Определение по дело №1026/2021 на Окръжен съд - Стара Загора

Номер на акта: 260107
Дата: 19 януари 2021 г. (в сила от 19 януари 2021 г.)
Съдия: Атанас Димов Атанасов
Дело: 20215500501026
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 13 януари 2021 г.

Съдържание на акта

                          

 

 

                         

                        О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

 

   

   

    № 260107                                    19.01.2021 година                          гр.Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение,  І – ви въззивен състав, 

в закрито съдебно заседание, проведено в следния състав:

 

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА- ЯНЧЕВА

                                                      ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                                             АТАНАС АТАНАСОВ

 

като разгледа докладваното от съдия Атанас Атанасов в.ч.гр. д. № 1026 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на ,,А.Т.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от законния си представител И.Ш., чрез юрк.В.Г.,  против разпореждане 262528/12.11.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 4598/2020 г. по описа на Старозагорски районен съд, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Ж.В.Д. за сумите от 239,01 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство; 20,84 лв. – лихва за забава по договора за поръчителство, и от 74,23 лв. – административни разноски.

Частният жалбоподател излага доводи за неправилност на обжалваното разпореждане, поради постановяването му при неправилно приложение на закона и необоснованост.

Претендира се отмяната му и постановяване издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и присъждането на разноски за държавна такса.

Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и материалите от първоинстанционното дело, намери за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по заявление на ,, А.Т.“ ЕООД – *** за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК  срещу  Ж.В.Д. *** за сумата от 1 210,18 лв. -  главница; 74,23 лв. – административни разноски, 239,01 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 253,47 лв. – договорна лихва за периода от 21.11.2019 г. до 20.10.2020 г., 29,45 лв. – законна лихва за забава по договора за кредит за периода от 21.11.2019 г. до 09.10.2020 г., 20,84 лв. – законна лихва за забава по договора за предоставяне на поръчителство за периода от 21.11.2019 г. до 09.10.2020 г., законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението в съда до изплащане на вземането.

В заявлението е посочено, че вземането произтича от договор за  кредит № 2114527/28.10.2019 г., сключен между „К.“ ЕАД – ***и длъжника, по силата на който  дружеството е предоставило на Ж.В.Д. кредит в размер на 1 300,00 лв., а последния се задължил да върне заетата му сума, ведно с договорна лихва, съгласно погасителния план към договора за кредит.

Изпълнението на задълженията на кредитополучателя било обезпечено с поръчителство по силата на сключен между него и ,,А.Т.“ ЕООД – ***договор за предоставяне на поръчителство от същата дата и сключен между поръчителя и и заемодателя договор за поръчителство, по силата на който ,,А.Т.“ ЕООД – *** се задължавало да отговаря солидарно с Ж.В.Д. за изпълнение на всички поети от него по договора за кредит задължения, за което дължал на поръчителя възнаграждение.

Кредитополучателят не изпълнил точно задължението си по договора за кредит, а на 13.10.2020 г. задължението му станало изискуемо в пълен размер поради обявяване на предсрочна изискуемост на кредита.

Поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя, на 13.10.2020 г. заемодателят изпратил покана на поръчителя, а от своя страна последния на 14.10.2020 г. изпратил уведомление до длъжника, в което посочил всички претендирани като дължими суми.

На 19.10.2020 г. ,,А.Т.“ ЕООД – *** заплатило на заемодателя всички дължими от кредитополучателя суми, а именно: 1 210,18 лв. -  главница; 74,23 лв. – административни разноски във връзка с опити за извънсъдебно погасяване на задължението, 253,47 лв. – договорна лихва, 29,45 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава, като на същата дата уведомило длъжника за извършеното плащане и встъпването в правата на кредитора, в т.ч. и за дължимото по договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение в размер на 239,01 лв. и 20,84 лв. - законна лихва за забава по договора за предоставяне на поръчителство.

С обжалваното разпореждане съдът е отхвърлил заявлението досежно претендираните суми от 74,23 лв. – административни разноски; 239,01 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и 20,84 лв. - законна лихва за забава по договора за предоставяне на поръчителство, като е приел, че договорът за предоставяне на поръчителство е недействителен поради неравноправност, а досежно административните разноски е приел, че противоречат на чл.10а от ЗПК.

При така установените обстоятелства съдът направи следните правни изводи:

Частната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално-легитимирано лице, в предвидения срок за обжалване, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна, поради следните съображения:

Искането си за издаване на заповед за изпълнение заявителят е основал на договор за потребителски кредит, сключен от разстояние, договор за поръчителство и договор за поръчка, наименуван договор за предоставяне на поръчителство, който също е бил сключен от разстояние и във връзка с договора за потребителски кредит, поради което за него се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2 т.2 и т.3 от ГПК, заповед за изпълнение не се издава, ако искането е в противоречие със закона или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

При изпълнение на правомощията си настоящият въззивен състав намира, че обжалваното разпореждане в частта му, в която заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 74,23 лв. – административни разноски е било отхвърлено от първоинстанционния съд, е правилно, т.к. съответства на материалния закон.

Клаузата в Общите условия на „К.“ ЕАД, съгласно която кредитополучателят дължи направените административни разходи за извънсъдебно събиране на вземането нарушава забраната по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквито, в случая, се явяват т. н. "административни разноски“.

Тези разноски се претендират за извършването на фактически действия, чиято цел е стимулирането на длъжника да изпълни, т.е.  се отнасят до действия, свързани с управлението на кредита, които по съществото си  представляват съвкупността от действията по администриране на точното изпълнение на задълженията на двете страни по договора за кредит.

Освен това тази клауза противоречи и на нормите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, предвиждащи, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а обезщетението за забава да не може да надвишава законната лихва.

В случая е налице забава от страна на длъжника по договора за потребителски кредит, във връзка с която кредиторът начислява административни разноски за фактически действия на свои служители, целящи извънсъдебно събиране на вземането, които се явяват допълнително финансово бреме за длъжника, успоредно с дължимото от него обезщетение за забава.

Именно поради това тази клауза противоречи на закона и се явява нищожна по смисъла на чл.21, ал.1 от ЗПК, т.к. в резултат от прилагането й в случаите на забава на длъжника, кредиторът получава и други финансови облаги, различни от  лихвата върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Въззивният съд намира, че обжалваното разпореждане в частта му, в която заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумите съответно от 239,01 лв. –възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, и от 20,84 в. – лихва за забава по договора за поръчителство, е било отхвърлено от първоинстанционния съд, също е правилно, т.к. съответства на материалния закон.

Претенцията си за присъждане на сумата от 239,01 лв. заявителят основава на сключеният между себе си и длъжника договор за поръчка, по силата на който дружеството е поело задължение да сключи с „К.“ ЕАД договор за поръчителство, с който да обезпечи изпълнението на задълженията на Ж.В.Д., произтичащи от договора за потребителски кредит.

Клаузата от договора за поръчка, предвиждаща задължение за длъжника за плащане на възнаграждение на поръчителя, е недействителна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, т.к. представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Видно от представения със заявлението договор за предоставяне на поръчителство от 28.10.2019 г., между страните е уговорено възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство да се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не.

Размерът на възнаграждението от 94,45 лв. месечно е почти три четвърти от размера на месечните погасителни вноски от по 133,21 лв., които длъжникът следва да заплаща по договора за потребителски кредит, като е предвидено възнаграждението за поръчителя да се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита, съгласно погасителния план.

Поради тези обстоятелства следва да се приеме, че дългът по договора за потребителския кредит следва да се разглежда като едно цяло с така уговорените акцесорни плащания, тъй като е видно, че задължението към поръчителя е неделимо от основното задължение по кредитното правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по кредита.

Отчитайки обстоятелството, че капиталът на „А.Т.“ ЕООД е 100 % собствен на „К.“ ЕАД, поради което двете дружества се явяват свързани лица по смисъла на §1 т.5 от ДР на Търговския закон, то посредством договора за предоставяне на поръчителство ще се получи плащане, което в крайна сметка ще отиде в полза на кредитора по договора за кредит, а от своя страна това съставлява разход пряко свързан с кредита, който  не е включен в годишния процент на разходите /ГПР/.

С този разход обаче ГПР ще надхвърли допустимите от чл. 19 от ЗПК пет пъти размера на законната лихва (50 %), като кредиторът ще получи допълнителна финансова облага.

Изискването за добросъвестност в случая е нарушено, т.к. чрез формално незабранени от закона средства – обезпечаване на задълженията на кредитополучателя от свързано с кредитора лице, чийто капитал е 100 % собствен на същия този кредитор, се постига заобикалянето на нормата на чл.19 от ЗПК.

В случая не може да се приеме, че е налице индивидуално договаряне между страните по договора за предоставяне на поръчителство по отношение на тази клауза, т.к. съгласно договора за кредит условие за възникването на задължението на кредитодателя да предостави искания от потребителя кредит е или при кандидатстване на кредит без обезпечение наличието на последващо сключването на договора одобрение на заявлението от кредитора или при кандидатстване на кредит с обезпечение длъжника в кратък срок да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „К.“ ЕАД юридическо лице или да предостави банкова гаранция.

По този начин пряко се нарушава разпоредбата на чл.16 от ЗПК, съгласно която доставчика на финансовата услуга има задължение да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за потребителски кредит.

Така предоставената възможност на потребителя за избор дали да сключи договор за кредит без обезпечение или с избрано от него обезпечение е привидна и представлява злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй като  потребителят очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства пред доставчика на финансова услуга.

Липсата при кандидатстването за отпускане на кредит на достъпна за потребителя информация  относно предварително одобрените от „К.“ ЕАД юридически лица, с които дружеството би сключило договор за поръчителство и предвиждането на банкова гаранция като единствен друг допустим метод на обезпечаване е индиция за осъществявана върху потребителя скрита икономическа принуда да се сключи договор именно с посочен от кредитора поръчител, представляващ свързаното с него юридическо лице, чийто основен предмет на дейност е сключване на гаранционни сделки.

Съгласно правилата на житейската логика, ако потребителят несъмнено отговаря на изискванията на произволно избрана от него финансова институция по чл.3, ал.1 т.1 от ЗКИ, извършваща гаранционни сделки, или на изискванията на банка за издаване на банкова гаранция, то той ще отговаря и на изискванията на банковите институции за получаване на кредит от самите тях, при ноторно известния факт, че лихвите по предоставяните от тях потребителски кредити са значително по-ниски от лихвите на небанковите финансови институции, в частност от 40,00 % в конкретния случай, съгласно процесния договора за кредит.

В този смисъл твърденията в частната жалба, че клаузата в договора за предоставяне на поръчителство е била индивидуално уговорена между страните са неоснователни, т.к. за потребителя не е била налице реална възможност да влияе върху съдържанието й и да избере дали да сключи необезпечен договор за кредит или сам да избере обезпечението, което да предостави на кредитора.

Поради това следва да се приеме, че клаузата за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство не е уговорена индивидуално, и т.к. не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца-поръчител, е неравноправна.

Вземането за сумата от 20,84 лв. – законна лихва за забава по договора за поръчителство не съществува, т.к. това представлява акцесорно вземане, а щом не съществува главното вземане за сумата от 239,01 лв. –възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, то няма как да съществува и вземането за лихва за забава върху това възнаграждение.

По всички изложени съображения въззивният съд намира, че оплакванията в частната жалба са неоснователни, а обжалваното с нея разпореждане като краен резултат е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

 

Водим от горните мотиви и на основание чл.278, ал. 4 от ГПК и чл.271, ал.1 пр.І-во  ГПК Старозагорски окръжен съд

                                                    

                                                       

                                                    О П Р Е Д Е Л И :

 

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане 262528/12.11.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 4598/2020 г. по описа на Старозагорски районен съд, с което е отхвърлено заявлението на ,,А.Т.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от законния си представител И.Ш., чрез юрк.В.Г.,  за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Ж.В.Д. *** за сумите от 239,01 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство; 20,84 лв. – лихва за забава по договора за поръчителство, и от 74,23 лв. – административни разноски.

 

Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

                

                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ:1/

 

                                                                                                           2/