№ 10479
гр. С., 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Виктория М. СтаниС.а
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА
като разгледа докладваното от Виктория М. СтаниС.а Гражданско дело №
20241110129736 по описа за 2024 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по повод на искова молба вх. № ......../23.05.2024 г. на В. С. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С., ул. „Ш. .........., срещу „......“ ООД, ЕИК ...................,
със седалище и адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.“ .........., с която са предявени за
разглеждане обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. първо ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК и чл. 143
ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № ............,
сключен между ищеца и ответника, съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10,00 лева –
част от сума в общ размер от 204,80 лева, представляваща недължимо платена сума по
договор за паричен заем № ............, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 23.05.2024 г. до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че на 23.01.2024 г. между В. С. и „......“ ООД е сключен
договор за паричен заем № 232998, по силата на който ответникът е отпуснал на ищеца заем
в размер на 300,00 лева, като видът на вноската е седмична, броят на погасителните вноски
е 3, а размерът на месечния лихвен процент не е посочен. В чл. 6 от договора е посочено, че
заемателят се задължава да предостави на кредитора едно обезпечение измежду следните:
физическо лице – поръчител, банкова гаранция, ипотека, особен залог върху движима вещ. В
чл. 8 страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 204,80 лева. Излагат се
твърдения, че още със сключване на договора на ищеца – кредитополучател е начислена
неустойка в размер на 204,80 лева, тъй като не е представил в срок надлежни поръчители
или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, а на 29.01.2024 г. ищецът е
заплатил сума в размер на 375,00 лева, с което плащане изцяло е погасил задълженията си
по кредита. По отношение на клаузата за заплащане на неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение се излагат съображения, че така уговорената неустойка,
която не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
1
и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Поддържа се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй
като разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, а с процесната
клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. Поддържа се, че клаузата е неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Излагат
се доводи, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК „.......... ” ООД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която
по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се
плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.
При условие, че ГПР е бил законосъобразно описан, действителният такъв би възлизал на
стойност, многократно над допустимата, поради което е налице нарушение на разпоредбата
на чл. 19, ал, 4 ЗПК, водеща до нищожност на договора. Излагат се съображения, че
посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д,
ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Поддържа, че по процесния договор условията са явно неизгодни с
оглед на явното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации,
като е получил заем в размер на 300,00 лева и е върнал сумата от 375,00 лева и ответното
дружество реално е получило възнаграждение в размер на 75,00 лева за срок от 6 дни.
Навеждат се аргументи за нищожност на целия договор за паричен заем и се твърди, че
същият не е написан по ясен и разбираем начин, не всички елементи на договора са
представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, и документът на
договора не е изготвен в два екземпляра – по един за всяка от страните по него; поради това,
че в него не е посочен ГПР с компонентите, които са послужили за неговото изчисление,
респективно, че същият е грешно посочен, тъй като в него не са включени всички разходи
по кредита; че договорът е нищожен поради това, че посочената в него възнаградителна
лихва протИ.речи на добрите нрави и липсват каквито и да било условия за прилагането на
годишния лихвен процент по кредита. В заключение ищецът посочва, че клаузите в
процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл. 147 ал. 1 ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора. Излага още и твърдения, че е бил принуден да сключи договора
за заем, предвид обстоятелството, че се е намирал в крайна нужда и не е разполагал с
достатъчно финансови средства, за да задоволи своите и на неговото семейство основни
потребности — заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от
неотложен характер, като поддържа, че ако тези факти не бяха налице нямаше да сключи
процесния договор при тези условия. Поради това, моли съда да постанови решение, с което
да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника „......“ ООД, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Не
оспорва обстоятелството, че между ищеца и „......“ ООД е сключен договор за паричен заем
№ ............ за сумата от 300,00 лава, която е получена от кредитополучателя, като
договорената между страните неустойка е в размер на 204,80 лева. Твърди, че лихвата за
целия период на договора за заем 23.01.2024 г. - 23.04.2024 г. е в размер на 20,20 лева.
Излага съображения, че неустойката за непредоставяне на обезпечение съставлява разход,
който заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си за предоставяне на
надеждно обезпечение на договора и като индивидуално договорена между страните не
протИ.речи на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Поддържа, че при изчисление на ГПР не
следва да бъде включен размерът на неустойката по чл. 8 от договора за заем, тъй като
2
същата няма характер на лихва, такса или друг разход по кредита. Ответникът излага
доводи, че в конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по
договора за заем е спазено, а дължимите суми за лихва и неустойка за неосигуряване на
обезпечение са ясно посочени в погасителния план и са включени в размера на месечната
погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща на своя съконтрахент за уговорения
3-месечен срок. Поради това, правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за
плащанията по кредита не е нарушено. Излага доводи, че ако се приеме, че неправилното
посочване на ГПР в договора за кредит представлява основание за неговата
недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК,
които регламентират нищожността на клаузите, с които се надвишава максималния ГПР, и
последиците от тази нищожност, която не се отразява върху валидността на самия договор и
той продължава да се прилага без тях. Твърди, че нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда
в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляване на ГПР. Излага съображения, че в случая размерът на договорната лихва е
съобразен със законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата за нейното
начисляване не би могла да протИ.речи на общоприети етични и морални норми, тъй като
същите са съобразени от законодателя при създаването на правната норма и не могат да
служат като основание за неприлагането на последната. Претендира разноски.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
С проекта на доклад, обективиран в определение № 49286/03.12.2024 г., и обявен за
окончателен в проведеното на 19.02.2025 г. открито съдебно заседание, Софийски районен
съд е отделил, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, като безспорно между страните и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между ищеца и ответника е сключен
договор за паричен заем № № ............ Със същото определение съдът е уведомил страните,
че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител.
От приетия по делото като писмено доказателство Договор за паричен заем №
49286/03.12.2024 г. се установява, че той е сключен между „......“ ООД – като заемодател, и
В. С. С. – като заемател, по силата на който заемодателят е поел задължение да предостави
на заемателя паричен заем в размер на сумата от 300,00 лева, срещу насрещно задължение
на заемателя да я върне чрез заплащане на 3 броя месечни погасителни вноски, всяка в
размер на по 106,73 лева, първата от които платима на 23.02.2024 г., а последната – на
23.04.2024 г., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран месечен лихвен процент в
размер на 3.330 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от 48,347 %, като общата сума,
дължима за връщане от заемателя възлиза на 320,20 лева.
Съгласно чл. 6 от договора страните се споразумяват той да бъде обезпечен
едновременно с две отделни обезпечения: гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал.
2, т. 1 от ОУ към договора за заем, и с второ, избрано от заемателя обезпечение – ценна
книга, издадена в полза на заемодателя.
В чл. 8 от договора е посочено, че с подписването му заемателят декларира, че му е
известно и се счита за уведомен, че при непредставяне на уговореното в чл. 6 обезпечение в
тридневен срок от сключване на договора, или в случай, че предоставеното от него
обезпечение не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 и 4 от ОУ, същият дължи на
заемодателя неустойка в размер на 204,80 лева, с начин на разсрочено плащане, посочен в
погасителен план към договора за заем.
Между страните не е спорно, а се установява от представения по делото като писмено
3
доказателство разходен касов ордер /л. 9 от делото/, че заемодателят е предоставил на
заемателя уговорената заемна сума в размер на 300,00 лева. В подкрепа на този фактически
извод са и констатациите на вещото лице по изслушаното по делото и неоспорено от
страните експертно заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/.
Между страните не е спорно, а се установява от представения по делото като писмено
доказателство приходен касов ордер /л. 10 от делото/, че за погасяване на задълженията си
по процесния договор за кредит заемателят е извършил в полза на заемодателя едно
плащане в общ размер на 375,00 лева.
От изслушаното и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2
ГПК експертно заключение на вещото лице И. Д. по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, което преценено по реда на 202 ГПК районният съд кредитира като обективно
и компетентно изготвено от специалист в съответната област, се установява, че при
включване в ГПР на уговорената в чл. 8 неустойка, то ГПР би бил в размер на 3 327,86 %.
След справка в счетоводството на ответното дружество експертът е установил реалното
постъпване на сумата в размер на 375,00 лева, която е била разпределена за погасяване на
задълженията по договора за кредит, както следва: 300,00 лева – главница, 73,03 лева –
неустойка, 1,97 лева – лихви.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл.
