№ 13932
гр. София, 16.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20241110100630 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от Т. М. С. и Б. Х. С. срещу Н. А. К. кумулативно обективно и
субективно активно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, както следва: 1). за заплащане на Т. М. С. на сумата от 20 531,25 лева,
представляваща припадащата се на ищцата част от обезщетение за неоснователно ползване
през периода 01.01.2019 г. – 31.12.2023 г. от ответницата на лек автомобил „[ модел ]“ с рег.
№ [рег.номер], рама № [номер], ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба – 02.01.2024 г. до окончателното изплащане и на
сумата от 4 126,15 лева, представляваща лихва за забава за периода 01.01.2021 г. – 31.12.2023
г. и 2). за заплащане на Б. Х. С. на сумата от 6 843,75 лева, представляваща припадащата се
на ищеца част от обезщетение за неоснователно ползване през периода 01.01.2019 г. –
31.12.2023 г. от ответницата на лек автомобил „[ модел ]“ с рег. № [рег.номер], рама №
[номер], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 02.01.2024 г. до окончателното изплащане и сумата от 1 375,38 лева,
представляваща лихва за забава за периода 01.01.2021 г. – 31.12.2023 г.
Ищците твърдят, че са собственици на следната движима вещ - лек автомобил „[ модел
]“ с рег. № [рег.номер], рама № [номер] и двигател № 27194630035151. Посочват, че същият
приживе бил придобит, чрез покупка, от лицето Х.Н. С. по време на брака му с ищцата Т. М.
С., а с това и в режим на съпружеска имуществена общност. Поддържа се, че след смъртта
на собственика на 27.08.2017 г. и по силата на наследственото правоприемство автомобилът
станал собственост на ищците, при следните квоти: ¾ идеални части за Т. С., от които една
част като лична собственост и една част като законен наследник (съпруга) на починалия
собственик и ¼ част за Б. С., по наследяване от баща му. Ищците излагат, че от момента на
смъртта на Х. С. и до настоящия такъв превозното средство се намира във фактическа власт
на ответницата по делото Н. К., която още през 2017 г. отказала да им го предаде. Твърди се,
че предвид това нейно поведение, ищците потърсили защита на правата си по съдебен ред,
като с влязло в законна сила съдебно решение, постановено по гр. дело № 1110/2018 г. по
1
описа на Софийски районен съд, 29-ти състав са уважени предявените от Т. М. С. и Б. Х. С.
срещу Н. А. К. осъдителни искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, ищците са признати за
собственици при съответните идеални части на процесното МПС, а ответницата е осъдена да
им предаде владението върху автомобила, както и да им заплати парични обезщетения за
лишаването им от неговото ползване за времето до 28.12.2018 г. Посочва се, че въпреки така
постановеното решение и до момента автомобилът не е предаден на ищците, а се държи от
ответницата К., като същите не са имали възможността за фактическото му ползване и не са
получили обезщетение за ползването му от ответната страна. Ето защо, Т. М. С. и Б. Х. С.
намират, че в полза на всеки от тях е възникнало право на обезщетение за лишаването им от
ползването на собствената им вещ от ответницата, определено според размера на пазарния
наем за такъв вид автомобили и равняващо се на притежавания обем от права върху МПС.
Считат, че Н. К. дължи и обезщетение за забава за времето от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г.,
който период е съобразен с нормативно установения срок на погасителната давност на
вземанията за лихви. В тази връзка посочват, че през октомври-ноември 2017 г. ищецът Б.
С., в лично качество и като пълномощник на своята майка, е провеждал разговори с
ответницата, с отправяне на покани за предаване на процесното МПС, каквото не е налице и
към настоящия момент, въпреки липсата на правно основание същата да държи вещта. С
тези съображения се отправя искане за уважаване на исковите претенции и за присъждане на
сторените по делото разноски.
В депозирания по делото писмен отговор ответницата Н. К., чрез пълномощника си
адв. З., оспорва предявените искове по основание и размер. Излага, че ищецът Б. С. винаги е
разполагал с пълномощно за управление на автомобила и с ключове, както от МПС, така и
от гаража, а при посещението си в страната К. е предоставяла възможността на същия да
ползва превозното средство за пътуване. Отрича да е препятствала достъпа на ищците до
автомобила. Посочва, че същата е заплатила равностойността на превозното средство в хода
на производството по изпълнително дело № 1738/2020 г. по описа на ЧСИ Уляна
Димоларова на основание чл. 521, ал. 2 ГПК, поради което намира за недопустимо от
ответницата да се претендира обезщетение за лишаване от право на ползване за вещ, чиято
равностойност е заплатена от нея. Наред с това поддържа, че процесното МПС е вещ,
негодна за нормална употреба, доколкото не е в движение от 07.03.2018 г., което също
обуславя недължимостта на обезщетение за лишаване от ползването му. С отговора на
исковата молба ответната страна излага твърдения, че в периода 18.10.2019 г. – 30.08.2020 г.
същата е направила конкретни разходи за поддържане на вещта, които поначало са дължими
от ищците, като собственици на автомобила през релевантния период. Конкретно описва, че
на 18.10.2019 г. са извършени следните ремонтни дейности на обща стойност от 1602 лева, а
именно: смяна на радиатор парно, комплект съединител, ангренажен ремък, обтяжна ролка,
пистов ремък, водна помпа, спирачни накладки, спирачен диск, тампон преден носач,
двигателно масло, маслен филтър, въздушен филтър, ремонтен комплект. На 30.08.2020 г.
били извършени ремонтни дейности на обща стойност от 3838 лева, както следва: задна
броня, тампон за ресор 2 броя, външен кормилен накрайник, акумулатор, запалителна
бобина, носачи преден мост, автомобилни гуми, жило ръчна спирачка, шарнир преден мост,
хидравлично масло, монтажен комплект амортисьори, сензор вакуум, превключвател щанга
скорост, МАФ сензор, амортисьор заден мост, амортисьор преден мост комплект гарнитури
горен, каре комплект, оригинална част, крушки и антифриз. Намира, че от общата стойност
на тези разходи в размер от 5440 лева ищцата Т. С. дължи 4080 лева, а ищецът Б. С. 1360
лева, релевирайки възражение за прихващане със стойността им. С отговора Н. К. оспорва
дължимостта на лихва за забава, предвид липсата на отправена покана за заплащане на
обезщетението.
С постановено по делото определение от 11.10.2024 г. за съвместно разглеждане в
производството по настоящото дело с първоначалната искова молба и предявените със
същата искови претенции е прието възражението за прихващане, въведено от ответницата Н.
2
А. К., със сумата от 5440 лева, представляваща стойност на извършени разходи за ремонт на
процесния автомобил на 18.10.2019 г. и на 30.08.2020 г., необходими за поддържане на вещта
и използването й по предназначение, без знанието и без противопоставянето от ищците, от
които 4080 лева, дължими от ищцата Т. М. С. и 1360 лева от ищеца Б. Х. С., които суми да се
прихванат от претендираната от всеки от ищците главница.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно посочената разпоредба извън случаите, изрично предвидени в чл. 55 – чл. 58
ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне
онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Касае се за общия фактически състав на неоснователното обогатяване, насочен към
защита на права при настъпило разместване на имуществени блага при отсъствието на
признато от закона основание за това и съдържащ няколко основни елемента – обогатяване
на едно лице за чужда сметка, обедняване на друго лице, което да е свързано с обогатяването
и липсата на правно основание за последното.
При исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД основно значение за изясняване на правния спор има
установяване наличието на увеличаване без основание имуществото на едно лице за сметка
на имуществото на друго лице, при което средството за защита на обеднелия е именно с
кондикционния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Безспорно този ред за защита намира приложение и в случаите, при които
собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание за
това.
Съществено за този състав на неоснователно обогатяване е и наличието на връзка
между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Тази връзка обаче не е
причинно-следствена, тъй като законодателят не изисква обогатяването на едно лице да е
следствие на обедняването на друго или обратно. Двете са последица от друг факт/факти,
поради което в производство по предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се изясни дали
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от
обща група факти – в т.см. Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. дело № 1/1979 г. на
Пленума на ВС – по някои въпроси на неоснователното обогатяване. Определящо при
преценката на съда относно наличието на тази връзка е съществуването или не на
основание, което да оправдае настъпилото имуществено разместване.
Същевременно, съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ГПК отговорността на
обогатилия се неоснователно за чужда сметка е до размера на обедняването на лицето.
Една от възможните форми на проявление на това неоснователно разместване на
имуществени блага, е хипотезата на ползване на движима вещ без правно основание за това,
при което едната страна се обогатява – със спестените разходи, които е следвало да заплати
на другата страна – собственик на вещта, което е довело до обедняване на последната,
пропуснала да реализира ползи от вещта си, в частност чрез отдаването й под наем на трето
лице.
Следователно, при съобразяване с тези особености на общия фактически състав на
неоснователното обогатяване, като форма на извъндоговорен източник на облигационно
отношение, възникването в полза на ищците на процесното вземане е обусловено от
установяване, при условията на пълно и главно доказване на следните факти: 1). обогатяване
на ответницата, чрез ползване/упражняване на фактическа власт през процесния период на
собственото на ищците моторно превозно средство – лек автомобил „[ модел ]“ с рег. №
[рег.номер] без правно основание за това; 2). ищците да са собственици на съответните
3
идеални части от вещта; 3). обедняване на ищците вследствие от това обогатяване – от
лишаването им от ползване на превозното средство; 4). наличието на връзка между
обогатяването и обедняването, липсата на основание за обогатяването на ответницата;
размера на следващото се обезщетение.
При установяване на посочените обстоятелства, в тежест на ответницата е да установи
съществуването на основание за обогатяването си, чрез установяване наличието на
основание за ползване/упражняване на фактическа власт върху вещта през релевантния
период, както и да установи възраженията си.
Между страните не спори, че процесният лек автомобил „[ модел ]“ с рег. № [рег.номер]
е придобит приживе от лицето Х.Н. С., за което свидетелстват и данните в приетото по
делото свидетелство за регистрация част – 1 и удостовереното в него обстоятелство относно
собствеността върху автомобила. Не е спорно, че към момента на придобиването му лицето
се е намирало в брачно правоотношение с ищцата по делото Т. М. С., при което вещта е
придобита в режим на съпружеска имуществена общност. Няма спор, а и от представеното и
прието удостоверение за наследници от 30.08.2017 г., издадено от Столична община, район
Сердика, следва, че след смъртта на лицето Х. С. на 27.08.2017 г., негови законни
наследници са съпругата му Т. С. и синът му Б. С. – ищците по делото.
Посочените обстоятелства се подкрепят и от приобщените по делото заверени преписи
от съдебни актове, от които следва, че с Решение № 92862/12.04.2019 г., постановено по гр.
дело № 1110/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 29-ти състав, влязло в законна
сила на 27.01.2021 г., е признато на основание чл. 108 ЗС по отношение на Н. А. К., че Б. Х.
С. е собственик на ¼ ид. ч. от движима вещ - лек автомобил „[марка], с рег.№[рег.номер],
рама № [номер], двигател № 27194630035151, като ответницата е осъдена да предаде на
ищеца владението на лекия автомобил. В мотивите на съдебния акт е прието, че вещта е
придобита приживе от наследодателя на Б. С. – Х.Н. С., закупил автомобила по време на
брака си с лицето Т. М. С., при което ищецът е собственик на ¼ ид. част.
Установява се, че с Решение № 162459/28.07.2020 г., постановено по гр. дело №
81376/2019 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 85-ти състав е признато на
основание чл. 108 ЗС по отношение на Н. А. К., че Т. М. С. е собственик на 3/4 ид. ч. от
движима вещ - лек автомобил „[марка], с рег.№ [рег.номер], рама № [номер], двигател №
27194630035151, като ответницата е осъдена да предаде на ищцата владението на лекия
автомобил. Решението е влязло в сила в тази част на 24.09.2022 г. В мотивите на съдебния
акт е прието, че вещта е придобита приживе от наследодателя на ищците Т. С. и Б. С. – Х.
С., закупил автомобила по време на брака си с лицето Т. М. С., а с това и в режим на
бездялова съпружеска имуществена общност.
Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между
същите страни, за същото искане и на същото основание, а съгласно чл. 297 ГПК влязлото в
сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища,
учреждения и общини в Република България, като спорът, разрешен с влязло в сила
решение не може да бъде пререшаван, освен в предвидените от закона случаи - арг. чл. 299,
ал. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на
силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, предвиждайки, че решението влиза в
сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. В тази връзка съдът
съобрази и задължителните разяснения, дадени в мотивите на т. 18 от Тълкувателно
решение № 1 от 4.01.2001 г. т. гр. дело № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, в които е прието, че
решението се ползва със сила на пресъдено нещо само по отношение на спорното
материално право, въведено като предмет на делото, с основанието и петитума на иска, като
източникът на силата на пресъдено нещо е диспозитивът на решението, отразяващ крайната
констатация на съда и обявяващ правните последици от възприетите фактически и правни
4
изводи.
Изясни се, че с решенията по предходно водените дела между страните са уважени
предявени от Т. С. и от Б. С. срещу Н. К. искове по чл. 108 ЗС.
Ревандикационният иск е иск на невладеещият собственик срещу владеещия
несобственик на имота. Касае се за петиторен иск, насочен към защита на правото на
невладеещия собственик, който не притежава фактическото владение върху собствената си
вещ, да претендира от лицето, което без да има собственост или право на владение,
упражнява върху нея фактическо господство, да му възстанови владението и да му предаде
вещта. Искът по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до
съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху
процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота.
За да бъде решен предявеният с иска по чл.108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две
искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само
диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. Съгласно
задължителните за съда разяснения, дадени в мотивите на т. 2А от Тълкувателно решение №
4/14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в случай, че в хода на делото се
установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но
ответникът не владее този имот, съдът следва да уважи първото искане за правна защита
като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен
диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита- за предаване на владението на
имота. Така решението ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно
собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес
между същите страни.
Предвид изложеното, съдът намира, че с постановените съдебни решения по исковете
по чл. 108 ЗС със силата на пресъдено нещо са признати спрямо ответницата Н. К. правата
на ищците върху процесната движима вещ при съответните квоти – ¾ ид. части за ищцата Т.
С. и ¼ ид. част за ищеца Б. С..
По делото не се твърди и не се установява същите да са се разпоредили с правата си
върху вещта след този момент, поради което съдът приема за установено, че ищците са
собственици на л.а. [ модел ]“ с рег. № [рег.номер] при съответните квоти, което обуславя
активната им материалноправна легитимация като носители на правото да получат
обезщетение при доказано неоснователно лишаване от ползването на вещта.
С отговора на исковата молба по същество ответницата не оспорва, че през процесния
период е упражнявала фактическа власт върху процесния автомобил, оспорвайки да е
лишила ищците от възможността за това.
Трайната практика на ВКС приема, че когато собственикът на една вещ е лишен от
ползването й той пропуска ползи, но тези ползи се реализират от владелеца/държателя на
вещта, независимо от това по какъв начин той владее вещта – лично или чрез другиго и
независимо от това по какъв начин той е предоставил държането на чуждата вещ –
възмездно или безвъзмездно – в т. см. Решение № 98/26.05.2015 г. по гр. д. № 6186/14 г. на
ВКС, III г. о., Решение № 79/07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/19 г. на ВКС, III г. о.
По делото, за изясняване на обстоятелствата относно ползването на процесния лек
автомобил през исковия период са събрани гласни доказателствени средства, чрез разпита на
свидетелите Б. Н. Б., допуснат по искане на ищците и Е.Г.Н.а, допусната по искане на
ответната страна.
В показанията си свидетелят Б. споделя, че се намира в приятелски отношения със
семейство С.и, като познанството му с ищеца Б. е от много години, а понастоящем двамата
се намират в много добри отношения и си помагат. Разказва, че ищците притежават лек
автомобил „[марка] Ц класа“, бял на цвят, закупен приживе от бащата на ищеца Б. от
5
Германия. Споделя, че всяко лято при връщането си от чужбина, където живеел и учил,
ищецът ползвал автомобила, като заедно със свидетеля пътували с него в страната, и в
чужбина. Тогава Б. вземал автомобила с ключа от същия от своя баща Х. и след връщането
си в София отново го предавал на него. Свидетелят споделя, че след смъртта на баща си
през 2017 г. Б. повече не е имал достъп до автомобила, който се намирал в гараж в „Красна
поляна“. Пред съда св. Б. разказва, че след този момент ищецът започнал да търси вещи, в
т.ч. и автомобила, документите за него и много други от ответницата Н., която свидетелят
познава като приятелка на бащата на Б., с която същият приживе живеел на семейни начала.
Категоричен е в разказа си, че ищецът е звънял многократно на същата, за да поиска
документи, останали при нея след смъртта на баща му, в т.ч. относно автомобила, тъй като и
двата талона –голям и малък се намирали при нея, но същата не отговаряла на обажданията
му. Споделя, че в проведен телефонен разговор същата заявила на Б., че няма да види
автомобила и отказвала да го върне. Свидетелят разказва, че лично не е ходил с ищеца в
дома на ответницата, но е категоричен, че Б. си търсел автомобила, като ответницата
отказвала да го върне, а пред него Б. споделял за посещенията си на адрес, за телефонните
обаждания и за поведението на Н..
Свидетелката Е.Н. разказва, че познава ответницата от много дълги години, двете
работели заедно, а понастоящем се намират в близки, приятелски отношения. Споделя, че в
периода около 2008 г. – 2010 г. Н., заедно с Х., с когото тогава живеели заедно и когото
свидетелката познавала, взели автомобил „[марка]“ от Германия. Разказва, че двамата
ползвали автомобила, като пътували с него за море, в чужбина. Споделя, че тогава
автомобилът се паркирал в София, където живеела Н., в неин гараж. В разговори с Х. и Н.
свидетелката разбрала, че автомобилът се ползва и от сина на Х., на когото същият дал и
ключ от превозното средство. Свидетелката заявява, че не знае къде се намира автомобилът
след смъртта на Х. през 2017 г., като и самият гараж вече не съществува, не знае и за
предявени претенции за вещта към ответницата Н. от страна на сина му. Не е виждала след
този момент самата Н. да ползва автомобила.
При преценка на свидетелските показания съдът анализира същите с оглед обективните
данни, внесени в процеса чрез приобщените писмени доказателства, сочещи, че с
пълномощно с нотариална заверка на подписа от 23.12.2008 г. лицето Х. Н. С. е
упълномощило Б. Х. С. с правото да управлява – в страната и в чужбина личния му
автомобил „[марка] Ц 180“ с рег. № [рег.номер]. Представени и приети са и ремонтни карти
от 18.10.2019 г. и от 30.08.2020 г., издадени от третото за процеса лице „Интеркарс“ ООД с
клиент Н. К., в които са отразени данни за вложени части и извършени операции, касаещи
лек автомобил „[марка]“ с рег. № [рег.номер].
Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства обуславят извода, че през
исковия период процесният лек автомобил, собственост на ищците по делото, се е намирал
във фактическа власт на ответницата Н. К., което обстоятелство по същество е останало и
неоспорено в процеса. За да достигне до този извод, съдът взе предвид показанията на св. Б.,
който е категоричен в разказа си, че след смъртта на своя баща Х. през 2017 г. ищецът Б. С.,
въпреки опитите за това, не е получил автомобила от ответницата К.. Същият разказва и, че
тогава автомобилът се е намирал в гараж в „Красна поляна“, като документите са последния
се държали именно от ответницата Н., с която приживе бащата на ищеца Б. живеел заедно на
семейни начала. Свидетелят е и категоричен, че преди смъртта на баща му Б. С. е ползвал
автомобила, като получавал същия именно от баща си с ключ, на когото след това връщал
вещта, както и, че въпреки предприетите действия за връщане на автомобила
непосредствено след смъртта на баща си, това не се осъществило и до настоящия момент.
Действително показанията на свидетеля относно фактическото местоположение на
автомобила след 2017 г. и относно опитите на ищеца да установи контакт с ответницата за
връщането му не са израз на преките му впечатления, а на споделеното му от ищеца.
Същевременно разказа на свидетеля се подкрепя от обективните данни, внесени в процеса
6
чрез анализираните писмени материали, сочещи за възложени именно от ответницата К.
ремонтни дейности през м. 10.2019 г. и м. август 2020 г., предвид посочването й като клиент
в издадените работни карти и подписа й в графа „приел“ автомобила, което подкрепя
извода, че вещта се е намирала фактически при ответницата. Показанията на св. Б. в частта
относно закупуване на автомобила от бащата на ищеца и предоставената от същия
възможност на сина си да ползва вещта се подкрепя от разказното от св. Е.Н., която споделя,
че синът на Х. е имал правото да го ползва, както и от приетото по делото пълномощно от
23.12.2008 г. в полза на ищеца с правото да ползва притежавания от баща си лек автомобил
„[марка] Ц 180“ с рег. № [ рег.номер]. Разказаното от св. Б. относно фактическото
местонахождение на автомобила след смъртта на бащата на ищеца не се разколебава от
показанията на св. Н., доколкото същата споделя, че не знае къде се намира вещта след
смъртта на Х.. Споделеното от нея, че не е виждала ответницата да управлява автомобила
след този момент, както и, че самият гараж, където същият бил паркиран след закупуването
вече е разрушен, сами по себе си не са от естество да обосноват категоричен извод, че в
рамките на исковия период вещта не се е намирала при ответницата. Наред с това,
неоснователното владение от ответницата върху процесната вещ е установено със сила на
пресъдено нещо и с влезлите в сила решения по гр. дело № 1110/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 29-ти състав и по гр. дело № 81376/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, III ГО, 85-ти състав, с които са уважени предявените от всеки от
ищците срещу ответницата ревандикационни искове за съответно притежаваната идеална
част от собствеността.
Изясни се, че с отговора на исковата молба ответницата не отрича факта, че вещта се е
намирала при нея, въвеждайки довод, че ищецът Б. С. е имал възможност да ползва
автомобила, доколкото винаги е разполагал с ключове, като от МПС, така и от гаража, както
и с пълномощно за управлението му.
От показанията на св. Б. се установи, че след смъртта на баща си през 2017 г. ищецът е
предприел действия за връщане на вещта, но не е получил същата от ответницата Н., която
разполагала с документите за превозното средство. В показанията си св. Н. споделя, че
синът на Х. е разполагал с ключ от автомобила, както и от гаража, за което научила при
провеждани разговори с последния. Съдът, анализирайки свидетелските показания, намира,
че фактическата възможност за ищеца Б. С. да ползва превозното средство е съществувала
приживе на неговия баща, но не и след смъртта му, съобразявайки разказаното от св. Б. за
липсата на достъп до вещта след 2017 г., въпреки много опити за установяване на контакт с
ответницата по този въпрос, както и споделеното от св. Н., че информацията за управляване
на автомобила от сина на Х. е от преди смъртта на последния, след който момент
свидетелката е категорична, че не знае къде се намира автомобилът, а гаражът, който преди
това се е ползвал за паркирането му, вече бил разрушен. Наред с това, по делото няма
доказателства ответницата да е предала ключа от автомобила и документите му на ищците.
Ето защо, съдът намира за недоказано по делото твърдението на ответницата, че е
предоставила на ищците достъп до автомобила, респ., че не е възпрепятствала ползването
му. Действително по делото се установи, че в полза на ищеца Б. С. е издадено пълномощно
от неговия баща Х. С. с упълномощаване с правото да управлява собственото му МПС, но
упражняването на това право е обусловено от свободен достъп до вещта с оглед ползването
й по предназначение, с какъвто по делото не се установи да разполагат ищците, респ. да им е
предложен и осигурен от ответната страна
Съгласно практиката на ВКС, за да е налице фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД не е необходимо ответникът фактически да е използвал вещта и да
е реализирал приходи. След като не е предал вещта на собственика, той отговаря за
неоснователно обогатяване, тъй като е лишила собствениците на вещта от възможността да
извличат полза от нея.
7
С оглед на това е налице основание за ангажиране на отговорността на ответницата по
чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение на ищците за лишаването на последните от
ползването на процесния лек автомобил, насочено към възстановяване на имущественото
равновесие между субектите, до размера на обедняването.
Ползването на чужд недвижим имот без правно основание за това и препятстването на
собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на
правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го
ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин - в т.см. Решение № 252
от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., III г. о., ГК.
Достигнатият от съда извод за наличието на основание за заплащане на обезщетение
по реда на чл. 59, ал. 1 ГПК не се разколебава от данните по делото за прекратена
регистрация на процесното МПС, следващи от приобщеното към доказателствената
съвкупност удостоверение с изх. № 733200-9767/2018 г., издадено от СДВР, отдел „Пътна
полиция“. От съдържанието му се установява, че лек автомобил „[марка] 180 Компресор“ с
рег. № [рег.номер], регистриран на 09.12.2008 г. на името на Х.Н. С., е със служебно
прекратена регистрация на 07.03.2018 г. въз основа на уведомление от Гаранционния фонд
по чл. 143, ал. 10 ЗдвП.
Тази законова разпоредба предвижда служебно прекратяване на регистрацията на
пътни превозни средства, за които е получено уведомление от Гаранционния фонд по чл.
574, ал. 11 от Кодекса за застраховането (за липсата на доказателства за сключен договор за
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите), за което се
уведомява собственикът на пътното превозно средство. Предвидено е, че служебно
прекратената регистрация на пътно превозно средство се възстановява служебно при
предоставени данни за сключена застраховка от Гаранционния фонд по реда на чл. 574, ал. 6
или по желание на собственика, след представяне на валидна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите.
В хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД релевантен факт е,
че за исковия период собственикът на вещта е бил лишен от възможността да ползва
процесната вещ поради поведението на ответника, който я е ползвал през правно основание
за това. С ползването от ответника без основание на спорния лек автомобил е накърнено
материалното благо на ищеца-собственик, тъй като същият е бил лишен от възможността
лично да си служи със собствената си вещ по предназначение и да извличат полезните й
свойства, респективно това е довело до настъпване на неблагоприятни изменения в правната
му сфера.
Когато собственикът на една вещ е лишен от ползването й, той пропуска ползи, но тези
ползи се реализират от владелеца/държателя на вещта независимо от това, по какъв начин
той владее вещта - лично или чрез другиго и независимо от това, по какъв начин той е
предоставил държането на чуждата вещ - възмездно или безвъзмездно.
За възникване на вземането за връщане на неоснователно обогатяване не е необходимо
ответникът да е развил дейност и реализирал приходи и това, че не е получил наемна цена
или други граждански плодове не го освобождава от отговорността да обезщети
собственика, след като държи вещта без правно основание, а последният е лишен от
възможността да ползва собствената си вещ, в това число и да реализира приходи от нея – в
т. см. Решение № 252 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., II ГО. Реалното
ползване на чужда вещ, държана без правно основание и получаването на облаги от нея не
са предпоставки за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД, като правнорелавантно е
обстоятелството, че собственикът й е бил лишен от възможността за ползването на тази вещ
– в т. см. Решение № 204 от 05.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1158/2010 г., II т.о.
За уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД не е от значение начина, по който е
ползвана/неползвана вещта, нито дали са генерирани приходи от ответника (държател).
8
Достатъчно е тя да се е намирала в неговата фактическа власт без основание – в този см.
Решение № 24/1.06.2016 г. по гр. д. № 2968/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 88/28.08.2017
г. по гр. д. № 834/2016 г. на ВКС, II т. о.
Действително, при липсата на обективна възможност за реално ползване на чуждо
имущество не е възможно да се придобият имуществени блага или да се спестят средства,
тъй като за негодната за ползване вещ не се дължи наемна цена – в този см. Решение № 565
от 3.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5249/2023 г., III г. о., ГК. В последното е прието, че в този
случай препятстването на собственика да ползва вещта в съответствие с нейното
функционално предназначение и в обема на притежаваните от него права лично или да
реализира от нея имуществени блага по друг начин не е по причина държането на вещта без
правно основание от ответника.
В настоящата хипотеза обаче съдът намира, че липсата на сключена застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“, обусловила служебното прекратяване на
регистрацията на процесното МПС, не може да се определи като невъзможност за ползване
на превозното средство по неговото предназначение, каквато би била налице при липсата на
техническа годност на същото, доколкото не се касае и за негодна за ползване вещ, предвид
и законовата възможност за подновяване на тази регистрация.
Следователно, в случая са налице елементите от фактическия състав на чл. 59, ал. 1
ЗЗД, обуславящи възникване на основанието на процесните претенции.
С отговора на исковата молба ответната страна въвежда възражение за недължимост на
търсеното обезщетение поради заплащане равностойността на вещта.
За установяване на тези обстоятелства по делото са представени и приети
Удостоверение с изх. № 30613/13.12.2024 г. и Удостоверение с изх. № 30614/13.12.2024 г.,
издадени от помощник ЧСИ при Уляна Димоларова, с рег. № 858 и с район на действие
Софийски градски съд, от които следва, че по молба на ищеца Б. Х. С., в качеството му на
взискател, срещу ответницата Н. А. К., в качеството й на длъжник, е образувано
изпълнително дело № 20208580401738/2020 г. при ЧСИ Уляна Димоларова въз основа на
изпълнителен лист от 17.09.2020 г., издаден на основание влязло в сила съдебно решение по
гр. дело № 14409/2021 г. по описа на СГС, изпълнителен лист от 22.03.2021 г., издаден на
основание влязло в сила съдебно решение по гр. дело № 67499/2017 г. по описа на СРС, 88-
ми състав и изпълнителен лист от 07.12.2021 г., издаден на основание влязло в сила съдебно
решение по гр. дело № 1110/2018 г. по описа на СРС, 29 състав (с последното от които е
уважен предявеният от Б. С. срещу Н. К. иск по чл. 108 ЗС). От съдържанието на
удостоверенията се установява, че в хода на изпълнителния процес, с молба от 02.09.2021 г.
взискателят Б. С. е поискал на основание чл. 521, ал. 2 ГПК да бъде определена
равностойността на процесното моторно превозно средство – лек автомобил марка
„[марка]“, [модел]“, с рег. № [рег.номер], с рама № [номер], във връзка с което е изготвено
постановление по чл. 521, ал. 2 ГПК от 01.11.2021 г., с което, и след постъпила оценителна
автотехническа експертиза, сумата в размер на 1500 лева, представляваща равностойността
на моторно превозно средство, определена към 19.01.2021 г., е заплатена на взискателя Б. С.
съгласно постановление по чл. 521, ал. 2 ГПК от 01.11.2021 г. За последното взискателя е
уведомен на имейл на 04.11.2021 г., а длъжникът по редана чл. 47 ГПК на 08.02.2022 г.
Изплащането на равностойността на процесното превозно средство от ответницата Н.
К. на ищеца Б. С. в хода на изп. дело № 1738/2020 г. е ирелевантно за формирания извод
относно дължимостта на процесното обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като
определянето на равностойността на процесното МПС в хода на образувано изпълнително
производство по реда на чл. 521, ал. 2 ГПК и изплащането на същото са насочени към
заместване изпълнението на задължението за предаването на процесния автомобил, върху
който е насочено принудителното изпълнение. Предметът на процесните искови претенции
не включва искане за предаване на владението върху процесния лек автомобил, във връзка с
9
каквото би било от значение обстоятелството, че равностойността на тази вещ вече е
изплатена в полза на ищеца Б. С..
Всичко изложено дотук обуславя извода на съда, че за процесния период 01.01.2019 г.
до 31.12.2023 г. с фактическото държане на процесната вещ, при липсата на доказано
основание за това и лишаване на ищците, като собственици на същата, за ползването й по
предназначение, ответницата Н. К. се е обогатила за сметка на ищците. Същевременно,
обедняването на последните, като собственици на вещта се изразява в пропуснатата ползва
от използването й по предназначение. Предвид това, за релевантния период ответницата
дължи заплащането на обезщетение в полза на ищците, което съгласно константната съдебна
практика се определя според средния пазарен наем, който ищците са могли да получат при
предоставяне ползването на лекия автомобил, респ. със спестената от ответницата наемна
цена за времето на ползването му – в този см. Решение № 485 от 18.07.2024 г. на ВКС по гр.
д. № 1854/2023 г., IV г. о., ГК.
При определяне размера на следващото се обезщетение, съдът взе предвид изводите на
вещото лице по приетата съдебно-оценителна експертиза, съгласно което наемната цена на
процесния лек автомобил „[марка] Ц 180 Компресор“ с рег. № [рег.номер] за исковия период
възлиза на сумата от 8041 лева, при действителна (средна пазарна) стойност на МПС от 4100
лева. В констативната част на експертизата е изяснено, че след направено проучване от
експерта е установено, че не се предлагат за наемане превозни средства с техническите
характеристики на процесния. Посочено е, че средният месечен наем на автомобил се
равнява на 4 % от неговата действителна стойност. Прието е, че месечната наемна цена за
процесния период възлиза на сумата от общо 13 402 лева, определена като сбор от
средномесечния наем за всеки месец, включен в периода, а последният като 4 % от
действителната стойност на автомобила. От същата тази стойност обаче подлежи на
приспадане отстъпка за продължителен период на наемане в размер на 40 %, поради което
крайният извод е за наемна цена за периода 01.01.2019 г. – 31.12.2023 г. в размер от 8041
лева. При изслушването си в съдебно заседание вещото лице уточнява, че средномесечният
наем на автомобил се равнява на 4 % от действителната му стойност, до който извод
експертът достигнал на база на проучванията си при изготвяне на множество експертизи с
този предмет през годините. Същият заявява, че в случая използваната методика в
заключението е при съобразяване с обстоятелството, че съответният автомобил не се
предлага на пазара на автомобили под наем. Уточнява, че сумата от 13 402 лева би била
наемната цена в случай на краткосрочен наем, ако се отдава под наем за много кратък
период от време – месец, два, три. Категоричен е, че при отдаването под нам на превозни
средства за дълъг период от време – за над 30 дни, се прави отстъпка, като в случая 40 % е
стандартната такава. Изяснява, че колкото е по-дълъг периодът на ползване на превозното
средство, толкова и цената е по-ниска. Налице е връзка между стойността на автомобила и
наемната цена, тъй като колкото е по-нов автомобилът, то и наемната цена е по-висока.
Посочва, че изводите са при технически изправно и годно за пускане в експлоатация
превозно средство. Съдът кредитира заключението, преценявайки по реда на чл. 202 ГПК,
като компетентно и обосновано изготвено – от съответен специалист в областта, въз основа,
както на материалите по делото, така и след направени проучвания и справки, отговорило
на поставените задачи, както и на уточнителните такива, формулирани от съда и от страните
в о.с.з.
В тази връзка и с оглед проведеното оспорване от ищцовата страна относно
определените от вещото лице стойности, с доводи, че същите не кореспондират с данните от
експертизата, изготвена по преходно водено гр. дело № 1110/2018 г. по описа на СРС, съдът
намира за необходимо а отбележи, че с Решението по гр. дело № 1110/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 29-ти състав (прието в заверен препис по делото) е уважен
предявен от ищеца Б. С. срещу ответницата Н. К. иск по чл. 59 ЗЗД, като същата е осъдена
да заплати на ищеца сумата от 645,43 лева за периода от 27.08.2017 г. до 28.12.2017 г.,
10
представляваща припадащото се според собствената му идеална парично обезщетение за
ползване на процесния автомобил, ведно със законната лихва от 05.01.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането. Следователно, касае се за обезщетение за период от
време, предхождащ периода, за който ищецът претендира присъждане на обезщетение в
настоящото производство. Наред с това, обективните предели на силата на пресъдено нещо
на така постановеното решение не се разпростират по отношение на размера на дължимото
се обезщетение и съдът в настоящия процес не е обвързан от установения размер на
обезщетението в хода на друго производство. Последното подлежи на определяне въз основа
на събраните по делото доказателства, в частност приетото заключение на съдебно-
оценителна (автотехническа) експертиза. Наред с това, следва да се отбележи, че съгласно
експертните изводи и уточненията на вещото лице в о.с.з. действителната стойност на
автомобила, от значение за определяне на средномесечния пазарен наем на превозното
средство, намалява със срока на експлоатация и колкото последният е по-голям, толкова по-
ниска е действителната стойност. В случая се касае за последващ период от време, спрямо
периода, за който в полза на ищеца е присъдено обезщетение с цитирането съдебно решение,
което обуславя и по-дълъг срок на експлоатация на процесното МПС. Същевременно вещото
лице е категорично, че при дългосрочно отдаване под наем на автомобили, какъвто е
процесният период, се прилага отстъпка от наемната цена, като стандартната такава е
именно в размер от 40 %, при който е определена наемната цена на процесния автомобил.
Ето защо, съдът приема за установено, че наемната цена на процесния автомобил за
исковия период 01.01.2019 г. до 31.12.2023 г. се равнява на сумата от 8041 лева, определяща
и размера на следващото се на ищците обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. От същата, според
правата си в собствеността, на ищцата Т. С. се следва сумата от 6030,75 лева, равняща се на
¾ части от общо дължимата, а на ищеца Б. С. сумата от 2010,25 лева, равняваща се на ¼ от
общо дължимата.
Този извод не се разколебава от направената констатация от експерта в о.с.з., че
изводите му касаят технически изправно МПС и при дерегистрирано превозно средство
наемната цена би се равнявала на нулева такава. В тази връзка съдът взе предвид вече
достигнатите изводи относно служебно прекратената регистрация на процесното превозно
средство и, че последната не изключва отговорността за заплащане на обезщетението по чл.
59, ал. 1 ЗЗД.
Достигнатият извод относно съществуването в полза на ищците на парично вземане за
главница спрямо ответницата обуславя разглеждането на предявеното от ответната страна
възражение за прихващане със сумата от 5440 лева, представляваща стойност на извършени
разходи за ремонт на процесния автомобил на 18.10.2019 г. и на 30.08.2020 г., необходими за
поддържане на вещта и използването й по предназначение, без знанието и без
противопоставянето от ищците, от които 4080 лева, дължими от ищцата Т. М. С. и 1360 лева
от ищеца Б. Х. С..
По така релевираното и прието за разглеждане възражение в тежест на ответницата е
да установи, при условията на пълно и главно доказване, следните обстоятелства:
извършването на описаните разходи за ремонт на процесното МПС; стойността на
разходите; необходимостта от извършване на разходите за ползването на автомобила по
предназначение.
За установяване извършването на конкретни ремонтни дейности по процесното МПС
по делото са представени и приети като писмени доказателства ремонтни карти, съответно
от 18.10.2019 г. и от 30.08.2020 г. Както вече се изясни, същите касаят процесния л.а.
„[марка]“ с рег. № [рег.номер], имат за издател третото за процеса лице „Интеркарс“ ООД и
за клиент/получател ответницата по делото Н. К.. В ремонтната карта от 18.10.2019 г. са
описани следните детайли в частта „вложени части“ – радиатор парно, комплект съединител,
ангренажен ремък, обтяжна ролка, пистов ремък, водна помпа, спирачни накладки, спиране
11
диск, тампон преден носач, двигателно масло, маслен филтър, въздушен филтър, филтър
купе, ремонтен комплект, тяхната единична и обща стойност – от 1302 лева, при обща сума
за плащане, заедно със стойността на труда, възлизаща на 1602 лева. В ремонтната карта от
30.08.2020 г. са описани следните детайли в частта „вложени части“ – задна броня, тампон за
ресор, външен кормилен накрайник, акумулатор, запалителна бобина, носачи преден мост,
автомобилни гуми, жило ръчна спирачка, шарнир преден мост, хидравлично масло,
монтажен к-т амортисьор, сензор вакуум, превключвател щанга скорост, МАФ сензор,
амортисьор заден мост, амортисьор преден мост, комплект гарнитури горен, каре комплект,
оригинална част, крушки, антифриз, тяхната единична и обща стойност – от 2558 лева, при
обща сума за плащане, заедно със стойността на труда, възлизаща на 3838 лева.
За установяване извършването на ремонтни дейности по делото са събрани и гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля Б.П.П., допуснат по искане на ответната страна. В
показанията си същият споделя, че притежава автосервиз – „Интеркарс“, където извършва
ремонт на автомобили. Свидетелства, че в тази връзка познава ответницата Н. като клиент,
като автомобилът, докаран от нея бил ремонтиран от свидетеля, в годините около 2019 г. –
2020 г. Споделя, че автомобилът бил „[марка]“, светъл на цвят и изключително запазен,
предвид годините си, като именно ответницата Н. го докарала в сервиза. Свидетелят
посочва, че при ремонт на автомобили издава ремонтни карти, които се изготвят след
извършване на дейността, след което същата се заплаща. Заявява, че е подписал
приложените по делото ремонтни карти.
С депозирана по делото молба, представена от ищците в о.с.з. на 18.11.2024 г. същите
изрично оспорват възражението за прихващане по основание и размер.
Съдът, анализирайки така събраните по делото доказателства намира за неустановено
от ответната страна, при условията на пълно и главно доказване, направата за разходи за
извършване на сочените ремонтни дейности, касаещи процесното превозно средство. В
представените и приобщени ремонтни карти единствено е отразена общата дължима сума,
но няма данни за нейното реално заплащане от ответницата. В показанията си св. П.
споделя, че след извършване на дейността се изготвят ремонтни карти и тогава се заплаща,
но не посочва дали в случая това е осъществено. Липсва такова удостоверяване и върху
самите карти, не е представено и друго доказателство в тази насока.
Ето защо, въпреки разпределената доказателствена тежест, от ответницата не се доказа
реалното извършване на разходите за ремонт на процесния лек автомобил, което е и първата
и основна предпоставка за възникване на вземането за заплащане на стойността им, предмет
на възражението за прихващане.
Предвид изложеното, последното се явява недоказано на това основание, поради което
и съдът не следва да обсъжда наличието на останалите предпоставки за възникване на
вземането.
За пълнота и правна прецизност съдът намира за необходимо да отбележи, че по делото
не се установи и необходимостта от извършване на разходите за ползването на автомобила
по предназначение, в който случай за ищците като собственици на вещта би възникнало
задължение за заплащане на стойността им на ответницата.
Предвид всичко изложено дотук, съдът намира исковите претенции за доказани по
основание, което обуславя уважаването им, чрез присъждане в полза на ищцата Т. М. С. на
сумата от 6030,75 лева и чрез присъждане в полза на ищеца Б. Х. С. на сумата от 2010,25
лева, представляващи припадащата се на съответния ищец част от обезщетение за
неоснователно ползване през периода 01.01.2019 г. – 31.12.2023 г. от ответницата на лек
автомобил „[ модел ]“ с рег. № [рег.номер], рама № [номер]. Посочените суми следва да се
присъдят ведно със законната лихва, считано от датата на заявяване на претенцията –
02.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
12
За разликата над уважения размер, съответно от 6030,75 лева до пълния предявен
размер от 20 531,25 лева или за сумата от 14 500,50 лева - по иска на ищцата, респ. над
уважения размер от 2010,25 лева до пълния предявен размер от 6843,75 лева или за сумата
от 4833,50 лева – по иска на ищеца, предявените искове следва да бъдат отхвърлени като
недоказани по размер.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Изясни се, че всеки от ищците претендира присъждане на лихва за забава върху
обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за периода 01.01.2021 г. – 31.12.2023 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи от момента на забавата и има акцесорен
характер, тъй като е обусловено от възникване на главен паричен дълг, който не е погасен от
длъжника в уговорения за това срок. Същевременно, при исковете, основани на
неоснователно обогатяване, обезщетението за забава се дължи от поканата.
Следователно, възникването в полза на ищците на процесното акцесорно вземане е
обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване, на следните
предпоставки: наличие на главен дълг, изпадането на ответницата в забава, в частност
отправянето на покана за заплащане на обезщетението и размера на обезщетението за
забава.
По делото се установи възникването в полза на всеки от ищците на парично вземане за
обезщетение, дължимо от ответната страна на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД – за неоснователно
ползване през периода 01.01.2019 г. – 31.12.2023 г. от ответницата на лек автомобил „[ модел
]“ с рег. № [рег.номер].
Спорен по делото е въпросът относно дължимостта на обезщетение за забава, с оглед
проведеното оспорване от ответната страна на предявените искове по основание и размер.
Изясни се, че ищците излагат твърдения за провеждани от ищеца разговори с
ответницата в периода октомври-ноември 2017 г. , в т.ч. като пълномощник на своята майка,
с покани за предаване на процесното МПС, с което обстоятелство свързват изпадането й в
забава.
