Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на втори юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Йоана Петрова, като разгледа
докладваното от младши съдия М. Малоселска в.гр.дело № 8150 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение от 18.02.2019 г., постановено по гр. д. № 48977 по
описа за 2018 г. на СРС, 35 състав, е признато за
установено по исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „С.в.“ АД, ЕИК ******, срещу Н.Т.Р.,
ЕГН **********, че ответницата дължи на ищеца сумата от 810,40 лв.,
представляваща дължимата главница за доставена вода за отчетен период
18.11.2014 г. до 02.12.2017 г., както и сумата от 39,18 лв., представляваща
мораторна лихва върху уважената част от главницата, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 4986/2018 г. на СРС, 35
състав, като е отхвърлен искът за главница за разликата над уважената част от
810,40 лв. до пълния предявен размер от 873,46 лв., както и искът за лихва за
разликата над уважената част от 39,18 лв. до пълния предявен размер от 49,88
лв., като погасени по давност. Съобразно изхода от спора и по правилата на
чл.78 ГПК първоинстанционният съд е разпределил и отговорността за разноски по
делото, както следва: на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да
заплати на ищеца сумата от 345,04 лв., представляваща разноски за исковото
производство, както и сумата от 69 лв., представляваща направените по ч. гр. д.
№ 4986/2018 г. на СРС разноски. Ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
да заплати на ответницата сумата от 39,94 лв., представляваща разноски за
исковото производство.
Недоволна
от постановеното решение останала ответницата Н.Т.Р., предвид което и в срока чл. 259, ал.
1 ГПК депозирала въззивна жалба срещу съдебния акт, в
частта с която предявените искове за главница и мораторна лихва са уважени. В
жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност поради
нарушения на материалния и процесуалния закон. В решението си съдът не бил
посочил правната квалификация на предявените искове. Решението било постановено
в противовес със събраните по делото доказателства. Поддържа още, че
представената по делото пред СРС справка от Имотен регистър не установява
качеството й на потребител на услугите, предоставяни от дружеството. Счита, че
количеството потребена вода следва да се установява с фактури, каквито не са
представени по делото. Недоказано по делото останало кой е клиентският номер за
процения имот и кой е неговият титуляр. Иска се от въззивния съд да отмени
обжалваното решение в частта, с която предявените искове са уважени, същите да
бъдат отхвърлени, като решението бъде отменено и в частта за разноските.
Претендират се разноски за въззивното производство.
Не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника в първоинстанционнното производство.
Софийски градски съд,
IV-Д въззивен състав,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното от
фактическа и правна страна:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за водите и с правно
основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е
правилно, обосновано и съответства на приложимите материален и процесуален
закон, като съображенията за това са следните:
Предявените искове са с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с 198о, ал. 1 от Закона за водите и чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С проекта си за доклад на делото
първоинстанционният съд е посочил правната квалификация на предявените искове,
като правилно е очертал кръга на правно релевантните факти, разпределил е
доказателствена тежест за същите, указал е за кои обстоятелства страните не
сочат доказателства.
По предявените искове в тежест на ищеца е да установи,
че ответницата е потребител на ВиК услуги по възникнало между страните
облигационно правоотношение, че в процесния период ищецът е доставял ВиК услуги
в претендираните количества в посочения обект, чиято стойност възлиза поне на
претендираните суми, респ. че са налице обстоятелства, обуславящи основание за
спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, с оглед наведеното в производството възражение за погасителна давност. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже, че е погасила
претендираните вземания. В посочения смисъл е разпределена и доказателствената
тежест в първоинстанционното производство.
Доколкото процесуалният представител на ответницата е
заявил в откритото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, че няма
възражения по проекта за доклад на делото и същият е обявен за окончателен,
възражението, че в съдебното решение съдът не е посочил правната квалификация
на предявените искове не е нарушило процесуалните права на страната. По
правилата на процесуалния закон ответната страна е информирана какви са
предметът на спорното право и пределите
на доказване, които съдът е приел да разгледа в производството с оглед
наведените от страните твърдения, направените възражения и представените
доказателства. Ето защо обсъжданото възражение, направено с въззивната жалба,
настоящият състав на съда намира за неоснователно.
Във връзка с качеството потребител на В и К услуги с
отоговора на исковата молба ответницата оспорва да е налице облигационно правоотношение
с ищеца с предмет доставка на такива услуги. Предвид това с проекта за доклад
по делото по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд е указал на
ищеца, че не сочи доказателства за оспореното с отговора на исковата молба
обстоятелство /л.16 от делото/. Още преди първото открито съдебно заседание и
преди докладът да е обявен за окончателен от страна на ищеца своевременно са
ангажирани писмени доказателства, като е представена справка от Имотен
регистър, Служба по вписванията, че в периода
от 29.04.2010 г. до 20.12.2018 г. ответницата е ипотекарен длъжник, тъй като
е учредена договорна ипотека по отношение на недвижим имот, представляващ
апартамент № 50 с адрес: гр. София, ж.к. „******. С исковата молба ищецът сочи
именно този имот като място, на което в периода от 08.11.2014 г. до 02.12.2017
г. е предоставял В и К услуги, като е разкрил на името на ответницата договорна
сметка с клиентски номер **********. Ответницата не е оспорила насрещно достоверността
на информацията, съдържаща се в извлечението от книгите, водени в регистъра и
удостоверяваща надлежно за целите на произовдството с оглед поставения за
решаване пред съда правен спор, качеството си на потребител, а единствено е продължила
да поддържа твърденията си, че не се доказва да е собственик на имота, находящ
се на посочения адрес, съответно, че е потребител на В и К услуги, доставяни от
ищеца там.
В допълнение следва да се посочи, че адресът на
процесния недвижим имот е посочен за адрес на ответницата в депозираното по
реда на чл. 414 ГПК възражение в отговора на исковата молба, по повод на която
е образувано производството, а също и в договора за правна защита и съдействие,
представен по делото за удостоверяване на извъшените във връзка с
производството разноски от страната. Последното, макар да не е доказателство
относно принадлежността на правото на собственост през процесния период, е
индиция за връзката на ответницата с процесния имот, която подкрепя вътрешното
убеждение на съда, изградено въз основа на удостовереното със справката
вписване на акта за учредяване на договорна ипотека. С оглед изложеното съдът
намира, че ответницата има качеството на потребител на В и К услуги и е страна
по облигационното правоотношение с дружеството ищец с предмет доставка на В и К
услуги на адреса на процесния недвижим имот, както е приел и
първоинстанционният съд.
По смисъла на §1, т.2, б.“а“ и б.“б“ от допълнителните
разпоредби на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните
услуги потребители по смисъла на закона са юридически или физически лица - собственици
или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги;
респективно юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти
в етажната собственост.
Предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу
заплащане се осъществява от В и К оператори, като в границите на една обособена
територия само един оператор може да извършва тази дейност – арг. чл. 198о, ал.
1 и ал. 2 ЗВ. В настоящия случай е безспорно, че оператор на В и К услуги на
територията на гр. София е ищцовото дружество. Съгласно разпоредбата на чл. 8,
ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., получаването на услугите В и К се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и
одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните
системи или от оправомощени от него (тях) лица и от съответния регулаторен
орган. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник и влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в
централния ежедневник (чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от наредбата). В случая несъмнено
е, че общите условия на ответното дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани и са одобрени с решение на ДКЕВР.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че през
процесния период между страните е налице облигационно правоотношение, породено
от договор за предоставяне на водоснабдителните и канализационните услуги по
отношение на имота, находящ се на посочения по-горе адрес.
Ето защо съдът следва да даде отговор на въпроса каква
е стойността на доставените в процесния имот В и К услуги и погасени ли са част
от вземанията по давност или чрез извършени плащания.
Количеството изразходвана вода от водоснабдителната
система на оператора се измерва чрез монтираните на всяка водопроводно
отклонение водомери - чл. 32, ал. 1 от Наредба № 4/2004 г., а за сгради -
етажна собственост - въз основа на измереното количество, отчетено по общия
водомер на водопроводното отклонение за определен период от време, което се
разпределя между отделните потребители въз основа на отчетите за същия период
от време на всички индивидуални водомери след общия водомер, като първо се
отчита общият водомер в присъствието на представител на потребителите, а след
това се отчитат индивидуалните водомери - чл. 32, ал. 2 и 3 от Наредбата.
Съгласно чл. 32, ал. 4 от Наредбата, отчетените данни се установяват чрез
отбелязване в карнет, заедно с датата на отчитане на общия водомер и на
индивидуалните водомери и подписа на потребителя или негов представител, освен
случаите на отчитане по електронен път.
В производството пред СРС е прието заключението на
изготвената съдебно-техническа експертиза, съгласно което процесният имот е
водоснабден, а потребеното количество вода през периода е измервано от два
водомера, монтирани в жилището и правилно е отчитано съгласно действащата
нормативна уредба. Съгласно заключението обемът на доставените В и К услуги до
имота за исковия период е 572,255 куб.м.вода. Въз основа на документите, по
които експертът е работил (фактурите за периода, карнетите по партидата,
самоотчети, подавани от потребителя, обобщена справка с фактурите, начилсени и реално
отчетени количества вода), изразходваното в имота количество вода е определяно
по показанията на двата водомера, монтирани в имота на 27.02.2010 г. През
исковия период количеството вода, фактурирана от ищеца като потребена в
апартамента на ответницата, не е начислявано на база брой потребители, а чрез
отчитане на консумацията според показанията на водомерите, като фактурираното
отговаря на отчетите. Съгласно заключението размерът на задълженията към
02.12.2017 г. е в размер на 873,46 лв. главница и 49,88 лв. – лихви за забава,
като отчетените количества вода са фактурирани по утвърдените от ДКЕВР цени за
периода. Настоящият състав на съда намира, че правилно първоинстанционният съд
е дал вяра и на свой ред също кредитира заключението на съдебно-техническата
експертиза, доколкото вещото лице е специалист, притежаващ специални знания от
съответната област, като в пълнота и компетентно е дал отговор на поставените
пред експертното изследване задачи. Ето защо неоснователни са възраженията на
въззивната страна, че не е доказано количеството на потребени В и К услуги в
процесния апартамент, доколкото това е въпрос, за разрешаването на който са
необходими специални знания, като не са налице основания съдът да се съмнява
във верността на изводите, до които е достигнал експертът при извършване на
изследването. В констативно-съобразителната част вещото лице е посочило въз
основа на какви документи е изготвено заключението му, като съдът намира, че се
установява както клиентския номер, разкрит при „С.в.“ АД, така и че титуляр на
същата е именнно ответницата Н.Р. /стр. 3 от експертното заключение, л. 32 от
делото/, в която връзка неоснователно се явява и това възражение на въззивната
страна, съдържащо се в депозираната жалба.
Във
връзка с дължимата сума за потребени в имота В и К услуги следва обаче да бъде
разгледано наведеното още с възражението по чл. 414 ГПК срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК възражение за
погасителна давност по отношение на част от претендираните от ищеца суми.
Съгласно
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012
г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС,
ОСГТК, „понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” от Закона
за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви.”. Следователно еднаквостта или различието на размера на задължението
за плащане нямат отношение към характеристиката му като периодично, като
единствено е необходимо той да е предварително определен или определяем.
Вземанията
на ищцовото дружество съдържат изброените признаци на понятието, поради което
представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се
прилага тригодишен срок на погасителна давност. Задълженията на потребителите
на предоставяните от водоснабдителните дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Ето защо и всички претендирани суми за периода 08.11.2014
г. – 02.12.2014 г. се явяват погасени по давност, доколкото съгласно чл. 31,
ал. 2 от общите условия на дружеството ищец потребителите са длъжни да заплащат
дължимите суми за ползваните от тях услуги в 30-дневен срок след датата на
фактуриране. Съгласно това и по аргумент от чл. 70 ЗЗД следва, че срокът за
заплащане на задължението е уговорен в полза на длъжника, което означава, че
преди изтичането на срока задължението е изпълняемо, но не е изискуемо. Поради
ненастъпилата изискуемост, както е посочено в разпоредбата на чл. 114 ЗЗД,
давност за вземания, които не са изискуеми, не тече. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е депозирано в съда на 24.01.2018 г., с което е
прекъсната давността за вземанията, чиято изискуемост не е настъпила към
посочената дата. Следователно вземането на ищеца, за което е издадена фактура
от 02.12.2014 г., е погасено по давност на 02.01.2018 г. (преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение), а вземанията, фактурирани
след 24.12.2017 г. (30 дни преди депозиране на заявлението), т.е. за периода на
фактуриране 08.01.2015 г. – 02.12.2017 г. (с последна издадена фактура на м.12.2017
г.) са извън погасителна давност.
Издадените през процесния период фактури са описани от
вещото лице по съдебно-техническата експертиза в справка-приложение № 1 от
същата. Въз основа на нея и на основание чл. 162 ГПК въззивният съд намира, че
от погасителната давност се обхващат вземания в размер на 63,06 лв. /сборът на
фактурите, издадени в периода 08.11.2014 г. – 02.12.2014 г./, както е приел и
първоинстанционният съд, съобразявайи правилата за давността и приложимите към
договора общи условия. Ето защо и искът е основателен за сумата от 810,40 лв., за колкото е
уважен и с атакуваното с въззивната жалба решение. За сумата от 63,06 лв., за
която предявеният иск е отхвърлен, решението като необжалвано, е влязло в законна
сила.
По иска с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД:
Основателността на претенцията за мораторна лихва
се предпоставя от наличието на главен дълг и изпадане на длъжника в забава.
Предвид изводите, до които съдът достигна по отношение на иска за главница, то
основателен е и искът за заплащане на лихва за забава, доколкото падежът на
задължението по всяка фактура е установен в приложимите към договора общи
условия – чл. 31, ал. 2 – падежът на съответното месечно вземане настъпва с
изтичането на 30-дневен срок от датата на съставяне на всяка фактура. Настоящият
състав на съда споделя изводите, до които е достигнал първоинстанционният съд,
като е приел, че погасяването по давност на вземанията по фактури, издадени до
24.12.2014 г. /последната фактура, вземането по която е погасено е от
02.12.2014 г./, е довело и до погасяване на акцесорните вземания за лихва за
забава върху същите. Използвайки справката-приложение № 1 към
съдебно-техническата експертиза и на основание чл. 162 ГПК съдът намира, че
вземането за лихва е основателно до сумата от 39,18 лв., както е приел в
решението си и първостепенният съд. В частта за сумата от 10,70 лв. решението
на СРС, като необжалвано е влязло в сила.
Доколкото изводите на настоящия въззивен състав
изцяло съвпадат с тези на СРС, въззивнната жалба е неоснователна, а решението следва
да се потвърди като правилно и постановено в съответствие с приложимия
материален и процесуален закон.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските. Предвид неоснователността на въззивната жалба
разноски за настоящото производство не се следват на въззивника. Претенция за
разноски от страна на въззиваемото дружество не е заявена, с оглед което такива
не се дължат и на тази страна за въззивното производство.
Мотивиран от
изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 18.02.2019 г., постановено по гр.д. №
48977 по описа на СРС за 2018 г., 35 състав, в частта, с която е признато за установено по
исковете с правно основание чл. 422 вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „С.в.“ АД, ЕИК ******,
срещу Н.Т.Р., ЕГН **********, че ответницата дължи на ищеца сумата от 810,40
лв., представляваща дължимата главница за доставена вода за отчетен период
18.11.2014 г. до 02.12.2017 г., както и сумата от 39,18 лв., представляваща
мораторна лихва върху уважената част от главницата, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 4986/2018 г. на СРС, 35
състав, както и в частта за разноските, с която Н.Т.Р., ЕГН ********** е
осъдена да заплати на „С.в.“ АД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски в исковото производство в размер
от 345,04 лв., както и разноски по ч.гр.д.
№ 4986/2018 г. на СРС, 35 състав, в размер от 69,00 лв.
Решението в частта, с която исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, е влязло в сила поради необжалването
му.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. от
чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.