Р
Е Ш Е Н И Е
№ 600
гр.
Пловдив,
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ ХХХ
състав, в открито съдебно заседание на осми март
две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОМИР БАБАКОВ
при секретаря П. Ц., като разгледа докладваното от
съдия Бабаков адм. дело № 3065 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е с правно основание чл. 118 от КСО.
Образувано е по жалба на С.Н. *** против решение №
2153-15-328/16.11.2022 г. на директора на ТП на НОИ гр. Пловдив, с което е отхвърлена като
неоснователна жалбата на Д. срещу разпореждане № 151-00-5183-3 от 29.09.2022 г.
на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ гр. Пловдив.
Недоволен
от така издаденото решение на Ръководителя на ТП на НОИ – Пловдив,
жалбоподателя обосновава твърдения за неговата незаконосъобразност, поради
което настоява за отмяната му. Подробни съображения излага в депозирана по
делото писмена защита. Претендира разноски.
Ответникът по
жалбата Ръководител ТП на НОИ – Пловдив намира същата за неоснователна.
Подробни съображения излага в депозирано по делото писмено становище.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Пловдивският
административен съд – ХХХ състав, след като прецени поотделно и в
съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за
установено следното.
Жалбата е подадена в
рамките на предвидения за това процесуален срок и от лице, имащо правен интерес
от оспорването, което налага извод за нейната ДОПУСТИМОСТ. Разгледана по
същество същата е ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения.
Не е спорно между
страните, че със заявление вх. № 607-401/06.06.2022 г. Д. поискал отпускане на парично обезщетение
за безработица на основание чл. 54а КСО
, като в него
посочилче е упражнявал трудова дейност в Германия от 01.01.2020-31.05.2022 г. В представената декларация относно
определяне на местопребиваване във връзка с прилагането на чл. 65/2/ от
Регламент /ЕО/ № 883/2004 от 22.06.2022 г., Д. вписал, че последният му период
на заетост в Германия е с продължителност от 01.03.2018 г. до 31.05.2022 г.
Съгласно декларираните обстоятелства, съпругата и децата му са живели и в
държавата по заетост и в България, в която се намират и преобладаващата част от
социлните му контакти. Жалбоподателят е декларирал, че не притежава собствено
жилище в България, както и че възнамерява да се установи в страната.
Изискана била
служебно информация от компетентните служби в Германия, като за този период на обмен на информация между двете
държави, производството по административната преписка, образувана по повод
заявлението и, е било спряно. На 20.09.2022 г.
компетентните органи получили СЕД Н006, регистриран с вх. № 3206-15-167#1/20.09.2022 г.,
който съдържа официален отговор от КИ на Германия, като в документа е отразен
адрес на пребиваване в гр. Лайпциг Германия и не е удостоверено прекратяване на
адресната му регистрация.
След получаването на посочения документ,
административното производство по заявлението на Д. е било възобновено.
С разпореждане №
151-00-5183-3 от 29.09.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица
при ТП на НОИ гр. Пловдив е отказано отпускане на търсеното
парично обезщетение, тъй като е прието, че преценката на правото на парично
обезщетение за безработица по отношение на С.Д. трябва да се извърши от компетентната институция на Германия, цитирани са разпоредбите на чл. 11 § 3 б.
"а" от Регламент
/ЕО/883/2004 г. За да достигне до този извод, административният орган е
приел, че компетентната в Германия институция е
потвърдила, че Германия се явява държавата по пребиваване по време на
последната му заетост. Освен това е посочено, че в периода на последната
заетост на жалбоподателя, той и партньорката му са живели както в Германия,
така и в Република България. Д. е декларирал, че не притежава собствено жилище
в България и възнамерява да се устрои в страната.
Недоволен от така постановения акт, Д. го е обжалвала пред Директора на ТП на НОИ – Пловдив в законоустановения
срок, който с оспореното пред съда решение, приел
изводите на Ръководителя осигуряването за безработица за законосъобразни и
отхвърлил жалбата като неоснователна.
В хода на
съдебното производство са приобщени приложените към жалбата доказателства – удостоверение за прекратен договор за наем от 25.02.2022 г., копие от паспорт на С.Д., трудов договор от 14.11.2022
г.
По искане на
жалбоподателя са допуснати до разпит свидетелите М.Д.- съпруга на
жалбоподателя и Н. Д.- негов баща. Ос показанията на св. Д. се установява, че
същата се е установила трайно в България от 2021 г., като жалбоподателя я е
последвал и е с регистриран настоящ адрес в с. Строево от 06.06.2022 г. От
31.05.2022 г. Д. се е отрегистрирал от адреса си в Германия. От показаннията на
св. Найден Д. се установява, че синът му живее в къщата му в с. Строево. Къщата
е разделена и семейството на С. живее отделно от неговото. Когато са били в
Германия са си идвали веднъж- два пъти в годината, за около 1-2 седмици. Иската
детето да научи български и да си бъдат установени в България.
При така
установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.
Съдът
констатира, че оспореният административен акт е постановен от материално
компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на
административнопроизводствените правила.
Оспореното решение №
2153-15-328/16.11.2022 г. на директора на ТП на НОИ гр. Пловдив и
потвърденото с него разпореждане
№ 151-00-5183-3 от 29.09.2022 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица при при същото поделение на НОИ, обаче са постановени при
неправилно приложение на материалния закон, водещи до тяхната отмяна.
Съображенията за това са следните.
Фактическата
обстановка не е спорна между страните. Настоящият състав намира, че спорът в
случая е за правото, като касае компетентната държава по изплащането на парично
обезщетение за безработица.
