Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми
декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Цветелина Пецева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
гр. дело № 5817 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
по въззивна жалба на З. „О.” АД срещу Решение от 08.09.2017 г., постановено по
гр. дело № 4906/2015 г. на Софийския районен съд, 123 състав, с което са били
уважени предявените от ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД против З. „О.” АД, кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата от 812,97 лв., представляваща
регрес по щета образувана при ищеца под № 470412121204093/2012 г., за ПТП
настъпило на 12.09.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба - 30.01.2015 г. до окончателното
изплащане на сумата, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 509,41 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 10.01.2013 г. до 29.01.2015 г. Със същото решение жалбоподателят е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 810,00 лв.,
представляваща разноски по делото за производството пред СРС.
В
жалбата са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Изтъква, че по делото ищецът не е установил наличието на
валидно правоотношение по застраховка „Каско“ със собственика на увредения
автомобил, съответно причинно следствена връзка между получените увреждания и
процесното ПТП. Сочи още, че присъденият размер на обезщетението значително
надвишава реалния, което се установявало от изслушаната САвТЕ, както и че
първоинстанционният съд не е отчел наличието на съпричиняване за настъпване на
вредоносния резултат от страна на застрахования по имуществена застраховка
„каско“ водач. При условията на евентуалност на оплакванията, поддържа че
неправилно е бил определен и началния момент, от който следва да се начислявя
лихва за забава. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и отхвърли
изцяло предявените искове, а при условията на евентуалност да намали размера на
претенцията до реално претърпените вреди. Претендира и направените разноски
пред двете инстанции.
Въззиваемата
страна - ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД, в законоустановения срок, е подал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.
Изтъква, че по силата на сключеното между страните споразумение от 10.03.2014
г. единствените въпроси, по които въззивният съд дължи произнасяне е по
отношение размера на дължимото регресно обезщетение и наличието на
съпричиняване, като в тази връзка излага правни доводи за неоснователността на
същите. По изложените съображения моли решението на СРС да бъде потвърдено.
Претендира разноски за настоящата съдебно инстанция.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените
във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на
въззивната проверка, съдът намира следното:
В
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ е уредено едно специално суброгационно право в
отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на
застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки
застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на
което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ встъпва в правата на увредения
срещу причинителя на вредата.
При
така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно
правоотношение между увредения и ищеца 2) за увредения да е възникнало право на
вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и
противоправно поведение; 3) застрахователят по имущественото З. да е изплатил
застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4)
към момента на настъпване на ПТП между делинквента и ответника да е
съществувало действително правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност”.
Тъй
като, както в исковата молба, така и в отговора към нея, страните не спорят, че по силата на сключено между тях на
10.03.2014 г. Споразумение за прихващане на дължими суми по насрещни регресни
претенции до размера на по-малката от тях, ответното дружество е погасило във
връзка с процесното ПТП от 12.09.2012 г. и във връзка с образувана при ищеца
щета № 470412121204093, сумата от
2869,92 лв. от предявената такава цялата в размер на 3682,89 лв., като с това
изпълнение ответникът твърди, че е удовлетворил изцяло предявеното регресно
право, то настоящата съдебна инстанция приема, че със заплащането на тази сума
ответникът извънсъдебно е признал, че всички посочени по-горе юридически факти,
обуславящи възникването на спорното регресно право са породени в обективната
действителност по начина, твърдян в исковата молба. Нещо повече, в съответствие
с чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК тези обстоятелства са били приети и за безспорни в
отношенията между страните в доклада по делото, обективиран в Определение от
12.05.2016 г., като страните не са направили възражения по доклада.
Ето
защо спорът между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение на
който въззивният съд следва да се произнесе – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се
съсредоточава върху обстоятелството какъв е размерът на причинените имуществени
вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие, породено от
виновното противоправно поведение на делинквента, чиято гражданска отговорност
е била обезпечена през релевантния период от ответното застрахователното
дружество, установено ли е наличие на съпричиняване, както и началния мамент на
претендираната лихва за забава.
От заключението на приетата по делото първоначална
САвТЕ, неоспорена от страните, което съдът кредитира като компетентно и
обективно дадено, се установява, че към момента на настъпване на процесното ПТП
причинените вреди върху застрахования лек автомобил „Шкода Фабия“, с рег. № ********са
в причинно-следствена връзка с процесното ПТП от 12.09.2012 г., както и че на
база средни пазарни цени същите възлизат на 3792,99 лв., а според
допълнителната САвТЕ, допусната по въпроси на ответното дружество, уточнена в
съдебно заседание от 10.02.2017 г. ремонтът на лек автомобил „Шкода Фабия“,
с рег. № ********възлиза на 3240,30 лв., но без включени
разходи за боя. Ето защо съдът постави в основата на доказателствените си изводи
основното заключение на САвТЕ, тъй като делинквентът, респективно
застрахователят по ГО дължат да репарират всички преки и непосредствени вреди
от увреждането, включително и разходите за боя и боядисване.
Следва
да се отбележи, че императивната правна норма, уредена в чл. 208, ал. 3 КЗ
/отм./ предвижда, че застрахователното обезщетението трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието. Нормативната цел на
тази правна норма е насочена към пълно репариране на вредоносните последици,
което обстоятелство обуславя наличието на застрахователния интерес.
Следователно, от съществено значение е размерът на действително причинения
вредоносен резултат, като е ирелевантно обстоятелството дали причинените вреди
действително са били отстранени чрез тяхното отремонтиране. Според споделяната
от настоящия състав константна практика на ВКС (Решение № 165 от 24.10.2013 г.
по т. д. № 469/2012 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 52/08.07.2010 г. по
т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК, Решение № 115/09.07.2009 г. по т.д. № 627/2008
г., т.к., ІІ т.о. на ВКС) при съдебно предявена претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие – чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./.
Обезщетението
не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при
частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу
която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество
(чл. 203, ал. 2 КЗ), съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка,
монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 203, ал. 3 КЗ).
В
този смисъл кредиторовият интерес на увреденото лице от настъпване на процесния
застрахователен риск – застрахования по договора за имуществено З., ще бъде
изцяло удовлетворен, в случай че изцяло бъдат заместени погиналите автодетайли
с оригинални авточасти, т.е. сложната, съставна движима вещ, каквато по своето
правно естество представлява лекият автомобил, ще бъде възстановена в
състоянието преди увреждането ѝ чрез влагане на мястото на увредените
автодетайли нови, но оригинални авточасти. Всеки производител на автомобили
влага в производството оригинални автодетайли, поради което докато те не бъдат
унищожени и подменени с нови, макар и заместващи, се прилага житейската
(човешката) презумпция, че погиналите авточасти са оригинални, т.е. съответни
на вложените от производителя. При така изяснените правнорелевантни обстоятелства
процесуалното задължение (доказателствената тежест) за опровергаване на това
предположение принадлежи на страната, която поддържа, че в обективната
действителност е възникнал положителният факт на замяна на оригиналните
автодетайли с техни аналози, които обаче не са изцяло съответни по качество,
вкл. и здравина, якост, еластичност и пр. свойства на тези, които се предлагат
от производителя на лекия автомобил. В настоящи случай обаче, такова доказване
не е проведено от ответника.
При
така приетите за установени правнорелевантни факти настоящата съдебна инстанция
достига до извод, че пазарната стойност на причинените имуществени вреди на
увредения от настъпване на процесното ПТП лек автомобил съответства на тази, установена
от първоначалната САТЕ – 3792,99 лв. с ДДС. Страните по делото не спорят, че
ищцовото дружество е заплатило на автосервиз „Е.С.“ ООД, отстранило щетите по застрахования при ищеца
лек автомобил„Шкода Фабия“,
с рег. № ********, заплащайки сумата от 3657,89 лв. за
ремонт, с което е встъпило в правата на увредения срещу делинквента, респ.
срещу застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност”,
обезпечаващ неговата деликтна отговорност – до сумата от 3657,89 лв. (по-ниска стойност от установения размер на причинените
имуществени вреди от първоначалната САТЕ - 3792,99 лв.). Не е спорно още обстоятелството,
че обичайните разноски при определяне на дължимото застрахователно обезщетение
по договор за имуществено З. е в размер на претендираната сума от 25,00 лв.,
поради което в патримониума на ищеца е породено парично вземане срещу ответното
застрахователно дружество общо в размер на сумата от 3682,89 лв. Тъй като
ответникът - застраховател по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на
водача на лек автомобил „Тойота Версо“ с рег. № 5*****, извънсъдебно е погасил
чрез прихващане, по силата на сключено между страните на 10.03.2014 г. Споразумение за
прихващане на дължими суми по насрещни регресни претенции до размера на
по-малката от тях, на ищеца по възникналото регресно
правоотношение, по образувана при последния щета под № 470412121204093, сумата от 2869,92 лв., главният иск е основателен до
пълния му предявен размер от 812,97 лв. (3682,89 лв. – 2869,92 лв.).
С
оглед основателността на ищцовата претенция и съобразно заявеното в исковата
молба, върху сумата от 812,97 лв. следва да бъде присъдена и законна лихва от
датата на завеждането на иска пред съда – 30.01.2015 г.
По
отношение оплакването за наличието на съпричиняване за вредоносния резултат от
страна на водача на „Шкода Фабия“, с рег. № ********следва
да се отбележи, че това възражение е недоказано по делото. Нещо повече, както в
основното заключение по изслушаната САвТЕ, така и в съдебно заседание от
10.02.2017 г. след изслушване на свидетелите, вещото лице Динчев да категоричен
и еднозначен извод, че процесното ПТП е реализирано в лентата на движение на лек автомобил „Шкода Фабия“, с рег. № *******, поради което е обоснован извода, че вина за него има само
водачът на лек автомобил „Тойота Версо“ с рег. № *******.
Основателно
обаче е оплакването във въззивната жалба, че ищецът не е установил, че ответното
дружество е било поставено в забава за заплащане на процесната главница на
10.01.2013 г. В тази връзка следва да се отбележи, че ответникът дължи
обезщетение за забава от изтичане на 30 дневния срок по чл. 213а, ал. 3 КЗ
/отм/ следващ датата на регресната претенция, а не от датата, на която ищецът
се е суброгирал в правата на лицето, на което са били причинени вреди, тъй като
макар и изискуемо, застхователят по ГО изпада в забава едва след изтичането на
този законоустановен срок. Необоснован е извода на СРС, че ответното дружество
е в забава от 10.01.2013 г., тъй като по делото не се установява, че З. „О.“ АД
да е било уведомено за претендираното от ищеца обезщетение с представеното по
делото писмо с изх. № 05122/01.12.2012 г., доколкото липсват доказателства за
датата на връчване на същото (виж л. 36,37 и 38 по делото на СРС), а З. „О.“ АД е оспорило изрично с отговора това твърдение на ищеца. Отказът
на ответника да изплати пълния размер на претендираното от ищеца регресно
вземане е обективиран едва в сключеното на 10.03.2014 г. Споразумение
за прихващане на дължими суми по насрещни
задължения, от който момент ответникът е изпаднал в забава, но само за
неизплатената част от регресното му задължение от 812,97 лв., изчислен по реда
на чл. 162 ГПК с калкулатора за лихви, с който разполага съда за процесния
период от 10.03.2014 г. до 29.01.2015 г. възлиза на 73,81 лв., до който размер
предявеният иск е основателен и доказан, като за периода от 10.01.2013 г. до 10.03.2014 г. и за сумата над 73,81 лв. искът е недоказан и следва да
се отхвърли.
Доколкото
крайните изводи на настоящата инстанция частично не съвпадат, с тези на СРС,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено по отношение на главния иск с
правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и отменено в частта, в която
акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен за разликата над
сумата от 73,81 лв. до присъдения размер от 509,41 лв., както и за периода
от 10.01.2013 г. до 10.03.2014 г. , и в частта, с която в полза на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК са присъдени разноски над сумата от 542,70 лв. до присъдените такива
в размер на 810,00 лв.
При
този изход на спора и с оглед частичната неоснователност на въззивната жалба на
основание, чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК ответникът – въззивник следва да
бъде осъден да заплати на ищеца - въззиваем разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СГС в размер на 265,32 лв.
При
този изход на спора и с оглед частичната основателност на въззивната жалба на
основание, чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК ищецът - въззиваем следва да бъде
осъден да заплати на ответника – въззивник разноски за производството пред СГС
в размер на 66,01 лв., както и сумата от 108,90 лв., представляващи разноски в
производството пред СРС.
По
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на
цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение от 08.09.2017 г., постановено
по гр. дело № 4906/2015 г. на Софийския районен съд, 123 състав, в частта, с която З.А.Д.ОЗК-З.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** е осъдено да заплати на З.А.Д.„Б.В.И.Г.“,
ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, пл. „*******на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД лихва
за забава над сумата от 73,81 лв. до уважения размер от 509,41 лв.,
както и за периода от 10.01.2013 г. до 10.03.2014
г., и в
частта, с която в полза на
З.А.Д.„Б.В.И.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, пл.
„*******на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК са присъдени разноски в производството пред СРС над сумата от
542,70 лв. до присъдените такива в размер на 810,00 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от З.А.Д.„Б.В.И.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, пл.
„*******срещу З.А.Д.ОЗК-З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата
над сумата от 73,81 лв. до уважения размер от 509,41 лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 812,97
лв., както и за периода от 10.01.2013 г. до 10.03.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение от 08.09.2017 г., постановено по гр. дело № 4906/2015 г. на
Софийския районен съд, 123 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА З.А.Д.„Б.В.И.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***,
пл. „*******да заплати на
З.А.Д.ОЗК-З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание, чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК сумата от 66,01 лв., представляваща разноски в
производството пред СГС, както и сумата от 108,90 лв., представляващи
разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА З.А.Д.ОЗК-З.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на З.А.Д.„Б.В.И.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, пл.
„*******на основание, чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 265,32 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: