№ 14090
гр. София, 19.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ТЕОДОРА М. ИВАНОВА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Гражданско дело №
20231110134304 по описа за 2023 година
Софийският районен съд, Гражданско отделение, 171 състав, в открито
заседание, проведено на двадесет и първи март две хиляди двадесет и пета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при участието на секретаря Анита Стаменова разгледа докладваното от съдия Теодора
Иванова гражданско дело № 34304 по описа на съда за 2023 година.
Производството е образувано по искова молба, подадена от М. Б. Х., чрез адв.
Г. М., против *******, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 1, ал. 3 от сключения между страните договор за паричен заем
„******“ № ******** г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21 ЗПК, вр. чл. чл. 19, ал. 4
ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради противоречието й с
добрите нрави.
Ищецът твърди, че между него и ответника има сключен договор за паричен
заем „******“ № ******** г., по силата на който ответникът му предоставил назаем
300 лв. със срок на погасяване 28 седмици – до 24.07.2023 г, при лихвен процент за
кредита 40,32 %, ГПР 49,27 %. Уговорено е ищецът да заплати на ответника сумата
118,58 лв. – такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит. Твърди, че
клаузата от договора, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане е такса,
която е свързана с усвояването на кредита и като такава е нищожна, тъй като
противоречи на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, според която разпоредба кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
1
управление на кредита. Твърди, че чрез същата се цели заобикаляне на императивната
норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като по своята същност представлява допълнително
възнаграждение за кредитора, което не е включено при изчисляване на ГПР. Твърди и
неравноправност на посочената клауза. Иска клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора да
бъде прогласена за нищожна. Претендира да му бъдат присъдени направените в
съдебното производство разноски, както и присъждане по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в
полза на адв. Г. М. на адвокатско възнаграждение.
С отговора на исковата молба ответникът *******, чрез адв. *****, изразява
становище за неоснователност на исковете. Твърди, че таксата за експресно
разглеждане е за извършване на допълнителна услуга, предхождаща сключването на
договора за кредит, и не е свързана с усвояването или управлението на кредита,
поради което стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляването на ГПР
по договора. Иска отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените
разноски по делото.
С отговора на исковата молба и по реда на чл. 211 ГПК ответникът *******,
чрез адв. *****, е предявил срещу ищеца М. Б. Х. насрещни искове, с които иска М.
Б. Х. да бъде осъден да заплати на *******, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК - сумата от 200,21 лв., представляваща непогасена главница по сключения между
страните договор за паричен заем, ведно със законната лихва за забава от 12.09.2023 г.
(датата на предявяване на насрещния иск) до окончателното й изплащане, и на
основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК – сумата 15,79 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договора за паричен заем, дължима за периода 03.04.2023 г.
– 24.07.2023 г.
В отговора на насрещния иск, подаден от М. Б. Х., са развити съображения за
неоснователност на исковете. Твърди се, че целият процесен договор за паричен заем е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като при
изчисляване на посочения в договора ГПР не са включени начислените по договора
такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричния заем и
неустойка по чл. 5, ал. 2 от договора за неизпълнение на задължението му за
предоставяне на обезпечение по договора, с цел да се заобиколи забраната на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Поради това ответникът дължи само непогасената част от главницата на
кредита, не и претендираната възнаградителна лихва, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на претендираното от
дружеството адвокатско възнаграждение.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
От фактическа страна:
От договор за паричен заем „******“ № ******** г. се установява, че между М.
Б. Х., като заемател, и ******* (преди ******), като заемодател, е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който дружеството е предоставило назаем 300 лв.,
при лихвен процент за кредита 40,32 % и ГПР 49,27 %. В чл. 2, ал. 3 и ал. 4 от
договора е уговорено заемателят да заплати на заемодателя сумата 118,58 лв.,
представляваща такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на паричен
заем, като посочената сума се дължи разсрочено, на равни части и се включва в
размера на всяка погасителна вноска. В чл. 5, ал. 2 от договора е уговорено, че при
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение по чл. 5, ал. 1 от
договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 78,96 лв., която
2
също се разсрочва и се заплаща на равни части към всяка погасителна вноска.
Уговорен е срок на договора 28 седмици – до 24.07.2023 г.
От представената от ответника справка за погасителен план се установява, че
при отпуснат кредит в размер на 300лв. ищецът се е задължил да върне сумата 533,54
лв., разпределена на 14 равни месечни вноски от по 38,11 лв. всяка, включваща
главница в размер на 300 лв., възнаградителна лихва в размер на 36 лв., неустойка в
размер на 78,96 лв. и такса за експресно разглеждане в размер на 118,58 лв.
Кредитът е бил усвоен, съгласно чл. 3, ал. 1, т. 11 и т. 12 от договора, според
които с подписване на договора заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя
в брой заемната сума, като договорът служи като разписка за предаването, съответно
получаването на сумата.
От заключението на съдебносчетоводната експертиза се установява, че по
процесния договор за заем М. Б. Х. е изплатил на ******* общо сумата 220,55 лв.,
както и че ако при изчисляването на ГПР бъдат включени размерите на процесните
такса за експресно разглеждане и неустойка за непредоставяне на обезпечение, то ГПР
е 115,12 % .
При тези данни съдът намира следното от правна страна:
1. По иска на М. Б. Х. против ******* за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 1, ал. 3 от сключения между страните договор за паричен заем „******“ №
******** г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, евентуално на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21 ЗПК, вр. чл. чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради противоречието й с добрите нрави.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 12.07.2016 г. по
гр. д. № 583/2016 г., IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV
г. о., решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. и др., когато са
предявени искове за недействителност на договор/клауза от договор, начинът на
съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца, а от естеството на порока.
Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са
предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна
на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да
подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна
или висяща недействителност. А и ако сделката е нищожна на едно основание, то
последващото прогласяване на недействителност на друго основание е безпредметно.
Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност,
подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие със закона или
заобикалянето му, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала, липсата на форма. Ако
съдът приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен след това да разгледа
основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-
тежкия - поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през
по-леките - поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради
заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия - поради крайна нужда. Ако
съдът приеме, че сделката не подлежи на унищожение, той е длъжен след това да
разгледа съответното основание за недействителност, напр. за висяща
недействителност поради извършването й без или извън надлежно учредената
представителна власт. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока,
3
отпада вътрешнопроцесуалното условие под което са предявените останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци. Съдът не може да се
произнася в решението си по тези искове, тъй като условието, под което те са
предявени не се е сбъднало, а постановеното решение по тези искове подлежи на
обезсилване като недопустимо.
Процесният договор за паричен заем „******“ № ******** г. е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като
е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към
ЗЗП. Ето защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК)
и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Клаузата на чл. 1, ал. 3 от сключения между страните договор за паричен заем е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като с нея се
нарушава императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, а посочената услуга представлява действия, свързани с
усвояването на кредита.
Неоснователни са доводите на дружеството, че таксата е за извършване на
допълнителна услуга, предхождаща сключването на договора за кредит, и не е
свързана с усвояването или управлението на кредита. Предметът на тази
„допълнителна услуга“ е непосредствено свързан със самия кредит. Видно от
съдържанието на клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора, предлаганата от кредитодателя
услуга представлява действие във връзка с усвояването на кредита във времево
отношение и по същество касае обещано поведение от страна на кредитора при
изпълнение на основното му задължение при кредитиране на физически лица,
изразяващо се в отпускане на кредит след извършване на предварителна оценка за
кредитоспособността на клиента. Същата се предоставя преди окончателното
сключване на договора за кредит, тъй като е предназначена да осигури приоритетното
одобрение на кандидата. Чрез така предлаганата услуга срещу допълнително
заплащане, в размер на около 40 % от стойността на отпуснатия кредит, на практика
кредитодателят прехвърля върху потребителя финансовата тежест за изпълнение на
задълженията на финансовата институция по чл. 16 ЗПК - за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващите за кредит лица.
С оглед на изложеното, съдът намира, че предявеният от М. Б. Х. против
******* иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 1, ал. 3 от сключения
между страните договор за паричен заем ***** г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК е основателен и следва да бъде уважен.
Поради уважаване на иска за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 1, ал.
3 от сключения между страните договор за паричен заем на главното заявено
основание - чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, не следва да се разглеждат
останалите основания за нищожност, предявени при условията на евентуалност.
2. По предявените от ***** срещу М. Б. Х. насрещни искове, с които се иска М.
Б. Х. да бъде осъден да заплати на *******, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК - сумата от 200,21 лв., представляваща непогасена главница по сключения между
страните договор за паричен заем, ведно със законната лихва за забава от 12.09.2023 г.
(датата на предявяване на насрещния иск) до окончателното й изплащане, и на
основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК – сумата 15,79 лв., представляваща
4
възнаградителна лихва по договора за паричен заем, дължима за периода 03.04.2023 г.
– 24.07.2023 г.
Във връзка с тези искове следва да бъдат разгледани, направените от ответника
възражения за нищожност на целия договор за паричен заем, на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и за приложимост на разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат
императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, установени в защита на потребителите.
В процесния договор не е спазено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като не е посочен годишният процент на разходите (ГПР). Това е така,
защото клаузата от договора, определяща ГПР (чл. 3, ал. 1, т. 8 от договора) е
нищожна, а нищожната клауза означава липса на клауза. Според практиката на ВКС,
преценката за нищожност на клаузите, посочващи ГПР и ГЛП в договор за
потребителски кредит, е релевантна и за преценката налице ли е нищожност на целия
договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, защото установената недействителност
(нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на
договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22
ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези
компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има
същата последица, както и непосочването им. В този смисъл е решение № 50013 от
5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о. на ВКС и др.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК).
Според разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В случая в ГПР е включена посочената в договора възнаградителната лихва, но
в нейния размер не е включено вземането по чл. 5, ал. 2 от договора (неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 5, ал. 1 от договора). При
определяне размера на ГПР не е включено и вземането по чл. 1, ал. 3 от договора
5
(такса за експресно разглеждане).
Вземането по чл. 5, ал. 2 от договора (неустойка за непредоставяне на
обезпечение) е следвало да бъде включено при определяне размера на
възнаградителната лихва, тъй като по своята същност представлява не неустойка, а
допълнително възнаграждение на кредитодателя. Основното задължение на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му
в заем парични средства и да заплати уговореното възнаграждение за ползването им, а
не да предоставя обезпечение. Последното е само гаранция за постигане на дължимия
по договора резултат. Процесната клауза за неустойка не обезпечава пряко
изпълнението на тези задължения на кредитополучателя, а обезпечава изпълнението
на задължението за предоставяне на обезпечение и същата се дължи независимо от
своевременното изпълнение на задълженията за връщане на главница и плащане на
възнаградителна лихва съобразно погасителния план. Така уговорената клауза за
неустойка не мотивира кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за
кредит, нито обезщетява кредитора при такова неизпълнение – т.е. няма присъщите за
неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари длъжника с
допълнителни парични задължения, независимо от изпълнението на основните
задължения по договора, които допълнителни парични задължения представляват
скрито начисляване на допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Изводът, че уговорената неустойка представлява всъщност разход по кредита,
тъй като е част от възнаградителната лихва, следва и от обстоятелството, че същата,
посочена като глобална сума в договора за заем, е предварително заложена в
погасителния план като част от месечните погасителни вноски. Следователно тези
разходи са били известни на кредитора към сключване на договора и с оглед начина на
уговарянето им и предвидения начин за заплащането им се явяват част от
възнаградителната лихва.
