№ 15608
гр. София, 16.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА
при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело
№ 20241110150635 по описа за 2024 година
Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на искова молба подадена от С. Г. В. срещу ***.
Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при
твърденията, че между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит *** г., съгласно които кредитодателят *** се задължава
да предостави сума в заем на кредитополучателя в размер на 5 000 лв., при
договорена годишна възнаградителна лихва от 38,30%, при ГПР от 45,02%,
срещу задължението на кредитополучателя С. В. да върне предоставената в
заем сума, заедно с договорна лихва, като на падежната дата заплати сумата
от 7 105,59 лв. Твърди се, че в договора е уговорено ответника да предостави
допълнителни услуги „Екстра“, включваща „1. Приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит. 2. Възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на датата на падежа; 5. Улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства.“, като срещу
предоставянето на допълнителните услуги по пакета кредитополучателя се е
задължил да заплати сумата от 4830 лв. Посочва, че по този начин общото
задължение по кредита е станало в размер на 11 935,59 лв. твърди, че в
погашение на задълженията по договора е заплатил следните суми на каса на
„Изипей“: на 28.05.2019 г. – 500 лв., на 28.10.2019 г. – 1650 лв. – платени на
кеш-терминал към *** и на 21.11.2019 г. – 5500 лв. – платени чрез банков
превод от ***. Твърди, че посоченият договор за кредит № *** г. е нищожен,
тъй като предоставените допълнителни услуги имат обща стойност в размер
1
на 90% от размера на съответния кредит, но без в договора за кредит да е
посочено за каква услуга се заплаща допълнителната цена, без потребителят
кредитополучател да има икономическа полза , еквивалентна на уговорената
цена на услугата и без реално предоставена насрещна престация от страна на
кредитора. Излага подробни съображения, че таксата за посочените
допълнителни услуги е следвало да се включи при изчисляване на ГПР по
кредита, но в процесния случай това не е направено, поради което в договора е
посочен ГПР, който не отговаря на действително приложения по договора,
което представлява само по себе си заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал.1 и 2 ЗЗП, което съгласно съдебната практика на СЕС
следва да се приравни на липса на посочен ГПР. Посочва, че реалният ГПР по
процесния договор за кредит е в размер на 154%, предвид на което и
доколкото надвишава императивния максимален размер на ГПР, установен в
чл.19, ал.4 ЗПК, договорът за кредит е нищожен. Поддържа, че договорената
по договора за кредит възнаградителна лихва в размер на 38,30% е прекомерна
и противоречи на добрите нрави, тъй като е налице явна нееквивалентност
между предоставената услуга и уговорената за това цена и по този начин се
нарушава принципа на добросъвестност при участие в облигационните
отношения и икономически по-слаби участници в оборота са третирани
неравноправно като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Посочва, че таксата за допълнителни
услуги по кредита, които са за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, с което от една страна се нарушава забраната на чл. 10а, ал.2 ЗПК за
начисляване и заплащане на такива такси, а от друга страна с въвеждането
едностранно от кредитора на посочените такси за допълнителни услуги по
договора се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост при
предоставянето на заем, тъй като потребителят се задължава да заплати на
кредитора-търговец за нещо, което не е ползвал и размерът на таксите е
близък до размер на отпуснатия кредит, с което кредиторът се
облагодетелства за сметка на потребителя. Поддържа също така, че
посочените такси за допълнителни услуги противоречат на императивни
разпоредби от закона, а именно на разпоредбата на чл. 10а, ал.1 ЗПК,
предвиждаща, че кредитора по договор за потребителски кредит не може да
събира такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. На
следващо място, посочва, че таксите за допълнителни услуги са неясно
формулирани, защото в общите условия не е посочен срока за предоставяне на
заемната сума, поради което не е ясно какво означава приоритетно
разглеждане на заявката за отпускане на кредит. Позовава се на разпоредбата
на чл. 23 ЗПК, според която при обявяване на договора за потребителски
кредит за нищожен кредитополучателят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
предвид което и доколкото твърди, че договорът за кредит е нищожен и че е
заплатил сумата от 7700 лв., а предоставената в заем сума е 5000 лв., твърди,
че е заплатил 2700 лв. без валидно основание и посочената сума подлежи на
възстановяване от ответника като получена без основание. Въз основа на
посоченото моли съдът да постанови решение, с което да признае за
2
установено между страните, че договор за потребителски кредит *** г., е
нищожен поради противоречие на закона, заобикаляне на закона и
противоречие на добрите нрави, както и иск за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 2 700 лв., представляваща недължимо платени
суми по договор за потребителски кредит *** г., ведно със законна лихва от
дата на предявяване на исковата молба 27.8.2024 г. до окончателно заплащане
на сумата.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК, ответникът е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни и
недоказани. Признава, че на 14.05.2019 г. между страните е сключен
процесния договор за потребителски кредит № *** за предоставяне на сумата
от 5000 лв. за срок от 24 месеца, при годишен лихвен процент от 38,30% и
ГПР от 45,02%, като посочват, че общия размер на дължимата от
кредитополучателя сума е 7105,59 лв. Признава, че ищецът е погасил кредита
на 3 вноски: на 28.05.2019 г. е заплатил 500 лв., на 28.10.2019 г. – 1648,80 лв. и
на 22.11.2019 г. – 5550 лв. Твърди, че на 27.11.2019 г. е възстановил на ищеца
сумата от 15,90 лв. като надвнесена. Твърди, че част от предоставената с
договора за кредит сума е използвана за рефинансиране на стари задължения
по предходен договор за кредит, а останалата част е преведена по банкова
сметка на кредитополучателя, съгласно договорените условия по договора за
потребителски кредит. Посочва, че договорът отговаря на условията за
действителност на такъв вид договори, не противоречи на императивни
законови норми и не съдържа неравноправни клаузи. Поддържа, че в договора
е посочено ясно и недвусмислено какво представлява договорното
възнаграждение, как е формирано, как е изчислен ГПР и са посочени
допусканията, които са послужили за определяне на посочения в договора
размер на ГПР. Твърди, че допълнителната услуга за приоритетно разглеждане
на заявката за отпускане на потребителски кредит е предоставена на
кредитополучателя към момента на сключване на договора, като самата
услуга се изразява в извършване на всички необходими действия на
представители на кредитодателя за проучване на кредитната способност на
ищеца, подготвили са нужните документи, уведомили са кредитополучателя и
са сключили договора в максимално кратки срокове – в рамките на един
работен ден след отправяне на заявка – кредитът е заявен на 14.05.2019 г., а
договорът е сключен на 15.05.2019 г. Излага подробни съображения, че
стойността на допълнителните услуги не следва да се включва при
изчисляване на ГПР, тъй като допълнителните услуги не са задължително
условие за предоставяне на кредита, а са предоставени отделно и независимо
от самия кредит. Предвид посоченото моли съдът да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски, в това число и
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца на осн. чл. 78, ал.5 ГПК. Моли съдът
да задължи процесуалния представител на ищеца, в случай че претендира
лично заплащане на разноски, да посочи банкова сметка, по която да му бъдат
заплатени евентуално присъдени разноски.
В проведеното открито съдебно заседание, ищецът се представлява от
3
процесуален представител, който поддържа предявените искове. Претендира
разноски, за което представя списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът, редовно призован, не изпраща представител в проведеното
о.с.з. С писмена молба оспорва предявените искове. Претендира разноски за
производството и прави възражение за прекомерност на адв. хонорар на
насрещната страна.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на
235 ГПК, установи от фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени искове, както следва:
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД, вр. с
чл. 22 и вр. с чл. 19, ал. 5 ЗПК за установяване спрямо ответника ***, че
договор за потребителски кредит *** г. е нищожен поради противоречие на
закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави, съединен с иск
по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 2700 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за
потребителски кредит *** г., ведно със законна лихва от дата на предявяване
на исковата молба – 27.08.2024 г. до окончателно заплащане на сумата.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното:
За основателността на предявения иск по чл. 26 ЗЗД, в тежест на ищеца е
да установи по делото при условията на пълно и главно доказване да докаже
пълно и главно: сключване на договор между страните, както и посочените
основания за нищожност – неправилно посочен размер на ГПР в договора,
който не отговаря на действителния такъв, който надвишава максималния
размер, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и заобикаляне на закона и
противоречие на добрите нрави.
Ответникът следва да докаже, че посоченият ГПР в договора отговаря на
действителния размер, както и че не надвишава максималния законов размер.
Не е спорно, поради което с изготвения проект на доклад по делото, на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е отделил като безспорни и
ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по делото,
следните факти: на 14.05.2019 г. между страните е сключен процесния договор
за потребителски кредит № *** за предоставяне на ищеца като
кредитополучател на сумата от 5000 лв. за срок от 24 месеца, при годишен
лихвен процент от 38,30% и ГПР от 45,02%, срещу задължението на
кредитополучателя да заплати сума в общ размер от 7105,59 лв., в която са
включени допълнителни услуги за експресно разглеждане и за намаляване и
отсрочване на определен брой вноски, като кредитополучателят е погасил
кредита на 3 вноски: на 28.05.2019 г. е заплатил 500 лв., на 28.10.2019 г. –
1648,80 лв. (до посочения размер сумата е безспорна) и на 22.11.2019 г. – 5550
лв.
Съдът като съобрази съдържанието на представения по делото ДПК №
*** от 14.05.2019 г., приложимите към него общи условия и СЕФ, намира
следното:
4
Процесният договор, представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК (ред. ДВ бр. 57 от 28.07.2015 г.). В разпоредбата на чл.
11, ал. 1 ЗПК, са нарочно посочени, императивно установени реквизити, които
ДПК следва да съдържа, в това число – общият размер на кредита и условията
за усвояването му, лихвеният процент по кредита, условията за прилагането
му, годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски.
В настоящия случай, от съдържанието на сключения договор за
потребителски кредит между *** и длъжника С. Г. В., се установява, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7, 10, 11 ЗПК, по следните
съображения:
Видно от съдържанието на раздел V. от процесния договор за
потребителски кредит, страните са уговорили предоставяне на „Пакет от
допълнителни услуги - Екстра", като условията за използването им, в
нарушение на ЗПК е описан в приложимите за договора ОУ. Съгласно т. 15 от
приложените по делото ОУ на *** към ДПК (версия 11/07.05.2019 г.),
възнаграждението за закупуване на пакет от допълнителни услуги включва
стойността на разходите за предоставената услуга – приоритетно разглеждане
на искането за отпускане на потребителски кредит и възможност за отлагане и
намаляване на определен брой погасителни вноски, при подробно описани
условия и необходими документи с които същите да бъдат доказани пред
кредитодателя, както и възможност за промяна на дата на падежа и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Уговорено е възнаграждение за предоставянето на „Пакет от
допълнителни услуги“ в размер на сумата от 4 830,00 лв., която е дължима
разсрочено – чрез заплащане на погасителна вноска в размер на 201,25 лв.,
заедно с месечната погасителна вноска по кредита, при което „общият размер“
на вноската възлиза на 497,37 лв., а съответно общото задължение по договора
– 11 935,59 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че цитираните „допълнителни
услуги“, представляват действия свързани с усвояването и управлението на
кредита, поради което процесните договорки противоречат на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, поради което и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК същите са нищожни.
Така наречените допълнителни услуги предвиждат хипотетична възможност
за бъдещи отношения между страните, от които кредитодателят, в качеството
си на търговско дружество, цели да извлече печалба. Техният предмет се
заключава в предоставяне на възможност от страна на кредитодателя, а не на
услуга, защото при сключването на договора не е ясно дали тази възможност
ще бъде упражнена от длъжника, респ. – дали в случай, че той изрази желание
да се ползва от нея, ще отговаря на изискванията за това подробно разписани в
5
ОУ. Недобросъвестно и въвеждайки в заблуждение потребителя,
кредитодателят е посочил, че закупувайки „Пакет от допълнителни услуги“,
кредитополучателят има право да измени условията на погасителния си план,
тъй като видно от съдържанието на т. 15 от ОУ, промяната е възможна
единствено и след подписване на анекс между страните (допълнително
споразумение) при условие, че кредитополучателят „докаже“ пред
дружеството, чрез представяне на изрично изброени – „съответните
документи) (т. 15.2.2.2. от ОУ), че са налице посочените условия,
изчерпателно посочени в чл. 15.2.1.а и б, чл. 15.2.2. и чл. 15.2.3. от ОУ. Следва
да се обърне внимание и че съгласно 16.1. от ОУ кредитодателят си „запазва“
правото да измени едностранно ОУ (в това число и горните изисквания) за
което единствено уведомява клиента. Същевременно за потребителя възниква
реално и непосредствено задължение за плащане на изначално фиксирани
ежемесечно суми с определен падеж. Подобна уговорка отговаря на всички
критерии за неравноправна клауза, съобразно дефиницията на чл. 143 ЗЗП,
доколкото причинява вреда на потребителя, като категорично не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Нещо повече - размерът на възнаграждението, дължимо за цитираните
допълнителни услуги е сумата в общ размер на 4 830,00 лв. лв., което близо
100% от размера на главницата, предоставена по кредита – 5 000 лв. и
очевидно цели единствено огромно по размер увеличение на възнаграждение
(печалба) за предоставения от кредитора заем. Предвид това, настоящият
съдебен състав намира, че процесните уговорки, са нищожни и поради
противоречие с добрите нрави. В случая е налице недобросъвестно
договаряне/поведение от страна на финансовата институция, която
демонстрира грубо проявление на неравноправно третиране спрямо
икономически по–слабата страна.
От приетото по делото без възражения от страните заключение на ССчЕ,
което съдът кредитира изцяло, като компетентно изготвено, се установява, че
при определяне на ГПР, ответникът е включил единствено разходите за
договорна лихва, но не и възнаграждението за т.нар. „пакет от допълнителни
услуги“, като ако това бе сторено, то ГПР възлиза на 181,69%.
Съдържанието на процесния ДПК, съдът намира за неясно,
подвеждащо потребителя и въвеждащо го в заблуждение. Цената за т.нар.
„пакет от допълнителни услуги“ на стойност 4 830,00 лв., не е включена в
ГПР по договора, но е прибавена към задължението на кредитополучателя,
чрез увеличаване на стойността на съответните месечни погасителни вноски,
въпреки, че представляват разход за допълнителна услуга, свързана с договора
за кредит. Т.нар. „пакет от допълнителни услуги“ не е предмет и съответно
част от основното съдържание на процесната възмездна, консенсуална,
двустранна сделка за предоставяне на сума, чрез кредитирането й. Въпреки
това, вместо да бъдат упоменати като разход по кредита, респ. като компонент
на ГПР (елементите на който са изцяло неясни - в текста на процесния договор
е посочено единствено, че ГПР е 45,02% и липсва, каквото и да е уточнение
какви точно разходи се включват в този процент), цената за „пакет
6
допълнителни услуги“ е включена в месечната погасителна вноска, като част
от главницата, дължима от кредитополучателя. Съдържанието на процесния
ДПК не отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото уговорената
цена за допълнителна услуга, не може да се квалифицира като изключение по
чл. 19, ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като несъмнено очакван разход,
действителния ГПР би бил значително завишен спрямо посочения в договора,
който е на границата на законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, а
именно – 45,02%. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи, а съдържанието на процесния договор за
потребителски кредит не отговаря на императивно установените законови
изисквания.
По изложените съображения съдът намира, че не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съдът намира
следното:
В доказателствена тежест н аищеца е да докаже пълно и главно:
предаване на сума на ответника в размер на поне 2700 лв., без да е имало
основание за извършване на престацията, респективно – че сумата е заплатена
по нищожен договор.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е
налице основание за получаване и задържане на процесната сума.
С оглед изводът на съда за недействителност на процесния ДПК и на
осн. чл. 24 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В същия
смисъл е и практика на СЕС – решение по дело С-714/22, в което изрично е
прието (т.55 и т.56), че с оглед на съществения характер на посочването на
ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на
изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването
на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер (така Определение №
958 от 17.04.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 1897/2023 г.)
Не е спорно по делото, а и от приетото по делото заключение на ССчЕ се
установява, че чистата стойност на кредитираната сума възлиза на 5 000 лв.,
7
както и че ищецът е направил плащания по ДПК *** г., в общ размер на
сумата от 7 698,80 лв. Следователно разликата над сумата от 5000 лв.
предоставена по ДПК, а именно – сумата от 2 698,80 лв. е платена без
основание. Видно от заключението на ССчЕ, ответното дружество е
възстановило на ищеца сумата от 15,90 лв., като „надвнесена“ на 27.11.2019 г.,
поради което предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е
основателен до сумата от 2 682,90 лв. и следва да бъде уважен, а за разликата
над тази сума, до пълния предявен размер от 2700 лв. – отхвърлен, като
недоказан, доколкото въпреки разпределената доказателствена тежест,
ответникът не установи по делото основание за получаване/задържане на
посочената сума,
По разноските.
При този изход на спора право на разноски възниква и за двете страни.
Ищецът претендира такива, съобразно списък по чл. 80 ГПК, в общ размер на
сумата от 588,00 лв., от която 188 лв. – д.т. и 400 лв. – депозит за ССчЕ,
поради което пропорционално на уважената част от исковете, в тежест на
ответника следва да бъде възложена сумата от 586,97 лв.
В полза на адв. М. Д. следва да бъде присъдено адв. възнаграждение за
предоставена безплатна адвокатска защита по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съдът
определи възнаграждение в размер на сумата от по 300 лв. за всеки от
предявените искове, поради което отвтеникът дължи заплащане на адв.
възнаграждение в общ размер на сумата от 598,10 лв., от която 300 лв. за иска
по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – уважен изцяло и сумата от 298,10 лв. – за иска по чл. 55
ЗЗД, пропорционално на уважената част.
Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определи в размер на сумата от 100 лв., поради което попоционално на
отхвърлената част от предявените искове, в тежест на ищеца, следва да бъде
възложена сумата от 0,17 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по иска,
предявен от С. Г. В., ЕГН ********** срещу ***, ЕИК ***, Договор за
потребителски кредит *** г., сключен между С. Г. В., ЕГН ********** и ***,
ЕИК ***, като противоречащ на закона и накърняващ добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, *, да заплати на С. Г. В., ЕГН
**********, с адрес: гр. *** сумата от 2 682,90 лв. (две хиляди шестстотин
осемдесет и два лева и 90 стотинки), платена без основание от ищеца, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над тази сума, до пълния предявен размер от 2
700 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, *, да заплати на С. Г. В., ЕГН **********, с
8
адрес: гр. ***, сумата от 586,97 лв. (петстотин осемдесет и шест лева и 97
стотинки) – разноски за производството.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв ***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, *, да заплати на адв. М. Д. Д. от САК, с личен
номер **********, сумата от 598,10 лв. (петстотин деветдесет и осем лева и
10 стотинки) –адв. възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска
защита по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С. Г. В., ЕГН **********, с
адрес: гр. *** да заплати на ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, *, сумата от 0,17 лв. (нула лева и 17 стотинки) – разноски
за производството.
Решението подлежи на обжалване, пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9