33, ал. 1 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от договор
за паричен заем № ............, сключен между ищеца и ответника, съединени с осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 10,00 лева – част от сума в общ размер от 204,80 лева, представляваща
недължимо платена сума по договор за паричен заем № ............, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда – 23.05.2024 г. до окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за нищожност на
клаузата на чл. 8 от процесния договор за потребителски кредит. Съгласно практиката на
ВКС, която настоящият състав споделя, когато е предявен иск за прогласяване
недействителността на сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени
повече от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че
е сезиран с множество обективно съединени искове – при един петитум ищецът е заявил
множество основания за прогласяване недействителността на сделката. С оглед на
основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при условията на
евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-
тежкото към най-лекото / в този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г.
по описа на ВКС, III г. о./.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание, че
част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заемът да бъде обезпечен с някое
от посочените в клаузата обезпечения, както и че договорът за заем и клаузата за
обезпечение са нищожни на заявените с исковата молба основания – поради неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По делото не е спорно, и се установява от приетите доказателства, обстоятелството,
че между „......“ ООД – като заемодател, и В. С. С. – като заемател, по силата на който
заемодателят е поел задължение да предостави на заемателя паричен заем в размер на
сумата от 300,00 лева, срещу насрещно задължение на заемателя да я върне чрез заплащане
4
на 3 броя месечни погасителни вноски, всяка в размер на по 106,73 лева, първата от които
платима на 23.02.2024 г., а последната – на 23.04.2024 г., заедно с възнаградителна лихва при
фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3.330 % и годишен процент на разходите
/ГПР/ от 48,347 %, като общата сума, дължима за връщане от заемателя възлиза на 320,20
лева. Съгласно чл. 6 от договора страните са се споразумели той да бъде обезпечен
едновременно с две обезпечения: гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от
ОУ към договора за заем, и с второ, избрано от заемателя обезпечение – ценна книга,
издадена в полза на заемодателя. Съгласно чл. 8 от договора при непредставяне на
уговореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, или в случай,
че предоставеното от него обезпечение не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 и 4
от ОУ, заемателят дължи заплащане на заемодателя на неустойка в размер на 204,80 лева, с
начин на разсрочено плащане, посочен в погасителен план към договора за заем.
По делото не са спорни и обстоятелствата, че в изпълнение на поетото по договора
задължение, ответникът – заемодател е предал на ищеца – заемател сумата в размер на
300,00 лева, а ищецът – заемател, в погашение на задължения по договора, е заплатил в
полза на ответника – заемодател сума в общ размер на 375,00 лева. Последните се
установяват по категоричен начин и от неоспорените констатации на заключението на ССчЕ.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да протИ.речи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай към договора е приложен
погасителен план, неразделна част от него, в който са посочени погасителните вноски по
брой, размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за
целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 8 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
5
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 48,347 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 204,80 лева, която
се начислява автоматично от заемодателя при непредставяне на уговореното в чл. 6
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, или в случай, че предоставеното от
него обезпечение не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 и 4 от ОУ.
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая е несъмнено, че получаването на заема
е било обусловено от предоставяне на едновременно на две „обезпечения“, едно от които
„гарант“, отговарящ на определени изисквания на заемодателя, като заемателят се е съгласил
да заплати неустойка в размер на 204,80 лева, която се заплаща разсрочено съгласно
приложен към договора погасителен план. С уговорената в чл. 8 неустоечна клауза се цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната
сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“. Този извод следва от спецификата и краткия
срок /тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена
неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема.
Тридневният срок за предоставяне на „гарант“ – 2 физически лица, е прекомерно кратък и
това създава значително затруднение за заемателя, както за предоставяне на обезпечение
чрез двама поръчители, тъй като последните следва да отговарят на критерии, чието
изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на множество
документи, вкл. официални такива. Същевременно в договора и в ОУ липсва клауза, която да
предвижда освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако
предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив,
тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда
задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи
действия. По този начин ясно се установява, че кредиторът не е очаквал изпълнение на
6
задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи като
обезпечение „поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем и
предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се
отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на
неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по
кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към
изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма
да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Не може да бъде пренебрегнат и
фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е
санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 70 % от размера на заетата сума. В
аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението на
кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в протИ.речие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
протИ.речи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката надхвърля 70 % от размера на
заетата сума и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 8 неустойка
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в протИ.речие с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума по чл. 8 те не могат да изпълнят отредената им функция - да
дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Съгласно приетото по делото експертно
заключение на вещото лице по ССчЕ при включване в ГПР на уговорената в чл. 8 неустойка,
то ГПР би бил в размер на 3 327,86 %, с което многократно се надвишава законоустановения
размер на ГПР.