В тази
връзка, следва да бъде съобразено на първо място, че Република България е част
от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на
системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка
е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно
нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения
се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и
т. н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва
да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност
и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент
тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент /ЕО/ №
883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004
г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г.,
както и в Регламент /ЕО/ №
987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009
г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ №
883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС
регламентът се прилага пряко, т. е., съдържащите се в регламента правила като
нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави
- членки /чл. 288 ДФЕС/ и са
задължителни за спазване от националните органи и администрации, от
институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите
на противоречие с разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл. 3 от Регламент
/ЕО/ № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства /по см. на чл. 1, параграф "л"/ относно посочените
клонове на социална сигурност /обезщетения и помощи/, в т. ч. и относно
обезщетенията за безработица /чл. 3, параграф 1, б. "з"/.
Няма спор по
делото, че жалбоподателят е гражданин
на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което
и е лице, спрямо което намира приложение Регламент /ЕО/ №
883/2004 г. /чл. 2 от Регламента/, с който регламент са
въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на
координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и
обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на
периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.
По отношение
на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото
законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да
принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е
заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от
общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава
отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент
/ЕО/ № 883/2004 г., сред които и е правилото на параграф 2, в който
е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Легална
дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1 § 3 б.
"й" от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето
обичайно пребивава. Това място /на обичайно пребиваване на лицето/ се определя,
съгласно чл. 11 § 1 от
Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента по прилагането/, с оглед
центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на
наличната информация относно релевантните факти - продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки,
семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и
доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се
упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при
определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е
намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства,
особено причините за преместването на лицето.
В член 1, б.
"й" и б. "к" от
Регламент /ЕО/ № 883/2004 пък се прави разграничение между
"пребиваване" и "престой". А в изготвения съвместно с
държавите-членки наръчник се изясняват понятията "обичайно
пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези
определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се
установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по
социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни
държави-членки.
Съгласно
правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно
само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и
самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в
държавата по месторабота, а неактивните /напр. пенсионери и студенти/ — в
държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по
обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят
в повече от една държава - членка. В наръчника се разглеждат специфичните
критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото
на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и
роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в
съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост/по-специално
мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният и
характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на
неплатена дейност; в случай на студенти — източникът на доходите им; доколко
постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето
плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на
всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост
могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така
конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на
мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани
работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е
характерна голяма мобилност.
В случая,
съдът намира, че е неправилна преценката на административния орган при
определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващата. Спор
по отношение факта, че С.Д. е роден
в България, български гражданин е, има постоянен и настоящ адрес на територията
на България, не се формира между страните. Не е спорно и че родителите,
съпругата му и детето му пребивават на територията на България.
В периода на
заетост 01.03.2018-31.05.2022 г. действително жалбоподателят е бил на територията на Германия, но това пребиваване не покрива критериите, въз основа на
които се обосновава извод за "обичайно пребиваване". Това е така, тъй
като времетраенето му/на пребиваване в Германия/ е било обусловено
преимуществено от неговата работа там. След прекратяване трудовото правоотношение и адресната му регистрация в Германия, Д. се е завърнал на територията на България с намерение да остане да живее на
територията на България, сменил си е
настоящия адрес, намерил си е работа в страната. Още по време на периода на заетост, съпругата му се е завърнала заедно с
детето им в България, детето е започнало да посещава българско
общообразователно заведение- детска градина „детелина“ в с. Строево. Към момента
Д. и съпругата му работят в България.
Следователно,
в оспорваното решение и разпореждане
незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл. 65 параграф 2 от
Регламент /ЕО/ № 883/2004, съгласно който напълно безработно
лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно
заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната
държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се
върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по
заетостта в държавата-членка по пребиваване. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Не е спорно и също така, че Д. /който не е пограничен работник/, към момента на подаване на заявлението за обезщетение за
безработица е напълно безработно лице. Същият е
пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка, а именно в Германия. Безспорно
установено е обаче, че оспорващия не продължава да пребивава в тази държава-членка,
нито се е върнал в тази държава-членка/т. е. във Германия/, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за
това същият не се е регистрирал /т. е. не се е поставил на разположение/ в
службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване /за времето на трудова
заетост/ в Германия, а се регистрира
в България, където той се е върнал и всъщност обичайно пребивава.
Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на оспорващия, на която държава тя е и единствен гражданин, а
именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица,
претендирано от Д., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на
действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски
регламенти за това.
В този смисъл
е т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при
отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице
вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост/например понеже
трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл/,
то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2
от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от
институцията по местопребиваване.
Ето защо и по
изложените съображения, съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП
на НОИ - Пловдив и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като
постановени в нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по
същество, същото следва да се върне като преписка на ръководителя на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне по заявлението
на С.Н.Д. при съобразяване с
мотивите на настоящето решение.
При посочения
изход на спора, на основание чл. 120, ал. 2 КСО, на
жалбоподателя се дължат извършените разноски по производството. Те се
констатираха в размер на 510 лева, от които 500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение и 10
лв. държавна такса.
Ето защо и
поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., ХХХ състав:
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение № 2153-15-328/16.11.2022 г. на директора на ТП на
НОИ гр. Пловдив и потвърденото с него разпореждане № 151-00-5183-3 от
29.09.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ гр.
Пловдив.
ИЗПРАЩА
административната преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – Пловдив за постановяване на административно решение по направеното
пред него искане, съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение
тълкуване и прилагане на закона.
ОСЪЖДА ТП на НОИ – Пловдив да заплати на
С.Н.Д., ЕГН ********** сумата от 510/петстотин и
десет/ лева разноски по делото.
Решението е
окончателно, съгласно чл. 119 вр. чл. 117 ал.1 т.2 б. „б“ от КСО.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: