване на § 1 от ДР на ЗПК с довода,
че сключването на споразумение за допълнителни услуги не е задължително условие
за получаването на кредита или за получаването му при предлаганите условия.
Преценката на съда за наличие на
визираните в чл.410,ал.1 от ГПК основания за издаване на исканата заповед за
изпълнение се основава на представените към заявлението приложения съобразно
изискването на чл.410, ал.3 от ГПК.С действащата към момента на постановяване
на обжалваното разпореждане разпоредба
на чл.411,ал.2,т.2 и т.3 (нова – ДВ, бр.100 от 2019г., в сила от 24.12.2019г.)
изрично е уредено правомощието на заповедния съд да откаже издаването на заповед
за изпълнение,ако искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или
ако искането се основава на неравноправна клауза в договор,сключен с потребител
или е налице обоснована вероятност за това.
В тази насока принципно е
неоснователно възражението на жалбоподателя,че заповедният съд не разполага с
правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на
сделката,от която заявителят черпи права,каквито правомощия с посочената
разпоредба законодателят е обвързал съда със задължението за извършване на
служебна проверка и преценка относно наличието на клаузи,противоречащи на
Закона или добрите нрави,както и ако искането се основава на неравноправна
клауза в договора,когато е сключен с потребител,какъвто безспорно е настоящия
случай,вкл. и в случаите на обоснована вероятност за това.Възражението на
жалбоподателя се основава на съдебна практика-цитираните от жалбоподателя
определения на ОС-Гарово от 09.05.2019г и от 21.05.2019г.,но видно от датите,на
които са постановени тези съдебни актове,разпоредбата на чл.411,ал.2,т.3 ГПК в
новата ѝ редакция,(в сила от 24.12.2019г.),не е била действаща. За това и
правилно е отчетено от жалбоподателя, че към момента на постановяване на
разпореждането на заповедния съд е действаща актуалната редакция на нормата на
чл.411,ал.2,т.3 ГПК (обн.,ДВ, бр.100 от 2019г.),затова заповедният съд е
обвързан от задължението да извършва преценка за валидност на договора за
потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на Закона
или на добрите нрави и поради което заповедният съд не е превишил своите
правомощия и не е нарушил съдопроизводствените правила.Преценката на заповедния
съд в производството по чл.410 от ГПК не
изключва преценката на гражданския съд,ако претенцията на кредитора е предявена по общия исков ред, в каквато
насока са следващите възражения на жалбоподателя във връзка с процесуалния ред
за разглеждане и обявяване на определени клаузи в договора за
неравноправни.Независимо от това обаче,както се посочи по-горе, с изричната и
специална разпоредба по чл.411,ал.2,т.3 от ГПК заповедният съд основава
преценката си относно основателността или неоснователността на заявлението на
кредитора в заповедното производство въз основа на проверката в посочената от
нормата насока.
По отношение на съображенията на
жалбоподателя по същество на
искането относно отхвърленото заявление за договорното възнаграждение: Обстоятелствата,изложени от жалбоподателя в
насока на това,че на длъжницата дружеството е предоставило Стандартен
европейски формуляр по искането за отпускане на потребителски кредит и
преддоговорна информация с посочени параметри,включени в ДПК,че Й. е декларирала неговото получаване,че е бил
изготвен погасителен план,както и че запознавайки се с договора длъжницата не е
обективирала желание да се откаже от сключването му,каквато възможност ѝ
дава Закона и ОУ към договора,са непряко относими към законово изрично
уреденото задължение на съда за извършване на
преценката налице ли е
противоречие на клаузи от договора със Закона или добрите нрави или налице ли
е неравноправна клауза или обоснована
вероятност за това.В тази насока следва
да се има предвид наличието на условие за приложението на разпоредбата на
чл.143 от ЗЗП.
А за пълнота на изложението следва
да се посочи още,че с разпоредбата на чл.143 от ЗЗП,към която изрично и пряко
препраща чл.24 от ЗПК,е уредена т.нар.генерална (обща) клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори,вкл.и за
потребителския кредит.Неравноправна клауза в договор,сключен с потребител,
представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която
2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя,при кумулативно проявление на тези предпоставки.Клаузите не са
индивидуално определени, когато са предварително изготвени от търговеца,респ.потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им (арг.чл.146,ал.2 от ЗЗП);
уговорени са във вреда на потребителя, а именно накърняват се уредени в закона
права на потребителя,респ.увреждат се негови законни интереси (арг.чл.20 ЗПК);
не отговарят на изискванията за добросъвестност,респ.на добросъвестната
търговска практика.В ЗЗП и ЗПК не се съдържа законово определение на понятието
“добросъвестност”,но от общите правила на гражданското право,уреждащи
изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения (чл.12 ЗЗД),тълкуването
на действителната обща воля на страните при породено договорно правоотношение (чл.20 ЗЗД) и при изпълнение на действително възникнало договорно задължение (арг. чл.63,
ал.1 от ЗЗД),може да се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин
“добросъвестност”,на чието изискване следва да отговарят уговорките в
договорите за потребление.Те трябва да са съответни на установената и наложила
се в съвременното общество нравствена норма на честно,почтено поведение на
всеки участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на
сделки за потребление,като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за
добросъвестната търговска практика-съвкупност от правила,определящи пазарното
поведение,които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не
нарушават добрите нрави,не създават опасност за изменение на икономическото
поведение на средния потребител и са в противовес на наложилите се нелоялни
търговски практики,които са забранени от закона (чл.68в от ЗПК); уговорката да
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като тази несъразмерност е значителна,когато е налице съществено
несъответствие в насрещните престации на страните по договора,водеща до тяхната
нееквивалентност,както и в несъответствие във възможността им да упражнят
своите права за защита по договора.В този смисъл за да се обезпечат
субективните права и законни интереси на икономически по-слабата страна “цената”
на услугата,вкл. по договора за кредит относно възнаградителната лихва и
другите разходи,трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за средния
потребител съгласно чл.147,ал.1 от ЗЗП чрез тяхната детайлизация в договора.Действително
разпоредбата на чл.19,ал.1 от ЗПК определя съдържанието на годишния процент на
разходите по кредита да изразява общите разходи по кредита за
потребителя,настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,дължими на посредниците
за сключване на договора,изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.На следващо място действително съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК
ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България.В случая към момента на сключване на
договора (20.01.2017г.)е действащо Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени задължения (ДВ,бр.106 от
23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г.),съобразно което би могло да се приеме,
че така определеният с договора годишен
процент на разходите (49,89 %) формално не надвишава петкратния размер на
законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент по заема в размер на 41,17%.
Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по отношение размера
на възнаградителната лихва.В случая обаче е налице договор,който е потребителски по своята характеристика и като такъв се
ползва със засилена защита по ЗЗП и ЗПК,като трайно се приема от съдебната
практика,че максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за
забава) следва да е ограничен,а уговорка,предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва,( а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва),противоречи на добрите нрави. / В този
смисъл Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение №
378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/
09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/
10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО.).Въззивният съд споделя
мотивираното становище в така цитираната съдебна практика като съответстващо на
целта на специалния ЗЗП и въз основа на
тези съображения намира, че се налице отрицателните процесуалноправни
предпоставки по смисъла на чл.411,ал.2,т.2 и т.3,пр.II от ГПК за отказ за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в обжалваното разпореждане.
По отношение на допълнителния пакет услуги
като действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита,настоящият въззивен
състав поддържа изразеното становище до момента,че същите не съставляват
допълнителни услуги по смисъла на чл.10а,ал.1 от ЗПК и са договорени в
противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК.При заобикаляне на закона
определянето на допълнително възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в
размер на 2370,06лв.реално води до увеличаване на годишния процент на разходите
и оскъпяване цената на предлаганата/предоставена финансова услуга.
Водим от горното,съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 9330
от 16.12.2020г.,постановено по ч.гр.д.№ 16866/20г.по описа на Пловдивски
районен съд,13-ти гр.с.,с което е оставено без уважение искането на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против К.В.Й.
*** за сумата от *******лв.,от които ********лв.главница,
1641,88лв.договорно възнаграждение за периода 12.01.18г.-12.03.20г., **********лв.възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги, 78,24лв.лихва за забава за периода
13.03.17г.-12.03.20г.,*********лв.законна лихва за
периода 12.03.20г.-14.12.20г.,законна лихва от подаване на заявлението до
изплащането и разноски.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: