Решение по дело №9533/2020 на Софийски градски съд

 

 

 

 

 

РЕШЕНИЕ

№

град София, 01. 08. 2022 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в публично заседание на осми декември две хиляди двадесет и първа година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА

СТОЙЧО ПОПОВ

при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладвано от председателя гр. д. № 9533/2020 год. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производство по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение от 03. 07. 2020 год., постановено по гр.  д. № 79384/2018 год.  на СРС І ГО 157 състав, с което е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Ю.С.И. дължи  на Ч.Е.Б. на основание чл. 79 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 107 ЗЕ сумата от 494.74 лева, главница по договор за доставка на електрическа енергия за периода 19. 12. 2016 год. – 17. 02. 2017 год. и на основание чл. 4222 ГПК вр. чл. 86 ал. 1 ЗЗД сумата от 28.94 лева, лихва за забава за период 21. 02. 2017 год. – 06. 10. 2017 год. С решението ответникът е осъден на разноски.

С жалба ответникът атакува въззивна съдебното решение като неправилно и необосновано. Съдът не е съобразил писмените доказателства на ищеца, посочени.От представените доказателства на ищеца се установява, че за процесния период ответникът не е бил пасивно легитимиран, тъй като не е бил потребител на ЕЕ. Позовава се на пар. 1 т. 42 ДР ЗЕ за легална дефиниция на понятието потребител. Установява се, че ответникът не е бил собственик или ползвател на имота, за който се претендират вземанията , нито е използвал ЕЕ по валидно сключен договор. Наемател и ползвател на имота, считано от 21. 07. 2016 год. в процесния имот е М.Ю.И..

Позовава се и на чл. 4 ал. 2 ОУ на ДПЕЕ, като е предвидена възможност потребител на ЕЕ за битови нужди да бъде и друго лице, при условие, че собственикът или титулярят на вещното право на ползване на имота е представил изрично писмено съгласие, дадено пред продавача или пред нотариус с нотариална заверка на подписа, че това лице е потребител на ЕЕ за определен срок, в който случай за задълженията към продавача собственикът или титулярят на вещното право на ползване е солидарно отговорен заедно с лицето, дало съгласието си. Ангажирани са достатъчно доказателства, установяващи, че за процесния период, наемател, ползвател, влязъл във владение на имота не е ответникът, посочен в исковата молба, а М.Ю.И..

Иска се отмяна на решението изцяло и постановяване на друго решение, с което искът да се отхвърли изцяло, като недоказан и неоснователен. Не се претендират разноски.

На въззивната жалба е депозиран отговор в срока по чл. 263 ал. 1 ГПК, като в отговора твърденията на ищеца са изцяло касателно това, че решението е правилно и законосъобразно, като се моли жалбата да бъде оставена без уважение. Позовава се на чл. 13 т. 5 ОУ. Ответникът и М.Ю.И. са баща и син, съвместно настанени в процесния имот. Иска се отхвърляне на жалбата като неоснователна, а обжалваното с нея решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски. Не се правят доказателствени искания, заявява се, че няма да сочи нови доказателства.

С разпореждане по чл. 267 ГПК делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание, като към мотивите на първото съдът препраща с оглед принципа на процесуална икономия в гражданския процес.

Постъпила е молба от ищеца на 06. 11. 2020 год. в подкрепа на изложението в отговора на жалбата. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника.

В открито съдебно заседание ответникът се представлява от особен представител, който отново заявява, че няма доказателствени искания. Повтаря се доводът от жалбата.

Не са заявени доказателствени искания от страните пред въззивната съдебна инстанция.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда на въззивното обжалване при така очертаната от въззивната жалба рамка, намира за установено следното от фактическа и правна страна :

Жалбата е допустима и следва да бъде по същество разгледана.

При извършена служебна проверка според правната норма на чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че решението е валидно и в обжалваната си част – допустимо. Съобразно чл. 269 изречение 2 ГПК по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Жалбата на ответника е неоснователна.

Районният съдия е приел, че основателността на главния иск е предпоставена от установяване на възникването на облигационно отношение с ответника с предмет доставка на ЕЕ за битови нужди за процесния имот, както и че в изпълнение на задълженията си по него дружеството доставя ЕЕ на претендираната стойност.

Ищецът е този, който следва да докаже при условия на пълно главно доказване фактите, на които основава исковете си. Това е сторено съобразно и пар. 1 т. 42 и т. 43 ДР ЗЕ и чл. 4 ал. 2 и ал. 4 – дефиниращи понятието потребител по смисъла на ОУ на дружеството ищец.

В заявление от 06. 02. 2014 год. е удостоверено, че ответникът отсрочване/разсрочване на дълга за цената на ЕЕ за процесния клиентски номер.

Ищецът поддържа, че ответникът и М.Ю.И. са в родствена връзка и са настанени съвместно в процесния имот. Тези обстоятелства не са оспорени от ответната страна и се установяват от заповед, л. 68 от делото на СРС – настанени са ответникът и третото лице баща и син в процесното жилище. Заявлението е с посоченото от районния съдия съдържание и се намира на л. 70 от делото на СРС.

 Съдебно публично заседание пред първата инстанция ответникът не се е явил и не е изпратил процесуален представител. Не се е явил и особеният му представител.

Събраните по делото доказателства, които са неоспорени и се кредитират, удостоверяват установената от районния състав фактическа обстановка.

Ищецът се позовава на чл. 13 ал. 5 ОУ, според който – потребителят се задължава да уведоми продавача в 30дневен срок в писмена форма за всяка промяна, свързана с личните му данни или със собствеността или другите основания, на които продавачът доставя ЕЕ на обекта.

При представено по делото заявление, което не оспорено по надлежния за това ред, ответникът е признал дълга си и съответно основанието за възникването му. Правилно районният съдия е отчел, че макар заявлението да се отнася до задължения, възникнали в период, предхождащ процесния, липсват други данни  за осъществяване на други факти по делото, които да променят извода, както е настоящият съдебен състав приема, че между страните през исковия период съществува облигационно правоотношение, с източник договор за покупко продажба на ЕЕ. Основното оплакване на ответната страна е, че не е негова материалноправната пасивна легитимация, което се преценява да е несъстоятелно.

Жилището е общинско, видно от представената и приета като неоспорена заповед на СО район Подуяне и във връзка със сключен договор за наем ищецът е дал съгласието си наемателят ответник да е потребител на ЕЕ за имота и е открита съответната партида, за което индиция е заявлението от 06. 02. 2014 год.

Други доводи с въззивната жалба на ответника не са релевирани.

Съгласно чл. 154 ал. 1 ГПК, всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите възражения и доводи. Писмените неоспорени и приети доказателства по делото установяват твърденията на ищеца, като няма събрани по делото доказателства, които поотделно или в съвкупност да установяват възраженията на ответника или да опровергават или разколебават установената от страна на ищеца фактическа обстановка по коментирания случай.

Стана реч вече, че според чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Когато съдът постановява решение при правилно първоинстанционно решение, по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.

На основание горното въззивната инстанция осъществява контрол за правилността на първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в жалбата основания, като следи служебно само за спазването на императивните материалноправни норми, по аргумент от ТР № 1/17. 07. 2001 год., точка 10, на ОСГК на ВКС. Въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите с въззивната на ответника жалба и съответно до посочените въпроси, за които въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно, при която служебна проверка се установи, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо, тъй като обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно, предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, /такива не се и твърдят с жалбата/, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо - на ответника е дадена възможност за становище по исковете и е съставен доклад по реда на чл. 146 ГПК, с което съдът е предоставил равни възможности на страните за участие в исковото производство и е постановил съдебно решение по същество.

Събраните доказателства, релевантни по спорния въпрос, първоинстанционният съд е обсъдил, като крайните му изводи, че искът е основателен, са правилни и съответстват на доказателствата.

Обжалваното съдебно решение е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми.

Изложеното дотук обуславя потвърждаване на първоинстанционното решение, което пък, от своя страна, предпоставя липса на основание за коригиране на първоинстанционния съдебен акт в частта на присъдените разноски в полза на ищеца.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба на ответника следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на делото въззивникът ответник няма право на разноски за производството – жалбата му е неоснователна и се отхвърля от съда.

Ищецът претендира своевременно разноски, в размер на 400 лева, съобразно списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реално сторване, поради което му се присъждат в пълен размер, което не е прекомерно, тоест възражението на ответника по чл. 78 ал. 5 ГПК се преценява да е несъстоятелно.

Предвид размерите на обжалваемия интерес, настоящето решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с ограничението по чл. 280 ГПК.

По изложените мотиви, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 17. 07. 2020 год., постановено по гр. д. № 66031/2019 год. на СРС ГО 151 състав.

ОСЪЖДА Ю.С.И. ЕГН ********** да заплати на Ч.Е.Б. ЕИК *******на основание чл. 78 ГПК разноски в производството пред втората съдебна инстанция в размер на 400 лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                         ЧЛЕНОВЕ : 1.                                    2.