Р Е Ш Е Н И Е
№ 261177/12.11.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на пети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН
ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 20822 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по предявени от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, чрез процесуалния му представител
– юрк. Десислава Александрова, срещу С.Г.С., ЕГН: **********, с
настоящ адрес: ***, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79,
чл.86, ал.1 и чл. 92 от ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 900.00
лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем № * г., сключен между „В. К.“ ООД и С.Г.С., вземането по който е прехвърлено с
Приложение № * г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
01.12.2016 г., сключен между „В. К.“ ООД, ЕИК * и „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *; сумата от 157.77 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 15.08.2018 г. до 12.04.2019 г.;
сумата от 397.71 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на
документи; сумата от 397.71 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение; сумата от 245.00 лева, представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране; сумата от 26.37 лева, представляваща мораторна лихва за
периода от 16.08.2018 г. до 30.08.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 9.9.2019 г.
до окончателното изплащане на вземането, които суми са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по
ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС.
В исковата молба
ищецът „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, чрез юрк. Д.А. излага, че на 02.05.2018 г. между дружеството и „В. К.“ ООД е
подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от * г., с който е придобил вземанията
по Договор за паричен заем № * г. сключен между „В. К.“ ООД и С.Г.С.. По силата
на договора дружеството предоставило на ответника чрез easypay заем в размер на 900,00 лв. Твърди, че
кредитополучателят се е задължил да върне главницата и договорната лихва по
кредита от 157,77 лв. на 9 бр. равни месечни вноски от 161,72 лв., които
включват и такса за експресно разглеждане. Уговорено е, че с подписването
на договора ще се рефинансира текущия заем на заемателя по Договор за паричен
заем № * г., като с процесния договор страните са направили прихващане на насрещни
изискуеми задължения. Твърди се, че по процесния договор не са извършвани
погашения. Уговорено било, че при забава на длъжника за погасяване на задълженията
по договора, дължи направените разходи за събиране на задълженията от 245,00 лв. за
провеждане на телефонни разговори, изпращане на писма, покани и електронни
съобщения, както и за ангажиране дейността на лице/служител осъществяващо и
администриращо дейността по събиране на вземането. Дружеството
претендира и сумата от 397,71 лв. представляваща такса за експресно разглеждане
на документите за одобрение на заема. Ищецът поддържа, че съгл. условията
на договора заемателят е бил длъжен в тридневен срок от сключване на договора
да осигури обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция.
Неизпълнението на това задължение е скрепено с неустойка, чиито общ размер
възлиза на 397,71 лв. Излага, че в негова полза е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК, което обуславя
правния интерес на дружеството от подаване на настоящата искова
молба. Моли за уведомлението за цесията да бъде връчено с исковата
молба. По изложените съображения моли за уважаване на исковете. Претендира
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът С.Г.С. е подал отговор на исковата молба, чрез назначения
от съда особен представител адв. Д.В., в който се поддържа становище за
неоснователност и недопустимост на претенциите. Счита договорът за кредит за
недействителен поради неспазване изискванията на чл. 11 ал. 2 от ЗПК, както и
че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че
липсват приложени подписани от ответника общи условия към договора за кредит.
Поддържа, че договорът за цесия е нищожен поради липса на предмет, както и че
не е произвел действие тъй като ответникът не е бил уведомен за цесията.
Договорът за цесия се оспорва като нищожен и поради липса на основание, тъй
като не са посочени прехвърлените вземания по размер и основание, нито цената
им. Оспорва цесията и като нищожна, доколкото приложеният от ищеца договор
съдържа единствено обещание да се сключат поредица от сделки, като към датата
на цесията от 01.12.2016 г. договорът за кредит не е съществувал. Счита за
нищожна уговорената в чл. 4 неустойка като несвързана с главното задължение за
връщане на заетата сума, както и като противоречаща на добрите нрави. Оспорва
като нищожна, поради пртиворечие на добрите нрави и като неравноправна клаузата
на чл. 5, ал.2 от договора. В условията на евентуалност счита същата за
прекомерна и моли за отхърлянето на иска за това вземане или за намляването му.
Оспорва се и размера на претенциите. Счита за недоказано предаването на исковата
сума. Искът за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи се
оспорва, като се сочи, че това задължение е включено в погасителните вноски, и
не следва да се претендира самостоятелно от главницата. Искът за такса за
извънсъдебно събиране на вземането се оспорва с твърдия, че ищецът не е
направил такива разноски, а евентуално не претендирания размер. Твърди се, че
ищецът не е посочил доказателства, че е поканил ответника да плати доброволно,
след което ще счита договорът за прекратен. По изложените съображения моли за
отхвърляне на исковете.
В о.с.з. ищецът се представлява от юрк. Методиев.
В о.с.з. ответникът се представлява от назначения от съда
особен представител.
За да се произнесе по
спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79, чл.86, ал.1 и чл.
92 от ЗЗД, за вземанията по които
в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС. Заповедта за изпълнение е връчена в
условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, при действието на актуалната редакция на чл.
415, ал.1, т. 2 от ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от водене
на установителните претенции срещу ответника. Исковете са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани
по същество.
За успешното провеждане на исковете в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които
се ползва – 1) наличието на валидни облигационни връзки по Договор
за паричен заем № № 5454327 от 16.07.2018 г. сключен между „В.
К.“ ООД и ответника; 2) изпълнение на
задълженията на заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита
на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на
които разходите могат да се
изменят; 3) индивидуалното
договаряне на условията по договора,
както и да обоснове договарянето на размера на
лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите такси, разходи и неустойки в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба; 4) изискуемостта на вземането за главница
и договорна лихва, както и техния размер; 5) изискуемостта на вземането за
неустойка, такси и разноски, както и техния размер; 6) изискуемостта на претендираните обезщетения за забава и техния
размер; 7) наличието на валидно сключен
договор за цесия, по силата
на който в полза на ищеца
са прехвърлени валидно процесните вземания, както и че предишният кредитор
надлежно е уведомил длъжника за извършената
цесия.
Между страните по делото няма обстоятелства, които да са отделени за
безспорни и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
В случая ищецът извежда материалната си легитимация по спора от качеството
на цесионер по рамков договор з.прехвърляне на вземания от 01.12.2016 г., сключен с „В. К.“
ООД - стран.по
материалното отношение с ответника, от което произтича прехвърленото вземане.
Видно от текста на чл. 2 - чл. 4 от
цитирания договор, ищецът „А.за к.на п.з.“ ООД се е споразумял със финансовата
институция да придобива нейни вземания с настъпил падеж по договори за кредит,
като окончателният предмет на всеки пакет от вземания е следвало да се
индвидуализира с отделно приложение, ставащо неразделна част от договора. В
тази връзка по делото е представено Приложение № 1/02.05.2019 г., в което е посочено името, ЕГН-то на длъжника, № и датата на
договора и размера на прехвърленото вземане, поради което съдът намира, че
процесният договор за цесия от формална страна легитимира ищеца като титуляр на
претендираните права. До извод за обратното не води принципно основателното от
фактическа страна възражение на особения представител на ответника, че последният
като длъжник по първоначалното заемно правоотношение
не е редовно уведомен за цесията, доколкото такива доказателства действително
не се съдържат в кориците на делото. В тази връзка трайно е разбирането в съдебната практика, че главната цел на уведомяването по чл. 99
ал. 3 от ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на добросъвестно
осъществено от него изпълнение преди узнаването на цесията (Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.), а такива
възражения изобщо не се правят в настоящия процес. След като ответникът не
релевира възражение за извършено погасяване преди датата на иницииране на
съдебния спор, следва настоящата искова молба да се зачете като уведомление по
реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД. Вярно е, че не ответникът лично в качеството му на
длъжник, а неговият особен представител е получил исковата молба и приложенията
към нея, включително уведомлението за цесията. Същевременно никой не може да
черпи права от собственото си неправомерно поведение, изразяващо се в случая в
нарушение от ответника на нормите на чл. 94, ал.1 и чл. 99, ал.1 от Закона за
гражданската регистрация. Същите повеляват, че настоящ адрес е адресът, на
който лицето живее, респективно всяко лице е длъжно в срок 30 дни да заяви
промяната на настоящия си адрес. Тези норми са създадени в публичен интерес
включително за осигуряване на обществена сигурност в гражданския и търговския
оборот и след като ответникът съзнателно се е отклонил от тях, като е напуснал
вписания в съответните регистри за гражданско състояние постоянен и настоящ
адрес (видно от изпратените съобщения в исковото, както и в заповедното
производство), то същият не следва да извлича позитиви от това обстоятелство.
