№ 6793
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100502290 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Т. Г“ ООД срещу решение
№ 18460 от 09.11.2023г., постановено по гр. д. № 69510/2022г. на СРС, 166 с-в.
С обжалваното решение СРС е признал за установено по предявения от
Б. К. Н., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 439 ГПК срещу „Т. - Г
07“ ООД, ЕИК *******, че Б. К. Н. ЕГН ********** не дължи на „Т. - Г 07“
ООД, ЕИК ******* сумата в размер на 112 (сто и дванадесет) лева,
представляваща 1/3 от главницата по изпълнителен лист от 27.06.2011 г.,
издаден по гр. дело № 8650/2010 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав срещу
наследодателя на ищеца К.М.Н., за събирането на които е образувано
изпълнително дело № 20117860402599 по описа на ЧСИ М.М., рег. № 786 в
Регистъра на Камарата на ЧСИ с район на действие СГС, поради изтекла
погасителна давност.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендира
1
направените разноски пред двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към с пора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.
439, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост на вземане, за което е издаден
изпълнителен лист, поради новонастъпили факти. За да бъде уважен
предявеният иск трябва да е установен следният фактически състав: 1. да
съществува изпълнително основание и да е издаден изпълнителен титул
срещу ищеца; 2. да е образувано изпълнително дело от кредитора срещу
длъжника; 3. да са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, които
обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на
вземането – в конкретния случай да е изтекла претендираната от страната
погасителна давност. В тежест на ответника е да установи спиране, съответно
прекъсване на погасителната давност относно вземането.
Ищецът е предявил отрицателен установителен иск, с който отрича
вземането на ответното дружество като погасено по давност, с изтичане на
предвидената в закона погасителна давност.
2
По делото не е посочено, нито са представени доказателства за предмета
на вземане по изпълнителния лист, но страните не спорят, че приложима по
отношение на вземането е петгодишната погасителна давност.
Никоя от страните по делото не е направила искане за изискване на
изпълнителното дело, за да се прецени кога и какви изпълнителни действия са
били извършвани. Видно от представеното от ЧСИ удостоверение, ищцата е
конституирана като длъжник по изпълнителното дело на мястото на
починалия К.М.Н..
Въпреки че не са ангажирани никакви писмени доказателства, страните
не спорят, че са извършени следните действия по изпълнителното дело: на
04.01.2012г. са наложени запори на банковите сметки на наследодателя на
ищеца. На 31.05.2013г. е връчена покана за доброволно изпълнение и на
25.02.2018г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца.
От така описаните действия по изпълнителното дело, се налага извод, че
същото е перемирано преди налагане на запора върху трудовото
възнаграждение на ищеца, с изтичане на 2 години от последното
изпълнително действие, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Постановлението
на съдебния изпълнител има само декларативно, но не е конститутивно
действие, поради което е без значение дали и кога е постановено, тъй като
перемпцията настъпва по силата на закона. Настъпилата перемпция по това
дело обаче не води автоматично до извод, че погасителната давност също е
изтекла.
В т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г., ОСГТК на ВКС,
е прието, че при настъпила перемпция, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие, като без значение е дали съдебния
изпълнител е образувал ново изпълнително дело. В решение № 37/24.02.2021
по дело №1747/2020 на ВКС, ГК, IV г.о., съдът приема, че когато кредиторът
направи искане за предприемане на изпълнително действие, същото прекъсва
давностния срок. Давността се счита прекъсната от датата на молбата за
извършването му. Предприемането на изпълнителни действия след изтичане
срока на перемпцията също прекъсва давностния срок, като в този случай въз
основа на молбата съдебния изпълнител следва да образува ново
изпълнително дело, по което да извърши поисканото изпълнително действие.
3
В настоящия случай, с оглед така настъпилата перемпция съдебният
изпълнител е следвало да образува ново изпълнително дело, но
неизпълнението на това негово задължение не може да бъде вменено във вина
на взискателя.
Последователна и константна е практиката на ВКС, че предприемането
на изпълнителни действия след изтичане срока на перемпцията също прекъсва
давностния срок.
При преценката дали е изтекъл давностният срок, следва да се вземе
предвид дали са налице обстоятелства, които да прекъснат течението на срока.
В Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълкувателно дело №
2 по описа за 2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е било
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал.1 ЗЧСИ):
насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана,
присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис или оценка на вещ, назначаването на пазач и
др. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнителното дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи и книжа, назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязло в сила разпределение.
Преценката дали е прекъсната давността е конкретна във всеки конкретен
случай с оглед активността на кредитора по делото и предприетите по
отношение на длъжника изпълнителни действия.
В мотивите на цитираното Тълкувателното решение е обсъдено
значението и на молбата на взискателя, с която се иска извършване на
конкретно действие в рамките на изпълнителния способ: „Искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение”. Тоест, за да е в състояние да прекъсне давността,
4
искането за извършване на определено изпълнително действие, следва да бъде
уважено от съдебния изпълнител и действието да е предприето. Необходимо е
двете действия да са налице кумулативно, за да породят придадения им
прекъсващ ефект.
Същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме
само съдебният изпълнител и то прекъсва давността, но давността е свързана с
поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица.
Затова, ако искането от кредитора е направено своевременно, но
изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди
изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на
кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. В този смисъл Решение № 37/24.02.2021г. по
гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС. Давността не се прекъсва веднъж с искането и
още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с
предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако
след поискването давността е изтекла.
Без значение е дали взискателят е поискал извършването на конкретно
изпълнително действия или същото е предприето по инициатива на съдебния
изпълнител. Независимо по чия инициатива е предприето изпълнителното
действие, то е в състояние да прекъсне давността.
С Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020
г. ОСГТК на ВКС приема, че погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани
до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по
т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Ето защо, давност не е текла до 26.06.2015г.
От 26.06.2015г. до 14.02.2018г. – датата, на която се твърди да е наложен
запорът не са изтекли повече от 5 години, поради което давността е била
прекъсната с налагането на запора. В отговора на исковата молба
жалбоподателят е твърдял, че са извършвани изпълнителни действия, но не са
представени никакви доказателства за това.
Съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК налагането на запор или
възбрана в изпълнително производство съставлява насочване на изпълнението
върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността, тъй
5
като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес –
длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера. Това е така,
защото прилагането на способа „запор върху вземания на длъжника“ не
приключва с еднократно действие по връчване на запорно съобщение на
третото лице. Той се осъществява продължително във времето и се
характеризира с периодичност способ на постъпленията на парични суми. При
налагане на запор върху трудово възнаграждение при определен работодател
дори съдебният изпълнител не е длъжен да връчва на последващ работодател
ново запорно съобщение, а според разпоредбата на чл.512 ал.3 от ГПК
предходният работодател препраща запорното съобщение на следващия и то
се счита изпратено от съдебния изпълнител. В този смисъл докато
предприетият способ за изпълнение „запор“ върху трудово възнаграждения на
длъжника е бил действащ и прилаган, не може да се говори за бездействие на
взискателя, доколкото извод за дезинтере-сиране на взискателя от
изпълнението не може да се обоснове. Взискателят не може да бъде принуден
да инициира непрекъснато нови способи за принудително изпълнение при
периодично постъпващите плащания от трети лица, защото от една страна в
негова полза тече принудително изпълнение по вече избран от него способ и
той се удовлетворява макар и на части и в продължителен период от време, а
от друга страна кумулирането на нови способи без ясен положителен резултат
може да доведе до неоправдано натрупване на допълнителни разноски за
изпълнението и за двете страни.
В настоящия случай обаче нито се твърди, нито се представят
доказателства да са постъпвали суми по наложения запор. Напротив,
жалбоподателят, чиято е била доказателствената тежест, не е ангажирал
никакви доказателства в тази връзка. Ето защо, съдът приема, че последното
действие, с което е била прекъсната давността е 14.02.2018г.
Обстоятелството, че и към момента изпълнителното дело е висящо по
никакъв начин не може да обоснове извод, че същото не е перемирано или че
вземанията не са погасени по давност, поради което неоснователни са
изложените във въззивната жалба оплаквания в тази връзка. Именно в тежест
на жалбоподателя е било да установи, че давността е била прекъсвана.
Действително от 14.02.2018г. до датата на подаване на исковата молба на
21.12.2022г. не са изтекли повече от 5 години. Към датата на приключване на
6
съдебното дирене на 23.10.20203г. обаче са изтекли 5 години, който факт
правилно е взет предвид от СРС, на основание чл. 235 ГПК.
Настоящия съдебен състав приема практиката на ВКС по
приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, съобразно която погасителната давност
се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане –
кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или
респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство.
Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица
предвиденото в чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие - ищецът,
който оспорва вземанията, които се изпълняват принудително, не може сам да
прекъсне погасителната давност, на която се позовава (решение № 235 от
21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, решение по т.д. №
1248/2013г. на ВКС, І ТО.). Ето защо, в случая давността не се прекъсва с
депозиране на исковата молба. Противното би означавало, че с реализиране на
защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна
давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за
вземането, която е започнала да тече на 14.02.2018г., е изтекла в хода на
висящия процес. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът следва да
вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от
значение за спорното право и да зачете изтеклата погасителна давност в хода
на висящия процес по предявения отрицателен установителен иск на
длъжника. Съдът следва да зачете изтеклата погасителна давност в хода на
процеса, тъй като същата не е била прекъсната с депозиране на исковата
молба, с която са предявени отрицателните установителни искове с правно
основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. Ето защо, неоснователни са
оплакванията във въззивната жалба в тази връзка.
Горните изводи на съда не се променят от посоченото в решение №
50017/27.03.2023 г. на ВКС, Гражданска колегия, Четвърто отделение по гр. д.
№ 720/2022 г., доколкото с него се приема, че предявяването на отрицателен
установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла давност,
7
спира давността, но само в случаите, когато няма изпълнително основание,
тоест няма издаден изпълнителен лист. Решението не касае хипотеза на чл.
439 ГПК, каквато е настоящата. Докато спори за вземането по иска с правно
основание чл. 439 ГПК няма пречки кредиторът да действа и да спре и
прекъсне давността, като предяви осъдителен иск за същото вземане. В
противен случай бездейства и давност тече, като в настоящия случай е изтекла
в хода на делото.
При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по съществото на спора, постановеното от СРС решение следва да
бъде потвърдено.
По разноските за въззивната инстанция:
На адв. Р., на основание чл. 38 от ЗА чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК
следва да бъдат присъдено адвокатско възнараждение в минимален размер -
400 лв. за осъществената безплатна правна помощ.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 18460 от 09.11.2023г., постановено по гр.
д. № 69510/2022г. на СРС, 166 с-в.
ОСЪЖДА „Т. - Г 07“ ООД, ЕИК ******* да заплати на адв. Р. К. Р. -
САК, ЕГН **********, на основание чл. 38 от ЗА вр. чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата от 400 лева, представляваща възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на Б. К. Н. в производството пред СГС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9