По делото обаче не се установи отправянето на покана и получаването й от
ответницата, съдържаща изявление на ищците за заплащане на претендираното
обезщетение.
В разказа си пред съда св. Б. Б. споделя, че след смъртта на баща си Х. през 2017 г.
ищецът Б. С. започнал да търси много вещи, сред които и процесния автомобил, като търсел
ответницата по телефона с искане за връщане на МПС. Същият обаче не споделя за
отправяна от ищците покана за заплащане на обезщетение за лишаването им от ползване на
вещта, респ. за узнаването й от ответната страна, като други доказателства в тази насока не
са ангажирани от ищците, въпреки разпределената доказателствена тежест и изрични
указания в тази насока.
Следва да се отбележи, че нямат такъв характер предходно водените дела между
страните в производствата по предявени искове и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като длъжникът
не би могъл да бъде поканен да заплаща наред с вече съществуващото, още и друго -
невъзникнало и несъществуващо към датата на поканата главно задължение за обезщетение,
което би възникнало, ако длъжникът - несобственик продължи да ползва без основание
чуждия имот на кредитора и което би предстояло да се претендира с последваща искова
молба. Когато вземането за обезщетение за неоснователно ползване се претендира за
различен период от време на ползване и в различен размер, то произтича от различен
фактически състав. Тъй като се касае за различни вземания, съответно въз основа на тези
различни вземания възникват различни акцесорни задължения по чл. 86 ЗЗД, с различни
13
начални моменти, които зависят от деня на изрично връчената за всяко покана – в този см.
Решение № 60 от 30.05.2018 г. на ВКС по гр. дело № 1163/2017 г., IV г. о., ГК, Решение №
217/08.10.2013 г. по гр. дело № 1290/2013 г. на ВКС, III г.о.
Ето защо следва да се приеме, че по делото не е доказано изпадането на ответната
страна в забава чрез отправяне на покана от ищците за заплащане на претендираното в
процеса обезщетение за процесния период, поради което исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва
да бъдат отхвърлени като недоказани по основание.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода спора – частична основателност на предявените искове, право на
разноски имат и двете страни, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите
претенции. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищците, съразмерно с уважената част
от исковете, следва да бъде присъдена сумата от 805,91 лева, представляваща сторени
разноски за държавна такса, депозит за съдебно-оценителната експертиза и адвокатско
възнаграждение.
При присъждане на разноските за последното съдът взе предвид представените по
делото договор за правна защита и съдействие от 22.10.2024 г. (л. 65 от делото) и
извлечение от сметка (л. 114 от делото), установяващи извършването на разхода. По
отношение на конкретния размер на претендираното адвокатско възнаграждение от
ищцовата страна, съдът счете за основателно релевираното възражение от ответницата за
неговата прекомерност по реда чл. 78, ал. 5 ГПК, като намали същото до размера от 1600
лева общо защитата на двамата ищци. В тази връзка съдът съобрази разрешението, дадено в
Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. по отправено преюдициално
запитване, съгласно което при определяне на размера на подлежащите на възстановяване
разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът
не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери (сега
Наредба 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), като възнаграждението
следва да бъде определено при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото и
действително извършената работа. Предвид това, отчитайки предмета на делото – предявени
осъдителни искови претенции – главна и акцесорна от всеки от ищците със сходен предмет
на доказване по същите, приключване на делото в рамките на три открити съдебни
заседания, при съобразяване с ангажираните разнородни доказателства, както и с конкретно
извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на ищците и
положените усилия, изразяващи се в депозиране на искова молба и процесуално
представително във всички проведени о.с.з., съдът намира, че така определеният размер е
справедлив и обоснован.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата, съразмерно с отхвърлената част
от иска, следва да бъде присъдена сумата от 906,50 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение. Реалното извършване на разхода за последното съдът прие за
установено, предвид отразеното в представения по делото договор за правна защита и
съдействие от 22.04.2024 г. (л. 43 от делото) заплащане на уговореното възнаграждение
(което е в по-висок размер от претендираното за присъждане), в брой, в която част
договорът има характера на разписка, удостоверяваща заплащането на сумата – арг. 1 от
Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На присъждане подлежи съответната
част (според отхвърлената част от исковете) от пълния претендиран размер, предвид липсата
на въведено възражение от ищцовата страна по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
14
ОСЪЖДА Н. А. К., с ЕГН: **********, с адрес: [ адрес] да заплати на Т. М. С., с ЕГН:
********** и адрес: [адрес] на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 6030,75 лева,
представляваща припадащата се на ищцата част от обезщетение за неоснователно ползване
през периода 01.01.2019 г. – 31.12.2023 г. от ответницата на лек автомобил „[ модел ]“ с рег.
№ [рег.номер], рама № [номер], ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба – 02.01.2024 г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 6030,75 лева до пълния предявен
размер от 20 531,25 лева или за сумата от 14 500,50 лева, както и изцяло иска по чл. 86, ал. 1
ЗЗД за заплащане на сумата от 4 126,15 лева, представляваща лихва за забава за периода
01.01.2021 г. – 31.12.2023 г.
ОСЪЖДА Н. А. К., с ЕГН: **********, с адрес: [ адрес] да заплати на Б. Х. С., с ЕГН:
********** и адрес: [адрес] на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 2010,25 лева,
представляваща припадащата се на ищеца част от обезщетение за неоснователно ползване
през периода 01.01.2019 г. – 31.12.2023 г. от ответницата на лек автомобил „[ модел ]“ с рег.
№ [рег.номер], рама № [номер], ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба – 02.01.2024 г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 2010,25 лева до пълния предявен
размер от 6843,75 лева или за сумата от 4833,50 лева, както и изцяло иска по чл. 86, ал. 1
ЗЗД за заплащане на сумата от 1 375,38 лева, представляваща лихва за забава за периода
01.01.2021 г. – 31.12.2023 г.
ОСЪЖДА Н. А. К., с ЕГН: **********, с адрес: [ адрес] да заплати на Т. М. С., с ЕГН:
********** и адрес: [адрес] и на Б. Х. С., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес], на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от общо 805,91 лева, представляваща сторени разноски по делото.
ОСЪЖДА Т. М. С., с ЕГН: ********** и адрес: [адрес] и Б. Х. С., с ЕГН: ********** и
адрес: [адрес] да заплатят на Н. А. К., с ЕГН: **********, с адрес: [ адрес], на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 906,50 лева, представляваща сторени разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15