Освен това процесуалният закон в чл. 47, ал.6 е предвидил надежден механизъм, компенсиращ личното
участие на ответника в процеса, посредством института на особения представител.
Последният от своя страна по аргумент за обратното на чл. 29, ал.5 от ГПК може
да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е
необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК, включително да е
надлежен адресат на всички твърдения наведени от ищеца с исковата молба,
включително такива за извършена цесия.
В заключение съдът приема, че
договорът за цесия обективира валидно възникнала облигационна връзка между
страните по него, поради което ищецът се явява материално легитимиран да
претендира цедираните вземания в настоящия процес.
За установяване валидното възникване на заемно правоотношение между
кредитодателя „В. К.“ ООД и ответника, ищецът е представил Договор за кредит
№ * от * г., видно от който дружеството е предоставило на С.Г.С. заем в
размер на сумата от 900,00 лв. срещу задължение за връщане на 9 вноски от по 161,72
лв. В чл.2, ал.1 и ал.2 е уговорено, че с подписването на договора за кредит
страните правят преихващане със сумата от 288,73 лв. представляващо задължение
на кедитополучателя по договор за кредит от 21.03.2018 г. Уговорен е лихвен
процент в размер на 40,30 % и ГПР от 49,46 %.
Доколкото
договорът е за заем за послужване, чиято частна хипотеза се явява договорът за
потребителски кредит, кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за
въникването му е предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху
пари или други заместими вещи. В тази връзка видно от чл. 3, ал.2 страните са волеизявили,
че договорът има характера на разписка, че заемната сума е получена от
кредитополучателя. Наред с това е представена и нарочна разписка за предаване
на сумата от 611,27 лв. в брой. При това положение, съобразявайки извършеното
прихващане съгласно клаузата на чл.2, ал.1 и ал.2 и предвид липсата на
оспорване от ответника на положения за него подпис в договора и представената
разписка съдът намира, че той извънсъдебно е признал чрез конклудентни действия
неизгодния за него факт, че получил реално заемната сума, т.е., че кредитът е усвоен по
уговорения от страните начин.
Доколкото договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК като сключен при действието на ЗПК, посочените
по-горе клаузи следва да бъдат преценени от съда служебно за съответствие както
с императивнит норми на ЗПК насочени в защита интереса на потребителя, така и
за на неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в създадената между страните
облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП.
В случая претенциите
на ищеца,
наред с тези за
главница, договорна лихва
и обезщетение за забава, включват и такса
за експресно разглеждане на искането за кредит, такса разходи за извънсъдебно
събиране на просроченото
задължение и за ангажиране на
служител за изпълнение на тази дейност, както и неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение.
По отношение на претендираното
вземане за експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредит, съдът намира,
че същото е свързано с предоговорните отношения между страните, а клаузите на чл.1, ал.2, ал.3 и ал. 4 от договора касаещи
това вземане всъщност само уточняват
насрещната престация на едната страна
като елемент от облигационно правоотношение възникнало преди сключване на договора, което
касае само разглеждането на заявката за кредит.
Следователно макар и да е обективирана в договора за
кредит уговорката за такса възниква за услуга, която не е обусловена от самия
договор за кредит, доколкото такъв може и изобщо да не се сключи, независимо
дали търговецът е осигурил предимство на конкретния потребител при влизането в
преговори по отпускане на заем. Липсата на връзка на обусловеност между
основанието, въз основа, на което възниква вземането на кредитната институция
за такса експресно разглеждане и самия договор за кредит, с който е уговорена,
сочи за наличие на противоречие с чл. 10а, ал.1 от ЗПК, който предвижда, че кредиторът по договор
за потребителски кредит може да
събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, но свързани с договора за потребителски кредит.
На следващо място видно от текста на
чл. 12 от договора кредитополучателят се е съгласил да заплаща такси уговорени
в актуалната тарифа на „В. К.“ ООД.
Видно от представения препис от тарифата същата предвижда при забава на
плащането на погасителна вноска потребителят да дължи разходи за провеждане на
телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщение за
събиране на просрочените вземания. От така уговореното следва, че вземането за
такса разходи за извънсъдебно събиране възниква под
условие за настъпил падеж на главните задължения по кредита. Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за
такса разходи. Така с уговарянето на таксата, на практика се постига
заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително
плащане, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че клаузата на
чл. 13 от договора, както и Тарифата противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като
преследват забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за
забава. Освен това твърдяните разходи на кредитодателя – изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и
др., по естеството си са такива по управление на кредита. Поради това заплащането
им от потребителя, съответно претендирането им с от ищеца като частен
правоприемник на кредитодателя, колидира и със забраната на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита.
На следващо място чл. 16
от ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени
кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Същевременно претендираното вземане за неустойка, произтичащо от клаузата на
чл. 5, ал.2 от договора за кредит, се дължи, в случай, че заемателят не
предостави в тридневен срок от подписване на договора обезпечение на
задълженията си посредством поръчителство на физическо лице или банкова
гаранция. Следователно тази клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция (вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по
договора. Т.е. клаузата за предоставяне на обезпечение, респективно за
уговаряне на неустойка при непредоставяне на такова, противоречи на цитираната
норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти.
Наред с това неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното
задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин,
неустойката очевидно излиза извън присъщите ѝ обезпечителни и
обезщетителни функции и цели само и единствено постигане на неоснователно
обогатяване, поради което породеното от нея вземане влиза в противоречие и с
нормата на чл. 92, ал.1 от ЗЗД.
Неустойката според съда влиза
и в противоречие с добрите нрави. Поисканото в чл. 5, ал.1 лично обезпечение в три-дневен срок от сключване на договора е под
формата на договор за поръчителство е поставило следните кумулативни условия:
1) поръчителят да е навършил 21 години 2) да работи на безсрочен трудов
договор, 3) да има минимален стаж принастоящия работодател от 6 месеца и нетен
осигурителен доход над 1000,00 лв., 4) през последните пет години да няма
кредитна история в Централен кредите регистър към БНБ или да има кредитна история
със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, 5) да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем. Не подлежи на разумно съмнение, че
така въведеният обем от изключително тежки условия, на които следва да
отговарят поисканите поръчители не са съобразени с конкретния размер на
предоставения заем – 900,00 лв., съответно с характера на потребителското
кредитиране. Не са съобразени и с обстоятелството, което макар и житейски
изводимо е в органична връзка със задължението на кредитодателя по чл. 12 от ЗЗД да бъде добросъвестен при установяване на процесната облигационна връзка, а
именно, че ако към нейното възникване е съществувала връзка на доверие между
кредитоискателя и физически лица, които отговарят на подобни високи изисквания
досежно финансовото им състояние, в степен последните да се съгласят да бъдат
поръчители на първия по договор за заем, то кредитоискателят не би прибягнал до
потребителско кредитиране, чрез финансовата институция, а би заел средствата
именно от тези лица. С близки аргументи следва да бъде определено като очевидно
неадекватно и алтернативно поисканото от кредитодателя реално обезпечение
посредством предоставянето на банкова гаранция. При това положение съдът
приема, че неустоечната клауза се активира при непредоставяне на обезпечение,
по отношение на което обаче кредитодателят умишлено е поставил изначално
неизпълними от длъжника изисквания, което води до извод, че вземането за
неустойка е нищожна поради противречие с добрите нрави, за което основание за
недействителност на сделките съдът следи служебно.
По изложените съображения и доколкото
посочените по - горе клаузи на договора - чл. 1, ал.2 - 5, чл. 4 и чл. 12 имат за
цел и резултат заобикаляне изискванията на ЗПК по аргумент от чл. 21, ал.1 от ЗПК същите са нищожни, респективно негодни да породят права и задължения за
страните по договора за кредит. Следователно
ответникът не дължи начислените от кредитора суми за такса за експресно
разглеждане на искането за кредит, такса разходи за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение и за дейност на служител, както и за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
а предявените от ищеца искове за тези вземания следва да се отхвърлят като
неоснователни.
Всъщност съдът намира, че договорът за
кредит е изцяло недействителен, а не само в цитираните клаузи, по следните съображения:
В кориците на делото не се
съдържа нарочен погасителен план връчен на кредитополучателя, от
който да е видно каква част
от дължимата месечна вноска е главница и каква част представлява възнаградителна лихва. Последното представлява нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 11 и т. 12 от ЗПК, регламентиращ
задължението на кредитодателя да уреди в договора условията за издължаване
на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация не само за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, но и последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите
на погасяването и пр. Наред с това в самия договор липсва информация и по чл.
11, т.9 от ЗПК за това как стойността на референтния лихвен процент оскъпява
заетите средства. Непредоставянето на тези видове информация за крайните параметри
на заема, който поема води до
невъзможност за потребителя да вземе информирано решение при сключването
на сделката и го поставя в неравностойно
положение спрямо контрагента, с който встъпва в заемно правоотношение, и който се явява
по-силната икономически страна. Именно за това в чл. 11, ал.1,
т.9, т.11 и 12
от ЗПК с императивни норми е уреден минимумът от
необходима информация на потребителя, за да може той
да вземе информирано решение дали да се задължи към финансовата институцията, а за нарушението на тези
закрилни норми в чл. 22 от ЗПК законът е предвидил като своеобразна санкционна
последица недействителност на договора. Тази недействителност е специална и съгласно
чл. 23 от ЗПК е пълна, а не е частична, като при констатирането
ѝ потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В тази връзка изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата
ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно, сочи, че по
кредита не са извършвани погашения, респективно искът за главница от 900,00 лв.
се явява изцяло основателен, ведно с претенцията за законна лихва считано от
датата на подаване на заявлението в съда - 09.9.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане. Отново от заключението се установява, че обезщетението за забава
върху главницата за периода от 16.08.2018 г. до 30.08.2019 г. възлиза на 63.33
лв., като спазвайки принципа на диспозитивното начало на ищеца следва да се
присъди поисканата сума от 26,37 лв.
Предвид изхода на
спора, право на разноски в производството имат и двете страни, като съдът
следва да съобрази обстоятелствата, че ответникът реално не е сторил такива. В заповедното производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ
размер от 92,49 лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с
оглед отхвърлената част от исковете до размер от 40,32 лв., която сума следва да се
присъди на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК. В настоящото
производство ищцовото дружество представя доказателства за сторени разноски за
държавна такса – 207,51 лв., 370,00 лв. депозит за назначаване на особен
представител на ответника, 250,00 лв. депозит за ССчЕ, а предвид направеното с
исковата молба искане съдът определя по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК на
страната и юрисконсултско възнаграждение от 100,00 лв. След направените
изчисления съдът намира, че в полз.на страната
съобразно уважената част от исковете следва да бъдат присъдени разноски в общ
размер от 404,41 лв., н.основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че С.Г.С., ЕГН: **********, с настоящ адрес: *** дължи
н. „А.за к.на п.з.“ ЕООД, ЕИК *, със
седалище и адрес н.управление:*** сумата от 900.00 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем № * г., сключен между „В. К.“ ООД и С.Г.С., вземането по който е прехвърлено с
Приложение № * г. към Рамков договор з.прехвърляне на парични задължения (цесия) от
01.12.2016 г., сключен между „В. К.“ ООД, ЕИК * и „А.за к.на п.з.“ ЕООД, ЕИК *; сумата от 26.37 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
16.08.2018 г. до 30.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда - 09.9.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, които суми са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на
ВРС, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл.
79 и чл.86, ал.1, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимостта на сумата от 157.77 лева, представляваща договорна лихва
за периода от 15.08.2018 г. до 12.04.2019 г.; сумата от 397.71 лева, представляваща такса за експресно
разглеждане на документи; сумата от
397.71 лева, представляваща неустойка за неизпълнение н.задължение; сумата от 245.00 лева, представляваща
разходи и такси з.извънсъдебно събиране, като неоснователни
ОСЪЖДА С.Г.С., ЕГН: **********, с настоящ адрес: *** да заплати н. „А.за к.на п.з.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:*** сумата 40,32 лв., представляваща сторените в
заповедното производство по ч.гр.д. № * г. по
описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 404,41 лв.,
представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, съобразно уважената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му страните.
При поискване да се издаде РКО на особения
представител на ответницата за внесения от ищеца депозит.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: