№ 21377
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. И.А
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. И.А Гражданско дело №
20251110107442 по описа за 2025 година
А. Х. Т. е предявил срещу „...... ЕАД установителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2830,90
лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит
от 30.03.2016 г., евентуално по нищожни клаузи за застраховка и за такса „оценка на риска“
по договор за потребителски кредит от 30.03.2016 г.
Ищецът твърди, че на 30.03.2016 г. сключил договор за потребителски кредит с
ответното дружество, по силата на който последното предоставило в заем на ищеца сума в
размер от 5000 лв. при следните условия: брой погасителни вноски – 36, размер на ГПР –
41,83%, размер на ГЛП – 27,09%, размер на застрахователна премия – 702 лв., еднократна
такса „оценка на риска“ – 684,24 лв., обща стойност на плащанията – 9396,93 лв. Твърди, че
изцяло погасил в полза на кредитора предоставената му с договора за потребителски кредит
сума в размер от 5000 лв., представляваща чистата стойност на заема, ведно със сумата от
2830,90 лв., която счита за платена без основание поради нищожност на сключения договор
за потребителски кредит, респ. поради нищожност на уговорените в него клаузи за
застраховка и за такса „оценка на риска“. Твърди, че процесният договор е нищожен поради
уговорения в противоречие с добрите нрави размер на ГЛП, който бил силно завишен.
Счита, че договорът е сключен и в нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като
не е спазен минималния размер на шрифта, както и в разрез с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 6
ЗПК поради липса на посочен срок на договора като задължителен негов реквизит. Твърди,
че договорът е недействителен и поради сключването му в нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, тъй като липсва посочена методика за изчисляване на референтния
лихвен процент. Нарушена била и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото не са
1
взети предвид всички допускания и не са посочени компонентите, включени в размера на
ГПР. Договорът бил сключен и в разрез с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като нито от
него, нито от приложения към него погасителен план, може да се извлече информация за
размера на включените в размера на месечната погасителна вноска суми, а именно каква
част от нея представлява главница, лихва и такса за обслужване на кредита. Не било ясно и
дали сумите по погасителния план са във фиксиран размер на всяка от вноските или първо
се заплащат таксата за обслужване и лихвата, а най-накрая – главницата. Счита договорът за
сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради това, че в размера
на ГПР не са включени разходите по кредита за застрахователни премии и за еднократна
такса „оценка на риска“, поради което размерът на ГПР следва да се счита за неточно
посочен, а оттам и че ГПР в договора липсва. Релевира недействителност на договора за
кредит и поради нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК – не съдържал клаузи
относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в
който потребителят може да се откаже и другите условия по упражняването на това право,
вкл. информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Липсвала информация за размера на лихвения процент на
ден. Не бил посочен редът за прекратяване на договора /чл. 11, ал. 1, т. 23 ЗПК/, както и
наличието на извънсъдебни способи за решаване на спорове и обезщетяване на потребители
във връзка с предоставяне на кредита /чл. 11, ал. 1, т. 24 ЗПК/. В условията на евентуалност
в случай че не се установи недействителност на договора за потребителски кредит, ищецът
релевира недействителност на отделни негови клаузи, а именно тези, уреждащи заплащането
на застрахователни премии и на такса „оценка на риска“. Твърди, че тези такси
представляват скрита възнаградителна лихва в полза на кредитора, чието отделяне в
самостоятелни уговорки цели единствено заобикаляне на закона. Посочва, че от договора не
ставало ясно дали тези такси са включени в размера на ГПР. По тези съображения ищецът
счита, че ответното дружество му дължи връщане на платената без основание по нищожен
договор за потребителски кредит, респ. по нищожни клаузи от договора, сума от 2830,90 лв.,
заплатена от ищеца над чистата стойност на кредита.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че максималният размер на
разходите, който може да се прилага за потребителските кредити, е до 5 пъти размера на
законната лихва. Посочва, че в клаузата на чл. 9.1 от договора е посочен размерът на
лихвения процент, в клаузата на чл. 9.2 – условията за прилагането му, а в клаузата на чл. 9.3
– размера на лихвата за един ден. Счита, че няма законово изискване размерът на
възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева – същата следвало да се посочва
само в проценти по арг. § 1, т. 4, т. 5, т. 5а и т. 6 ДР ЗПК. Поддържа, че при уговорен
фиксиран размер на ГЛП липсва изискване в договора да се посочва информацията по чл.
11, ал. 1, т. 9а ЗПК, както и информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Счита договора за сключен в изпълнение на разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, което нормативно изискване е изпълнено в клаузата на чл. 11.2 от
същия. Разбивката в погасителния план давала ясна информация на потребителя каква част
2
от дълга се погасява с внасянето на съответната месечна вноска. Оспорва се приложимостта
в настоящия случай на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, но въпреки това ответникът счита,
че клаузата на чл. 12 от договора е уговорена именно в съответствие с тази разпоредба.
Ответникът твърди, че това как е изчислен ГПР и кои разходи се включват в изчисляването
му е информация, която кредиторът не е задължен да предоставя на потребителя поради
липсата на такова изискване в закона, а и защото посочената информация не може да бъде
предоставена по ясен и разбираем за потребителя начин. Счита, че задължението на
кредитора да включи в съдържанието на договора за кредит взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР, не е абсолютно – такива се посочват само ако са били
използвани, което в случая не е налице. В процесния договор липсват неясноти, които да
обуславят използването на допускания при изчисляване на размера на ГПР. Твърди се, че
ищецът изрично е заявил желание чрез попълване на заявление-декларация да бъде
сключена застраховка. Поддържа, че предоставената на ищеца допълнителна услуга за
застраховка не е задължително условие за получаването на кредит, поради което не
представлява разход по договора и размерът на застрахователната премия не следва да бъде
включван в общия размер на ГПР. Твърди, че начислената такса „оценка на риска“ в размер
на 684,24 лв. не е свързана с управлението или усвояването на кредита, а е дължима
еднократно и предварително от кредитополучателя преди сключването на договора.
Размерът на същата била включена в размера на погасителните вноски, респ. била
разсрочена заедно с главницата и лихвата, единствено за удобство на потребителя. Сочената
такса била уговорена, за да покрива разходи, извършени от кредитора към момента на
сключване на договора и непосредствено след него. Счита, че процесният договор е сключен
в предвидения минимален размер на шрифта. Поддържа, че изискването за размер на
шрифта съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК не се отнася за клаузата за застрахователна премия,
доколкото същата представлява отделно застрахователно правоотношение, инкорпорирано в
кредитното, за което са приложими единствено изискванията за форма на застрахователния
договор, уредени в КЗ. На следващо място, счита, че клаузата на чл. 20 от договора отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, който урежда право на отказ на потребителя от
договора. С отговора на исковата молба се твърди, че по процесния договор за
потребителски кредит ищецът е погасил сума в общ размер на 8217,43 лв. С тези
съображения моли за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
установи, че по силата на сключения договор за потребителски кредит е заплатил на
ответника процесната сума, а в тежест на ответника – че е било налице основанието за
получаването . Съгласно разясненията, дадени с ППВС № 1 от 28.05.1979 г. първият
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса
3
на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в
случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на
унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво
правоотношение. Дадени са още примери за начална липса на основание - когато след
изпълнението на едно солидарно задължение в неговия пълен размер от едно от солидарно
съзадължените лица същото задължение бъде изпълнено и от друг солидарен съдлъжник,
при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД и т.н.
По делото е представен Договор за потребителски кредит № ....., сключен между
страните, по силата на който на потребителя се предоставя в кредит в размер на 5000 лева,
който следва да бъде върнат в общ размер на 6386,24 лева на 36 месечни вноски в срок до
05.04.2019 г. при лихвен процент от 27,09% и ГПР от 41,83%. Уговорено е заплащането на
застрахователна премия от 702 лев, както и на еднократна такса за оценка на риска в размер
на 684,24 лева.
Ищецът има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните
от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2
ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална
защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.
Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при
зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.
Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните
характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС,
установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на
обществения и икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че като
страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване
на свой личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие
„потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице,
което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с
търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е
винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели
удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения начин. В процесния договор по същество е налице
разминаване в ГПР, посочен в договора и този, който би се получил, при включване на
4
размера на застрахователната премия и на таксата за оценка на риска. Съгласно чл. 19, ал. 4
ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Очевидно е, че при
новоформирания ГПР, същият би надвишил законовоопределения горен праг, поради което
договорът е в противоречие с посочената законова норма. Ал. 5 от същия текст гласи, че
клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В
конкретния случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР. Тези пропуски в
договора се явяват противоречия с императивни норми на ЗПК. С оглед многократно
завишаващия размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4
ЗПК, съдът счита, че вземанията, определени като застрахователна премия и такса за оценка
на риска, са именно онези вземания, които водят до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето
защо следва да се приеме, че още към момента на подписване на договора застрахователната
премия и таксата за оценка на риска не са взети предвид при отразяване на ГПР, като по
този начин се заобикаля закона. Тези вземания представляват общ разход по кредита за
потребителя, който следва да бъде включен в състава на ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК в
случаите, в които заплащането им е задължително условие за ползване на кредита при
конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на
допълнителните разходи и пр./. При наличие на посочените от закона условия
застрахователната премия и таксата за оценка на риска представляват разход по кредита за
потребителя и плащането им е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от
него кредит чрез извършване на допълнителни разходи. Заплащането им е необходима
предпоставка за отпускане на кредита, доколкото те са част от предварително изготвения от
кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе и
имат изцяло декларативен характер, освен това видно от погасителния план са част от
погасителните вноски. Съдът приема, че заплащането на застрахователна премия и на такса
за оценка на риска представлява условие за отпускането на кредита. Това е така, защото
размерът им е предварително определен в договора за кредит към датата на неговото
сключване и е включен в размера на главницата по погасителния план. Същевременно, както
беше уточнено, застрахователната премия и таксата за оценка на риска представляват разход
по кредита и подлежат на включване в ГПР, тъй като представляват оскъпяване на кредита
за потребителя в допълнение към чистата стойност на заетата сума. При това положение
съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 – ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. Ето защо съдът
5
счита, че следва да се приеме, че клаузите, предвиждащи заплащане на застрахователна
премия и на таксата за оценка на риска се явяват нищожни и поради противоречие с
императивни законови разпоредби на ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит, ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва
от уговорената сделка.
Така се установява, че в договора за кредит липсва ясно посочване на действителният
процент на ГПР. Както бе посочено текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се
възприема буквално и при наличие на посочен размер на ГПР, макар и явно некоректен и
неправилно определен, да се счита изпълнено разписаното в него изискване за съдържание
на договора. ГПР е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, е налице неяснота за потребителя относно неговия размер и не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Наред с това в договора липсва ясно
разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои конкретни компоненти са включени
в ГПР от 41,83 % и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване
на кредита, както и по каква причина плащанията за застрахователна премия и такса за
оценка на риска са изключени от ГПР. Посочен е фиксиран лихвен процент по кредита и
годишно оскъпяване, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по
договора. Последицата от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е разписана в чл.
22 ЗПК и предвижда недействителност на договора за кредит.
Следва да се посочи и че според приетото в решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело
C‑714/22 разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит.
Доколкото Договор за потребителски кредит № ..... е недействителен поради
противоречието му със закона, приложение намира чл. 23 ЗПК, според който когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ответникът
не оспорва, че ищецът е заплатил сума в общ размер на 8217,43 лева във връзка с отпуснатия
му договор за потребителски кредит, поради което и предявеният иск следва да бъде изцяло
уважен, като бъдат оставени без разглеждане предявените искове в условията на
6
евентуалност.
При този изход на спора право на разноски има ищеца, който е сторил разноски за
държавна такса в размер на 113,22. Претендират се адвокатски възнаграждения от
процесуалните представители на ищеца при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА в размер на
600 лева за исковото производство и 580 лева за заповедното производство, които следва да
им бъдат присъдени.
Воден от горното, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. Х. Т., ЕГН **********, срещу
„...... ЕАД, ЕИК 1...., иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 2830,90 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен
Договор за потребителски кредит № .....
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от А. Х. Т., ЕГН **********, срещу
„...... ЕАД, ЕИК 1...., евентуално съединени искове за прогласяване за нищожни на клаузите
за застраховка и за такса „оценка на риска“ по Договор за потребителски кредит № .....
ОСЪЖДА „...... ЕАД, ЕИК 1...., да заплати на адв. Н. И. И., ЕГН **********, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА сумата от 600 лева - адвокатско възнаграждение за исковото
производство.
ОСЪЖДА „...... ЕАД, ЕИК 1...., да заплати на адв. М.... ЕГН **********, на
основание чл. 38, ал. 1 т. 3 ЗА сумата от 580 лева – адвокатско възнаграждение за
заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7