РЕШЕНИЕ
№ 3056
гр. Варна, 13.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мартин Стаматов
при участието на секретаря Ана Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Мартин Стаматов Гражданско дело №
20233110114755 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. „ХVІІІ-та” от ГПК.
Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от Я. И. И., ЕГН
**********, с адрес: с. С. О., ул. „Р. № **, чрез пълномощник адв. Д. М. от АК - П. срещу
„Н.“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С.“ № * (Л. Т.), ет. **,
с която се претендира да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 6 от сключения между
страните Договор за кредит „Д. ***“ №***/**.**.****г. поради противоречие с добрите
нрави, а в условието на евентуалност поради неравноправност, поради заобикаляне на чл.19
ал.4 от ЗПК и поради противоречие с чл. 33 от ЗПК.
В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се основават
претендираните права: между страните бил сключен Договор за кредит „Д. ***” №
***/**.**.****г., с който ищцата като заемател се задължила да върне на ответника като
заемодател сумата от 1045,73 лв. при размер на получените в кредит средства от 500 лв.
Сочи, че съгласно клаузата на чл. 6 от договора, ако ищцата не предостави гаранция по чл. 4,
ал. 3, трябва да заплати неустойка в размер на 450 лв. за периода, за който кредитът не е бил
обезпечен, като същата се заплаща с всяка една погасителна вноска. Излага, че клаузата на
чл. 6 е неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като размерът на неустойката е
близък до този на отпуснатия кредит, както и по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като е
необосновано висока. Поддържа, че клаузата противоречи и на задължението на
кредитодателя по ЗПК преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. Сочи се и че клаузата заобикаля чл. 33, ал.1 от ЗПК, тъй като се уговаря допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, както и чл. 19, ал.4 от ЗПК, тъй
като неустойката следва да е включена в годишния процент на разходите. Счита уговорката
за нищожна поради противоречие с добрите нрави предвид значителната нееквивалентност в
престациите, както и защото е уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. По изложените съображения моли за уважаване на иска и присъждане
1
на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Н.“ *** е подал отговор на исковата молба, с
който признава, че страните са сключили Договор за кредит № ***/**.**.****г. за сумата от
500 лв., която е предоставена на кредитополучателя. Оспорва, че неустоечната клауза на чл.
6 от договора за кредит противоречи на закона, заобикаля същия и противоречи на добрите
нрави. Излага, че без договарянето на неустойка кредиторът не би могъл да подтикне
кредитополучателя да предостави обезпечение по кредитното правоотношение, особено
след като вече заемната сума е получена от потребителя. Поддържа, че клаузата не е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като още преди сключването на
договора за кредит информацията по чл. 5, ал. 2 от ЗПК е представена на потребителя по
ясен, разбираем и недвусмислен начин в самия договор, поради което и потребителят е бил
наясно с обхвата на своите задължения по кредитното правоотношение. Излага, че с
уговарянето на неустойката по чл. 6 не е налице заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК неустойката като санкция, която потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора е изрично изключена от
формулата за изчисляване на ГПР, включително предвид текста на чл. 19, пар. 2 и 3 на
Директива 2008/48 ЕО).
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Н.“ *** е предявил срещу Я. И. И., ЕГН
**********, с адрес: с. С. О., ул. „Р. № ** и насрещен иск с правно основание чл. 9 от ЗПК
вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД за осъждането на ищцата да му заплати сумата от 420,00 лв.,
представляваща предсрочно падежирала главница по Договор за кредит № ***/**.**.****г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната
исковата молба - 05.01.2024г., до окончателното изплащане.
В насрещната искова молба ответникът сочи, че по силата на сключения договор за
кредит №***/**.**.****г. е предоставил на ищеца заемната сума в размер на 500 лв. чрез
е.b., за което е съставена разписка № ***. Излага, че по заема е направено едно погашение от
80,00 лв. на **.**.****г., поради което счита, че кредитът е станал предсрочно изискуем на
основание чл. 8 от договора, като се моли насрещната искова молба да се счита за
волеизявление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по насрещния иск е депозирала отговор, с
който го оспорва като неоснователен. Сочи, че договорът за кредит е нищожен на подробно
изложените в исковата молба основания. Оспорва изрично претенцията за разноски.
Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното:
По делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК са приети за безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата за наличието на облигационно отношение
между Я. И. И. и „Н.“ *** по Договор за кредит № ***/**.**.****г.; в чл. 6 от който е
предвидена неустойка в размер на 450,00 лв. за периода, когато кредитът не е бил обезпечен,
ако ищцата не предостави гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора.
От писмените доказателства - копие от: договор за потребителски кредит „Д. ***“ №
***/**.**.****г.; разписка за извършено плащане ***/**.**.****г., се установява, че на
**.**.****г. между страните в производството е сключен Договор за потребителски кредит,
въз основа на който „Н.“ *** поел задължение да предостави на ищцата сума в размер на 500
лева под формата на кредитна линия като съгласно чл. 3 от договора сумата следвало да
бъде върната в 1-годишен срок от сключване на договора при годишен лихвен процент 40,60
% съобразно чл. 11, ал. 1 и годишен процент на разходите съобразно чл.11, ал. 4 от 49,09 %,
при общо дължима сума съобразно чл. 11 ал. 5 в размер на 703,04лв. Съгласно чл. 4, ал. 3 от
договора, заемателят се задължил до края на деня, следващ деня на сключване на договора за
кредит, да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция или небанкова
гаранция на стойност 1000 лева, като съобразно чл. 6, ал. 1 ако не бъде предоставено
2
обезпечението, кредитополучателят дължи заплащането на неустойка в размер на 4 лева +
0,89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,89% от сумата
на усвоения транш за всеки следващ ден, платима съгласно правилата на чл.6, ал. ведно с
всяко лихвено плащане на падежа му.
Приетите по делото решение № **/**.**.****г. на АдмС-Ш. по к.а.н.д. № ***/****г.,
решение № ***/**.**.****г. на АдмС-Ш. по к.а.н.д. № **/****г., протокол № ** на *** от
12.02.2016г., писмо изх. № *-**-***/**.**.****г., писмо изх. № ***/**.**.****г., съдът
намира за неотносими за предмета на настоящия спор, тъй като касаят неравноправни клаузи
в Общите условия на „Н.“ ***, а с процесната искова молба се оспорва клауза от
индивидуално сключен договор.
По делото е изслушано заключение по допусната Съдебно-счетоводна експертиза, от
което се установява, че сумата по Договор за кредит № ****/**.**.****г. в размер на 500 лв.,
е усвоена от кредитополучателя в брой на каса на „И.“ като е преведена в 15ч. и 22 мин. от
„Н.“ *** чрез системата на „И.“ с получател: Я. И. И. и вписано в разписка №
***/**.**.****г. основание - „по договор за заем от Н.“. Във връзка с договора има
извършено едно плащане на дата **.**.****г. в размер на 80 лв., с което е погасена част от
главницата от 500 лв. и остатъкът по нея е 420 лв. По договора има начислено задължение за
договорни лихви в размер на 50,04 лв., които са начислени до дата на падеж 06.08.2020г.
Приложен е лихвен процент в размер на 40,6% ГЛП върху главницата от 500 лв., който
отговаря на лихвения процент по чл. 11 от Договора.
Въз основа на така установените факти, В. районен съд, като съобрази
приложимия закон, приема от правна страна следното:
Според уточняващите молби подадени въз основа на дадени от съда указания,
ищецът по първоначалната искова молба е предявил искове за прогласяване нищожност на
оспорената клауза: главен с правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД поради противоречие на добрите нрави и евентуални с правно основание чл. 124 от ГПК
вр. от 146, ал. 1 вр. чл.143, ал.1, т.5 и т.19 вр. ал. 1 от ЗЗП като неравноправна; с правно
основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 21, ал. 1 вр. чл. чл.19 ал.4 от ЗПК и чл. 21, ал.1 вр. чл. 33 от
ЗПК поради заобикаляне на императивни норми от ЗПК.
Предявеният насрещен иск е с правно основание чл. 9, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
Предвид горепосочената правна квалификация на предявените искове и нормата на
чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК ищецът по първоначалния иск носи доказателствената тежест да
установи наличието на посочените основания за нищожност на процесната клауза на чл. 6 от
сключения между страните Договор за кредит № ***/**.**.****г., поради противоречие с
добрите нрави, а в евентуалност, поради неравноправност по см. на чл.143, ал.1, т.5 и т.19 от
ЗЗП или поради заобикаляне на чл.19 ал.4 от ЗПК, или поради противоречие с чл. 33 от ЗПК.
В тежест на ответника по първоначалния иск е да установи, че клаузата на чл. 6 от
сключения между страните Договор за кредит № ***/**.**.****г. е действително уговорена
в изпълнение на задълженията на заемодателя, произтичащи от императивните правила на
ЗЗД, ЗПК и ЗЗП.
Ищецът по насрещния иск носи доказателствената тежест да установи: 1) наличието
на валидни облигационна връзка между страните по Договор за кредит № ***/**.**.****г.,
както и усвояването на кредита от ответника; 2) изпълнение на задълженията на
заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно
предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; 3)
индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на
размера на лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите такси, разходи и неустойки
3
в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба; 4) настъпилата
предсрочна изискуемост на вземането за главница.
В тежест на ответника по насрещния иск е да проведе насрещно доказване по горните
факти и да установи своите твърдения за положителните факти, от които черпи изгода и
възраженията, с които упражнява свои материални права - че договорът за кредит е нищожен
или че е заплатил дължимата сума за главница по договора за кредит или други
правоизключващи, правонамаляващи или правопогасяващи възражения.
На основание чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът служебно следи за съответствието на
уговорените клаузи в процесния договор с императивните материалноправни норми, както и
за наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор като при установено
наличие на такава, в доказателствена тежест на ответника и ищец по насрещния иск е да
установи, че съответната клауза е уговорена индивидуално.
По първоначално предявените в условието на евентуалност искове:
Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което
на основание § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна
се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност – чл. 7, ал. 2 от ГПК (в този
смисъл и ТР № */**** от **.**.**** год. на ОСГТК На ***; Решение № *** от **.**.**** г.
по гр.д. № ***/**** г. по описа на ***, I г. о., ГК и др.).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор сключен с потребител, тя
следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на
чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури
обезпечение, чрез банкова или небанкова гаранция (които следва да отговарят на
кумулативно поставени изисквания). При неизпълнение на това задължение, съобразно чл.
6, ал. 1 от договора и погасителния план към него, длъжникът дължи на кредитора
неустойка в неопределен, но определяем размер.
Граматическото и смислено тълкуване на съдържанието на клаузата на чл. 4, ал. 3 от
договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем налага
извода, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които чл. 4, ал. 3 от
договора възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в много нисък размер (500 лева).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова или небанкова гаранция на
двойно по-голяма стойност. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати, като капитализира допълнително
вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно кредиторът не включва т.нар. от
него „неустойка“ към договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като стремежът
му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (съобразно чл. 11 от
договора за кредит, вземането за неустойка не се включва в предвижданията формиращи
размера на ГПР).
Предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на практика
4
представлява прикрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за
потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
От изложеното следва, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в чл. 1,
т. 4 от договора е посочено, че ГПР е 49,09 %, но същият не съответства на действителния
процент на разходите, тъй като посочената в чл. 4, ал. 3 от договора „неустойка“ е с характер
на възнаграждение и е следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 13 от ЗПК, не дава възможност на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора
за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като „нелоялна“ и по–специално
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 от ЗПК, недействителност на
договора в неговата цялост.
Изложеното води до извод за нарушение на разпоредбите по чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11
и т.13 от ЗПК, които са насочени както към осигуряване защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, така и за
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити по начин, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая, липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора, по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 13 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
същия, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита, което
представлява и неравноправна клауза по см. на чл. 143, ал. 2, т. 19 вр. ал.1 от ЗЗП. Клаузата в
договора за поръчителство касаеща уговореното възнаграждение за поръчителя е почти
равно на стойността на самия кредит. Според съда това е типичен пример за уговорка във
вреда на потребителя по см. на чл. 143, ал.2, т. 5 вр. ал. 1 от ЗЗП, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
С посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.
5
19, ал. 1 ЗПК, а така и отразява по-нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща
сума в по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Това води до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Е.
парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради
което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,
за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
Необходимостта от предоставянето на ясна информация за финансовата тежест на кредита е
и с цел извършването на информиран избор от потребителя относно договора, който да
сключи. В противен случай, потребителят би бил препятстван да сключи договора за кредит
при най-благоприятните за него условия.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК процесният
договор за потребителски кредит се явява недействителен в своята цялост, предвид
несъответствието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, поради което не се налага изследване
на недействителността на отделни клаузи от него.
В тази насока следва да се вземе предвид и практиката на ВКС, според която съдът не
е обвързан от заявената от ищеца последователност на кумулативно или евентуално
заявените основания за нищожност на правна сделка, като следва да ги разгледа според
тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона
или заобикалянето му) през по-леките – каквито са липсата на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липсата на форма - Решение
№ ** от **.**.**** г. на *** по гр. д. № ***/**** г., IV г. о., ГК ; Решение № *** от
**.**.****г. по гр. д. № ****/****г. на IV г. о. ВКС; Решение № ** от **.**.**** г. по гр. д.
№ ***/****г. I г. о. ВКС; Решение № *** от **.**.**** г. по гр. д. № ****/**** г. IV г. о. ***
и др.
По предявения насрещен иск:
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи. В този смисъл, ответницата е дължала плащане единствено на
предоставената в заем сума от 500лева. Не се спори между страните, а същото се установява
и от изслушаното заключение по допуснатата Съдебно-счетоводна експертиза, че ищцата е
получила уговорената сума, от която е върнала 80 лева. С оглед установената
недействителност на договора и доколкото в този случай се дължи единствено главницата,
която в случая се претендира в размера, който не е погасен, следва да бъде уважен
насрещният иск на ответника за заплащането й.
По разноските:
С оглед изхода на спора по предявения първоначален иск, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски за
настоящото производство от общо 50 лева за внесена държавна такса.
Съобразно приложения договор за правна помощ, адвокатското възнаграждение
следва да бъде присъдено по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА на представлявалия ищеца адвокат.
Съдът предвид фактическата и правна сложност на спора – претенция касаеща масово
срещани в практиката тъждествени дела, вида и обема на извършените процесуални
действия по делото, намира, че възнаграждението следва да се определи в минималния
размер посочен в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС – 400 лв., което се присъди със
съответно дължимия ДДС.
С оглед изхода на спора по предявения насрещния иск, в полза на ищеца по него,
6
следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, които са в размер на
50 лева за държавна такса; и 100 лева- юрисконсултско възнаграждение определено от съда
на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП.
Относно платеното от ищеца по насрещния иск възнаграждение за вещо лице от 350
лева, съдът намира, че следва да се разпредели поравно между страните, тъй като касае
ССчЕ, която е служебно допусната от съда като относима към предмета, както на насрещния
иск, така и на първоначалния иск, съразмерно с крайния изход на спора по тях.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 22 вр. чл. 21,
ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 вр.
ал. 1 от ЗЗП в отношенията между Я. И. И., ЕГН **********, с адрес: с. С. О., ул. „Р. № ** и
„Н.“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С.“ № * (Л. Т.), ет. **,
че клаузата на чл. 6, ал. 1 от сключения между страните Договор за кредит „Д. ***“
№***/**.**.****г. е нищожна.
ОСЪЖДА на основание чл. 9, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1
от ЗЗД Я. И. И., ЕГН **********, с адрес: с. С. О., ул. „Р. № ** да заплати на „Н.“ ***, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С.“ № * (Л. Т.), ет. **, сумата от 420
лева представляваща главница по Договор за кредит „Д. ***“ №***/**.**.****г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Н.“ ***, ЕИК *** да заплати на Я.
И. И., ЕГН ********** сумата от общо 50 лева – разноски за настоящото производство по
първоначално предявените искове.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК вр. чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА „Н.“
***, ЕИК *** да заплати на на адвокат Д. В. М. от АК - П. сумата от 480 лв. - адвокатско
възнаграждение с ДДС за производството по настоящото дело.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Я. И. И., ЕГН ********** да заплати
на „Н.“ ***, ЕИК *** сумата от общо 325 лева – разноски по насрещния иск разгледан в
производството.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7