№ 5592
гр. София, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Г. Кацаров
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100506035 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 4086 от 17.03.2023 г., постановено по гр.дело № 34050/2022 г. на
СРС, Г.О., 36 състав, са отхвърлени предявените от Г. С. Г. , ЕГН **********, с адрес
гр.София, ул.„****, срещу „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.„Малинова долина“, ул.****, искове с правно основание
чл.439 ГПК за признаване за установено, че ответникът няма право на принудително
изпълнение срещу ищеца за следните суми: 5907,95 евро - главница по договор за
потребителски кредит № 385-79/2009 г., ведно с лихва за забава считано от 15.08.2013
г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 1479, 26 евро за периода
18.05.2011 г. - 11.08.2013 г., наказателна лихва в размер на 380,52 евро за периода от
18.06.2011 г. -12.08.2013 г. и разноски в размер на 968,47 лева, за които вземания е
издаден изпълнителен лист в полза на първоначалния взискател „Алфа Банк“ АД,
издаден на 28.08.2013 г. по ч.гр.дело № 34630/2013 г. по описа на СРС, 71-ви състав на
основание Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 28.08.2013 г., въз основа
на който е образувано изпълнително дело № 9918/2013 г. по описа на ЧСИ Н.М., по
което ответникът „ЕОС М.“ ЕООД е конституиран като взискател.
1
Срещу решението на СРС, 36 с-в е постъпила въззивна жалба от Г. С. Г.,
подадена чрез пълномощника адв.И. Д. с искане същото да бъде отменено изцяло,
като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените
отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за недължимост на
суми от страна на ищеца по отношение на ответника бъдат уважени изцяло. В жалбата
се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане
на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна -ответник „ЕОС М.“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника
си адв.П. В., оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Не претендира присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване
на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на
правните изводи, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявения от ищеца Г. С. Г. срещу ответника „ЕОС М.“ ЕООД, гр.София, отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК, за признаване за установено, че
ответникът няма право на принудително изпълнение срещу ищеца за следните суми:
5907,95 евро - главница по договор за потребителски кредит № 385-79/2009 г., ведно с
лихва за забава считано от 15.08.2013 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в
размер на 1479, 26 евро за периода 18.05.2011 г. - 11.08.2013 г., наказателна лихва в
размер на 380,52 евро за периода от 18.06.2011 г. -12.08.2013 г. и разноски в размер на
968,47 лева, за които вземания е издаден изпълнителен лист в полза на първоначалния
взискател „Алфа Банк“ АД, издаден на 28.08.2013 г. по ч.гр.дело № 34630/2013 г. по
2
описа на СРС, 71-ви състав на основание Заповед за незабавно изпълнение по чл.417
ГПК от 28.08.2013 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело №
9918/2013 г. по описа на ЧСИ Н.М., по което ответникът „ЕОС М.“ ЕООД е
конституиран като взискател. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са
общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със
събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от
първата съдебна инстанция. Неоснователен е основния изложен във въззивната жалба
довод, че съдът неправилно е отхвърлил изцяло, като неоснователни исковете за
недължимост от страна на ищеца на сумите по издаден въз основа на влязла в законна
сила заповед за изпълнение на парично задължение изпълнителен лист, в полза на
ответника по делото. В процесния случай, съдът приема, с оглед на събраните по
делото доказателства, че петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на чл.117,
ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания не е изтекъл. Т.е. в процесния
случай не би могло да се приеме за установено, че е погасено правото на кредитора да
иска принудително изпълнение на процесните суми, за които е издаден изпълнителен
лист, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 34630/2013 г. по описа на СРС, 71
състав.
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред,
след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на
действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със
стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл.237 от ГПК/ отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2
3
от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч.т.дело № 886/2010 г.
на ВКС, ТК, I т.о./.
В случая ищеца основава исковата си претенция на обстоятелството, че е
изтекла давността за вземането след образуване на изпълнителното дело. С оглед на
това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в
сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя приложимост
на защитата по реда на чл.439 от ГПК.
Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В процесния случай
вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.дело № 34630/2013 г. по
описа на СРС, 71 състав. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда
на чл.414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да
предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не
възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен
двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на
пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 от ГПК - при новооткрити
обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с
определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о.,
постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Извън иска по чл.424 от
ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл.117, ал. 2 от ЗЗД, давността за
вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК е 5 години, тъй като
заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със
стабилитет и влизат в сила по арг. от чл.424 от ГПК, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /в този смисъл- определение № 315 от
15.05.2020 г. по т.дело № 2143/2019 г. на II т.о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г.
по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о./. Когато длъжникът е бил лишен от
възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на
заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
4
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за
предявяване на искове - чл.252 от ГПК/ отм./, чл.254 от ГПК/ отм./, чл.255 от ГПК/
отм./, които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане
на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение на
парично задължение се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен
правен спор относно съществуването на вземането.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117, ал.2 от
ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника
в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.
Отрицателният установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК, основан на изтекла
погасителна давност, има за предмет признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът няма подлежащо на принудително изпълнение вземане към
ищеца, поради погасителна давност, изтекла след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание или след влизане в
сила на заповедта за изпълнение по чл.410 или по чл.417 ГПК. Съгласно чл.117, ал.2
ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога пет години. Правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД се прилага и когато вземането е
установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, защото
влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява
с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане
съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. При
всички хипотези на чл.416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, оттеглено е
или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/ настъпва
стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на
заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно. В този смисъл са
решение № 6 от 21.01.2016 г. по т.дело № 1562/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 118 от
07.07.2022 г. по гр.дело № 4063/2021 г. на ВКС, III г.о., определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.дело № 1528/2018 г., IV г.о., определение № 60818 от
15.12.2021 г. по гр.дело № 2482/2021 г. на ВКС, IV г.о. и др.
В настоящия случай, с оглед данните по делото и в съответствие със събраните
по делото доказателства, съдът приема, че изпълнителният лист срещу длъжника е бил
издаден на 28.08.2013 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417
ГПК. С оглед на обстоятелството, че по делото няма данни за датата на влизане в сила
на изпълнителното основание, следва да се приеме, че същото е влязла в сила на
28.08.2013 г. /датата на издаване на изпълнителния лист- най- ранния момент на
влизане в сила на заповедта за изпълнение/, след която дата е започнал да тече и
5
петгодишният давностен срок по чл.117, ал.2 от ЗЗД. Петгодишният погасителен
давностен срок, започнал да тече на 28.08.2013 г., не е изтекъл към момента на
предявяване на иска на 24.06.2022 г., тъй като е бил спиран и прекъсван, поради което
и процесното вземане на ответника „ЕОС М.“ ЕООД, гр.София към ищеца Г. С. Г. не е
погасено по давност, поради следното:
Съгласно ППВС № 3/1980 г. погасителният давностен срок спира да тече по
време на висящността на изпълнителния процес относно принудителното
осъществяване на вземането, на основание чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД. Същото е обявено
за изгубило сила на 26.06.2015 г., с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на
ОСГТК, ВКС, с което се приема, че висящият изпълнителен процес не спира
течението на погасителната давност, а погасителният давностен срок се прекъсва с
извършването на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/ : насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие.
Задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/1980 г., следва да бъде зачетено
до обявяването му за отпаднало с новоприетото ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело
№ 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, с което се дава друго задължително тълкуване на
разпоредбата на чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД. Това е така, защото постановлението и
тълкувателното решение дават различно тълкуване на една и съща правна норма,
задължително за съдилищата, съдебните изпълнители, страните в искови и
изпълнителни производства, с което правните субекти са длъжни да се съобразяват.
Принципът на обратно действие на тълкувателните актове на ВС и на ВКС не важи в
хипотезата, когато спрямо една и съща правна норма се дава различно задължително
тълкуване с ново тълкувателно решение. В тези случаи последващите тълкувателни
решения нямат обратно действие и тяхното прилагане започва от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. Да се приеме противното би означавало да
се наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл.6, § 1 КЗПЧОС. В
този смисъл е Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на
ВКС, ОСГТК, както и практиката на Европейския съд на правата на човека /решение
от 19.02.2013 г. по делото Петко Петков срещу България и решение от 10.01.2019 г. по
делото Вълкова срещу България/.
6
По изложените съображения следва да се приеме, че петгодишният погасителен
давностен срок по чл.117, ал.2 ЗЗД, започнал да тече на 28.08.2013 г., е текъл до
19.09.2013 г. /образуване на изп.дело № 2013841049918 по описа на ЧСИ Н.М. и
възлагане на частния съдебен изпълнител, на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ, начина на
изпълнението/, и не е текъл по време на висящността на изпълнителното дело, т.е. от
19.09.2013 г. до 26.06.2015 г. /когато задължителните указания по приложение на
закона, дадени с ППВС № 3/1980 г., са обявени за изгубили сила с ТР № 2 от
26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въвеждащо различно
задължително тълкуване на разпоредбите на чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД/. От 27.06.2015 г.
петгодишният погасителен давностен срок по чл.117, ал.2 ЗЗД е продължил да тече,
като течението на срока е било прекъсвано многократно. В процесния случай, считано
от 11.12.2019 г. / когато е поискано от взискателя извършване на опис на движими
вещи на длъжника и налагане на запор на сметки/ е започнал да тече нов петгодишен
давностен срок, който давностен срок не е бил изтекъл към момента на подаване на
исковата молба в съда- на 24.06.2022 г., така и към настоящия момент. Т.е. в процесния
случай не би могло да се приеме за установено, че е погасено правото на кредитора да
иска принудително изпълнение на процесните суми, за които е издаден изпълнителен
лист, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 34630/2013 г. по описа на СРС, Г.О., 71 състав.
Неоснователно в процесния случай длъжникът отрича съществуването на правото на
принудително изпълнение. Предявеният отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 от ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г.
на ОСГТК, ВКС, висящият изпълнителен процес не спира течението на погасителната
давност, а погасителният давностен срок се прекъсва с предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването
на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи. Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва
да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
7
изпълнително действие преди настъпване на перемпцията.
Съгласно практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, формирана след
постановяване на тълкувателното решение от 2015 г., исканията на взискателя за
предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното
производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, също прекъсват давността на
основание чл.116, б.„в“ ЗЗД, защото дори срокът по чл.433, ал.1, т.8 ГПК да е изтекъл
към датата на молбата, съдебният изпълнител е длъжен да предприеме поисканото
действие и за прекъсването на давността е без значение дали е сторил това по
новообразувано изпълнително дело или по съществуващото такова - решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60282 от
19.01.2022 г. по гр.дело № 903/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 127 от 12.07.2022 г.
по гр.дело № 2884/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр.дело №
1722/2021 г. на ВКС, IV г.о.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
правни изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски,
такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4086 от 17.03.2023 г., постановено по гр.дело №
34050/2022 г. на СРС, Г.О., 36 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията
на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8
9