Разходът по чл. 5, ал. 2 от договора е уговорен като неустойка, а не като
възнаградителна лихва, с цел да се заобиколи забраната, установена с императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото ако при изчисляване на ГПР се
включи и размерът на неустойката по чл. 5, ал. 2 от договора, размерът на същия
надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР (видно от
заключението на съдебносчетоводната експертиза).
Вземането по чл. 1, ал. 3 от договора (такса за експресно разглеждане) също е
следвало да бъде включено при определяне размера на ГПР, тъй като представлява
общ разход по кредита, по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК. В този смисъл е и практиката
на СЕС – напр. решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, в което е прието, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на
искането му за отпускане на кредит, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на чл. 3, б. ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г., а оттам и на понятието „годишен
процент на разходите“ по смисъла на посочения чл. 3, б. и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
Изводът, че таксата за експресно разглеждане представлява разход по кредита,
следва и от обстоятелството, че същата е посочена по размер в договора за
потребителски кредит и е предварително заложена в погасителния план като част от
6
месечните погасителни вноски. Следователно тези разходи са били известни на
кредитора към сключване на договора и с оглед начина на уговарянето им и
предвидения начин за заплащането им се явяват част от общите разходи по кредита,
които следва да бъдат съобразени при изчисляване на ГПР.
Неоснователни са доводите на дружеството, че таксата е за извършване на
допълнителна услуга, предхождаща сключването на договора за кредит, и не е
свързана с усвояването или управлението на кредита, поради което стойността на
същата не следва да се прибавя при изчисляването на ГПР по договора. Таксата е
свързана с усвояването на кредита. Съображенията за този извод бяха изложени по-
горе във връзка с иска по т. 1. След като таксата е свързана с усвояването на кредита,
тя представлява разход по кредита и следва да бъде съобразена при определяне на ГПР.
Разходът по чл. 1, ал. 3 от договора е уговорен като „допълнителна услуга“,
предхождаща сключването на договора, за която се дължи отделно възнаграждение,
също с цел да се заобиколи забраната, установена с императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото ако при изчисляване на ГПР се включи и размерът
на таксата по чл. 1, ал. 3 от договора, размерът на същия надвишава предвидения в чл.
19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР (видно от заключението на
съдебносчетоводната експертиза). Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна.
В обобщение, в случая императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е
спазено, тъй като не е посочен годишният процент на разходите (ГПР), защото
клаузата от договора, определяща ГПР (чл. 2, ал. 1, т. 8 от договора) е нищожна на
основание чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, какъвто е и настоящият случай, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото се установи, че по процесният договор за паричен заем ответникът е
заплатил на ищеца, общо сумата 220,55 лв. Тази сума следва да се отнесе към
погасяване на чистата стойност на кредита в размер на 300 лв. (главница по договора
за заем), поради което на връщане от М. Б. Х. подлежи разликата над сумата 220,55 лв.
до сумата 300 лв., а именно сумата 79,45 лв., дадена от ******* на М. Б. Х. при
начална липса на основание – по нищожен договор за заем.
Следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС, формирана във връзка с
приложението на чл. 23 ЗПК, при установена в хода на исковото производство по чл.
422 ГПК, съответно и в осъдително исково производство по чл. 240 ЗЗД,
недействителност на договор за потребителски кредит, предявеният иск следва да бъде
уважен с установяване, следователно и с присъждане, на дължимата на основание чл.
23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност
да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. Това е така, защото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено изрично задължението на потребителя за връщане на неизплатения
остатък от чистата сума по кредита при недействителност на договора. Този извод
следва и от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит, съответно присъждането й, следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55
7
ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен
договор за потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, каквато е и целта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в
специалния ЗПК. В този смисъл са решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело №
3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020
г. на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС,
III г. о.
С оглед изложено насрещният иск на ******* против М. Б. Х. с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, предявен за сумата 200,21 лв.,
представляваща непогасена главница по сключения между страните договор за
паричен заем, ведно със законната лихва за забава от 12.09.2023 г. (датата на
предявяване на насрещния иск) до окончателното й изплащане, следва да бъде уважен
за сумата 79,45 лв. и на основание чл. 23 ЗПК, като дадена от ******* на М. Б. Х. по
нищожен, на основание чл. 22 ЗПК, договор за заем, ведно със законната лихва за
забава от 12.09.2023 г. (датата на предявяване на насрещния иск) до окончателното й
изплащане, и отхвърлен за разликата над сумата 79,45 лв. до претендираните 200,21
лв.
Предявеният от ******* против М. Б. Х. насрещен иск с правно основание чл.
240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата 15,79 лв., представляваща възнаградителна лихва
по договора за паричен заем, дължима за периода 03.04.2023 г. – 24.07.2023 г., следва
да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца М. Б. Х. се
дължат направените по делото разноски, възлизащи на 80 лв. – платена държавна
такса за разглеждане на предявения от него иск. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза
на процесуалния представител на ищеца адв. Г. М., следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие в размер
на 400 лв., съответно на фактическата и правна сложност на делото, защитения
имуществен интерес, и извършените от адвоката процесуални действия по защита
правата на М. Б. Х. по главния и насрещните искове. Следва да се посочи, че с оглед
приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и в определение №
50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о., размерите на
възнагражденията, посочени в Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа не са задължителни за съда.
На основание чл. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца по насрещните искове ******* се
дължат част от направените от него разноски за разглеждане на насрещните искове,
съразмерно на уважената част от исковете. Дружеството претендира 50 лв. – платена
държавна такса и 400 лв. – платено адвокатско възнаграждение за изготвяне и
предявяване на насрещните искове (видно от представения договор за правна защита и
съдействие). Възражението на ответника по насрещните искове за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно с оглед
фактическата и правна сложност на делото, защитения имуществен интерес и
извършените от адвоката процесуални действия по защита правата на ******* по
насрещните искове. Затова дължимата на дружеството част от разноските за
адвокатско възнаграждение, съответна на уважената част от исковете, следва да се
определи не върху сумата 400 лв., а върху сумата 300 лв. Предвид уважената част от
8
насрещния иск, от сумата 350 лв. (включваща 50 лв. държавна такса и 300 лв. разноски
за адвокатско възнаграждение) на дружеството следва да се присъди сумата 129,50 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и с оглед отхвърлената част на предявените от
******* против М. Б. Х. насрещни искове, дружеството ще следва да бъде осъдено да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката на СРС, сумата 280 лв.
депозит за вещо лице.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. Б. Х., ЕГН **********,
против *******, ЕИК ******, иск, че клаузата на чл. 1, ал. 3 от сключения между
страните договор за паричен заем „******“ № ******** г. е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
ОСЪЖДА М. Б. Х., ЕГН **********, на основание чл. 23 ЗПК, да върне на
*******, ЕИК ******, сумата 79,45 лв., дадена от ******* на М. Б. Х. по нищожен, на
основание чл. 22 ЗПК, договор за паричен заем „******“ № ******** г., ведно със
законната лихва за забава от 12.09.2023 г. (датата на предявяване на насрещния иск) до
окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска над сумата 79,45 лв. до
претендираните 200,21 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от *******, ЕИК ******, против М. Б. Х., ЕГН
**********, насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за
сумата 15,79 лв., представляваща възнаградителна лихва по сключения между страните
договор за паричен заем „******“ № ******** г., дължима за периода 03.04.2023 г. –
24.07.2023 г.
ОСЪЖДА *******, ЕИК ******, да заплати на М. Б. Х., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 80 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА *******, ЕИК ******, да заплати на адв. Г. М. М., л. № ********
САК, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата 400 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство на ищеца пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА *******, ЕИК ******, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт, по сметката на Софийския районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата
280 лв. депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА М. Б. Х., ЕГН **********, да заплати на *******, ЕИК ******, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 129,50 лв. разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9