При горните мотиви съдът намира оспорената клауза на чл. 8 от процесния договор за
кредит за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 143, ал. 1, вр. с чл. 146, ал. 1
ЗЗП и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, поради което искът следва да бъде уважен на това основание.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: 1./ че е заплатил твърдяната сума по договор за паричен заем № ............, вкл.
за погасяване на сумата по неустоечната клауза; 2./ че това разминаване на блага от
7
имуществото на ищеца в имуществото на ответника е без правно основание
При позитивно установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена
тежест на ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на
платените от ищеца искови суми – наличието на валидни клаузи в процесния договор за
паричен заем, въз основа на които са извършени начисления на процесната стойност.
От приетото без възражения на страните експертно заключение на вещото лице И. Д.
по допуснатата ССчЕ се установи, че общо заплатената от заемополучателя сума по
договора за кредит възлиза на 375,00 лева, която е била разпределена от заемодателя за
погасяване на задълженията по тях, както следва: 300,00 лева – главница, 73,03 лева –
неустойка, 1,97 лева – лихви.
Предвид доказване факта на плащането на сумата в размер на 73,03 лева – неустойка,
в тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Доколкото искът за
установяване на нищожност на клаузата е основателен, то липсва основание за задържане на
сумата.
Искът е предявен като частичен – до размера на сумата от 10,00 лева, поради което
следва да се уважи в цялост. Като законна последица върху тази сума следва да се присъди и
законна лихва, считано от 23.05.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното плащане.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски има ищецът. Последният претендира
присъждане на разноски за платена държавна такса в размер на 100,00 лева и платено
адвокатско възнаграждение в размер на 800,00 лева по договор за правна защита и
съдействие. Своевременно от ответната страна е релевирано възражение за прекомерност на
претендирания адвокатски хонорар, което съдът намира за основателно, поради следното:
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение
от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, протИ.речи на посочения чл. 101, § 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато
тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. Съобразно цитираната задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан
от праговете, разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение
за всеки отделен случай, след извършване на преценка относно правната и фактическа
сложност на делото и конкретно извършените от процесуалния представител действия. В
разглеждания случай при определяне размера съдът съобрази липсата на фактическа и
правна сложност на делото, определена от вида на предявените искове и ангажираните
доказателства в процеса, обстоятелството, че се касае за защита по предявени две искови
претенции, но произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел – съответно
да се признае нищожността на съответна договорна клауза, респ. да се върнат сумите,
заплатени от ищеца на основание тази клауза, определяща и сходния предмет на доказване
по делото по всеки иск, поради което за осъществената защита по тези претенции на
пълномощника на ищеца се следва едно възнаграждение. Отчитайки конкретно извършените
от процесуалния представител на ищеца процесуални действия по защита правата на ищеца,
изчерпващи се с подаване на исковата молба, и обстоятелството, че делото е разгледано в
рамките на три съдебни заседания, без лично явяване на адвокат Г., и поради
невъзможността именно на същата да изпълни указания на съда за внасяне на депозит за
8
ССчЕ, съдът определи размера на възнаграждението в общ размер от 250,00 лева.
С оглед на изхода на делото и на основание чл. 77 ГПК ответникът следва да заплати
в полза на бюджета на съда сумата в размер на 350,00 лева – разноски за платен депозит за
вещо лице по ССчЕ.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от В. С. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С., ул. „Ш. .........., срещу „......“ ООД, ЕИК ..................., със седалище и
адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.“ .........., че клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем
№ ............, е нищожна поради протИ.речие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „......“ ООД, ЕИК ..................., със седалище и адрес на управление: гр. Х.,
ул. „Л.“ .........., да заплати на В. С. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. „Ш.
.........., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 10,00 лева – част от сума в общ размер
от 204,80 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем №
............, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
23.05.2024 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер
на 350,00 лева – сторени разноски в производството по гр. д. № 29736/2024 г. по описа на
СРС, 29 състав.
ОСЪЖДА „......“ ООД, ЕИК ..................., със седалище и адрес на управление: гр. Х.,
ул. „Л.“ .........., да заплати в полза на бюджета на Софийски районен съд сумата в размер на
350,00 лева – разноски за депозит за ССчЕ в производството по гр. д. № 29736/2024 г. по
описа на СРС, 29 състав.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9