Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 08.11.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:
Татяна Димитрова
Членове:
Румяна Найденова
Гюлсевер
Сали
при участието на секретаря Алина Тодорова като
разгледа докладваното въззивно гражданско дело № 4795 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от
ГПК.
С решение № 40308 от 13.02.2020 г.,
постановено по гр. дело № 64028/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 78
състав ответникът Столична дирекция на Министерство
на вътрешните работи е осъден да заплати на А.М.Б., ЕГН **********, на
основание чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР, сумата от 1558.61 лв., представляваща
обезщетение за положен извънреден труд за периода 01.11.2016г. до 01.11.2019г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
01.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 200 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 01.11.2016г. до 01.11.2019г., като е
отхвърлен предявеният иск за главница за разликата над уважената част до пълния
предявен размер от 1598 лв.
Срещу осъдителната част на решението
е постъпила въззивна жалба от ответника СДВР, с която обжалва същото като
неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон. В жалбата се поддържа, че в случая са налице предпоставките
на чл. 46 от ЗНА за попълване на празнота в Закона за МВР и субсидиарно
прилагане на уредбата по Кодекса на труда и подзаконовите нормативни актове по
неговото прилагане. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени.
В
установения от закона срок, въззиваемата страна – А.М.Б., действащ чрез адв. Н.Р.,
е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Моли се решението на районния съд в
обжалваната част да бъде потвърдено, като на въззиваемия бъдат присъдени
сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество - основателна.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
По същество
постановеното от СРС решение е неправилно.
Единственият спорен въпрос между страните в настоящото
производство е по правото, а именно следва ли при отчитане на извънредния труд,
положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на Кодекса на
труда и на НСОРЗ по аналогия на основание чл. 46 ЗНА. По този въпрос бе
образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСГК на ВКС с решението,
по което е прието, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд
от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите
на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да
се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните
работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.
Основните аргументи за така приетото становище са, че ЗМВР не
съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в
МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от анализа на чл. 187,
ал. 1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на
работното време е 8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“
означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която
работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта –
в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00 12 часа.
Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че
разпоредбите на ЗМВР установяват по – голяма продължителност на работното време
на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и
служителите по трудово правоотношение. Различието – установената с разпоредбите
на ЗМВР по – голяма продължителност на работното време на нощния труд за
служителите от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в
чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Приема се на следващо място, че случаите по ЗМВР и по КТ не
са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен
интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна
власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Приема се още,
че при разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид
разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на
гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен
труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми
- допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР,
по- голяма основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при
прекратяване на служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен
режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на
задължение за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни условия за
придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на
І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.
По въпроса бе отправено и преюдициално запитване до Съда на
Европейския съюз, по което е образувано дело С – 262/2020 г. Съгласно решение
от 24 февруари 2022 на СЕС, член 8 и член 12, б. „а“ от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои
аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че
не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че
нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор
като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за тях нормална
продължителност на труда през деня. Също така беше прието, че членове 20 и 31
от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в
смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка нормална
продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния сектор
да не се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и
пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и
разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна на тази цел.
Предвид така изложеното предявения от ищеца осъдителен иск е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Претенцията на ищеца за мораторна
лихва също се явява неоснователна, тъй като за основателността на иска по чл.
86 ЗЗД е необходимо ищецът да е доказал изискуемост на главното задължение и
изпадането в забава от страна на ответника, което в случая не е сторено.
При
тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора, постановеното от СРС решение следва да бъде отменено като
неправилно и вместо това да бъде постановено решение за отхвърляне на
предявените искове, като неоснователни и недоказани.
По
разноските:
С оглед
отмяната на решението следва да се преразпределят разноските на страните.
На
основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да
заплати на въззивника направените по делото разноски в размер общо на 256.17
лв., от които: 100
лв. юрисконсултско възнаграждение в производството пред СРС, 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС, както и държавна такса
в размер на 56.17 лв. за въззивно обжалване.
А.М.Б. следва
да бъде осъден да заплати в полза на СРС сумата от 200 лв. депозит за ССЕ,
платен от бюджета на съда.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№ 40308 от 13.02.2020 г., постановено по гр. д. № 64028/2019 г. на Софийски
районен съд, ГО, 78 състав, в
обжалваната част, в която СРС е осъдил ответника Столична дирекция
на вътрешните работи да заплати на А.М.Б., ЕГН **********, на основание чл.
187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР, сумата от 1558.61 лв., представляваща обезщетение за
положен извънреден труд за периода 01.11.2016г. до 01.11.2019г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.11.2019г.
до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 200 лв., представляваща
лихва за забава за периода от 01.11.2016г. до 01.11.2019г., както и в частта за
разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.М.Б., ЕГН **********
срещу Столична дирекция на вътрешните работи иск с правно основание чл. 187,
ал. 5, т. 2 от ЗМВР /ДВ, бр. 81/2016 г./, за заплащане на сумата 1558.61 лв.,
представляваща обезщетение за положен извънреден труд за периода 01.11.2016г.
до 01.11.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 01.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както и иск
с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 200 лв., представляваща лихва за
забава за периода 01.11.2016г. до 01.11.2019г., като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА А.М.Б., ЕГН ********** да заплати на Столична
дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от 256.17 лв., представляваща направените в производствата пред двете инстанции
разноски.
ОСЪЖДА А.М.Б., ЕГН ********** да заплати на
СРС сумата от 200 лв., представляваща депозит за ССЕ, платен от бюджета на
съда.
В останалата
част първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: