№ 7940
гр. С., 05.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110157633 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Е. Р. С. срещу „Ф.Б.“ ЕООД.
Ищцата твърди, че на 08.08.2022 г. сключили с ответника договор за паричен заем №
1186869, по силата на който получила в заем сумата от 500 лв. при ГПР - 49,66 % В чл. 5
било предвидено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „F.B.“ в полза
на дружеството - ответник, за което й била начислена такса за обезпечение с поръчителство
в размер на 250 лв. Ищцата твърди, че договорът за заем, по същество такъв за кредит, е
нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като били нарушени чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19
ЗПК. Счита, че договорът не съдържа начин на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е
формиран същият, посочен е грешен размер на ГПР, тъй като сумата по предоставяне на
поръчител не е включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено. В
тази връзка сочи, че предоставянето на поръчителство е задължително условие за сключване
на договора за кредит, възнаграждението за поръчител е разход във връзка с предоставянето
на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, с уговарянето на възнаграждение за поръчител
се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Счита, че целият договор за потребителски
кредит следва да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за
предоставяне на гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, с което е нарушено и изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора. Евентуално счита, че е нищожна клаузата на чл. 5 от него като
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл. 10,
ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. С оглед изложеното моли за постановяване на
1
решение, с което да бъде признато за установено, че сключеният между страните договор за
паричен заем е нищожен, а в условията на евентуалност, че е нищожна клаузата на чл. 5 от
него. Претендира разноски.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който
оспорва исковете. Признава, че между страните е сключен описаният договор за кредит със
соченото съдържание, но отрича същият да е недействителен. Твърди, че заемополучателят е
разполагал с възможността да обезпечи договора по различни начини, като сам е избрал с
поръчителство от посоченото дружество. Оспорва поръчителството да е задължително
условие за сключването на договора за заем. Твърди, че поръчителят е самостоятелно
юридическо лице и договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по
което ответникът не е страна, съответно евентуалната нищожност на договора за гаранция
не води до нищожност на договора за кредит. Счита, че възнаграждението за поръчител не е
разход, който следва да се включва в ГПР. По тези съображения моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за разглеждане главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ГПК - за прогласяване
недействителността на договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние
№ 1186869 от 08.08.2022 г., и евентуален установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК и чл. 143, т. 9 ЗЗП – за
прогласяване нищожността на чл. 5 от договора.
В тежест на ищцата по установителните искове е да установи при условията на пълно
и главно доказване: сключването на договора за заем (кредит) със соченото в исковата молба
съдържание, който противоречи на императивни норми на закона (ЗПК) или ги заобикаля, а
по евентуалния иск – наличието на посочената клауза, която се намира в противоречие с
императивни норми на закона (ЗПК) и има неравноправен характер.
В тежест на ответника е да докаже валидно обвързващи страните договорни клаузи
или индивидуалното им договаряне.
С оглед становищата на страните, с доклада по делото по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4
ГПК, съдът е отделил за безспорно, че между тях е сключен соченият договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 1186869 от 08.08.2022 г. с
описаното съдържание, по силата на който на ищцата е отпуснат кредит в размер от 500 лв.,
както и че в чл. 5 от същия е уговорена клауза за обезпечаване на кредита чрез
поръчителство. Това се установява и от приетите по делото договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № 1186869 от 08.08.2022 г. и преддоговорна
информация, обективирана в стандартен европейски формуляр (СЕФ), видно от които на
08.08.2022 г. между „Ф. Б.“ ЕООД, като заемодател, и Е. Р. С., като заемател, е сключен
2
договор, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата паричен заем в
размер на сумата от 500 лв., със срок на погасяване от 30 дни, считано от датата на
превеждане на сумата по заема, с падежна дата – 07.09.2022 г. - заемателят се е задължил да
върне заема с еднократно плащане, извършено на падежната дата. Кредитът е отпуснат при
годишен процент на разходите (ГПР) – 49,85 %, при лихвен процент – 0 %, и общ размер на
всички плащания – 500 лв.
Съгласно чл. 5 от договора за предоставяне на заем, заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „F.B.” в полза на ответното дружество. Договорът за
поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът.
Посочено е, че с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза
обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от заемателя,
нито от лицето, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършва
чрез одобряването на заема. Договорът е сключен при Общи условия за предоставяне на
потребителски кредити на „Ф.Б.“ ЕООД.
В случая между страните не се спори относно сключването на договора и
същевременно съдът намира, че е спазена формата за сключването му, като по делото е
представена и разменената преддоговорна информация.
Процесният договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние има
характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК
легална дефиниция, според която въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне, а кредитополучателят – ищец има качеството „потребител“ по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговската дейност на заемателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени
по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионалната и търговската
дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 ЗЗП –
147б ЗЗП, в това число и на забраната за неравноправни клаузи. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3
ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител. Преценката относно действителността на договора за
потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД,
така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
3
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските сделки.
По делото не е представен препис от договора за поръчителство (гаранция), но между
страните не се спори, че задълженията по договора за потребителски кредит са били
обезпечени от третото лице – поръчител – „F.B.“, в полза на което е уговорено заплащане на
възнаграждение в размер на 250 лв. Въпреки, че не е представен самият договор за
поръчителство, с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил сключването му, нито
че чрез него са обезпечени задълженията на заемателя по процесния договор за заем, както и
не е оспорено твърдението на ищцата, че възнаграждението в полза на поръчителя е в
размер на 250 лв., както и че същото не е включено при изчисляване на ГПР, посочен в
договора. Страните не спорят относно съдържанието на договорните клаузи по отношение
на договора за поръчителство. Същевременно съдът съобрази, че на основание чл. 190 ГПК
ответникът е бил задължен в едноседмичен срок от получаване на съобщението да
представи по делото договор за поръчителство (гаранция), сключен между ищцата и „F.B.“,
като същевременно е бил предупреден за последиците на чл. 161 ГПК от възпрепятстване
събирането на допуснати доказателства. Поради това и прилагайки разпоредбата на чл. 161
ГПК, съдът намира, че по делото е доказано сключването между ищцата и „F.B.“ на договор
за гаранция за обезпечаване на задълженията на ищцата по процесния договор за заем, с
уговорено и дължимо възнаграждение в размер на 250 лв. Уговореното заплащане в полза
на дружеството – поръчител по същество не се и оспорва от ответника, като се оспорва
фактът, че сумата следва да е част от ГПР по договора за кредит.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е необходимо,
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на
договора за кредит – чл. 11, ал. 1 ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.
22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Доколкото се
касае до договор за потребителски кредит, то на първо място съдът следва да разгледа
наведените твърдения за противоречие на договора с разпоредбите на ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
4
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на цитираната разпоредба
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,85 %, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не
отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно –
възнаграждението по договора за гаранция (поръчителство), което възнаграждение се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя несъмнено представлява разход, свързан с
договора за заем (кредит) и следва да бъде включено в ГПР по кредита. В случая, в договора
за кредит (чл. 5) изрично е уговорено, че кредитът ще бъде обезпечен от „F.B.“, тоест на
кредитора му е изначално известно, че такъв договор ще бъде сключен. В преддоговорната
информация (стандартен европейски формуляр), част 2, точка 8, наименувана „Изисквани
обезпечения; описание на обезпечението, което следва да предоставите по договора за
кредит“, изрично е отбелязано „договор за предоставяне на поръчителство/гаранция“.
Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя
с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант. Същевременно, в самия договор за
заем не е предвидена друга опция за обезпечаване на задълженията на заемателя, освен с
одобрено от заемодателя лице - гарант. На следващо място, наименованията на двете
дружества – кредитор „Ф. Б.“ ЕООД и гарант „F.B.“ (към датата на сключване на договора)
са еднакви, което навежда на свързаност между тях, макар и непряка (чрез пряко участие на
едното дружество в другото, респективно чрез участието на дружество - общ собственик).
Това обстоятелство създава съмнение относно намерението на кредитодателя, въвеждайки
задължително условие за отпускане на кредита - предоставянето на обезпечение, чрез свое
свързано лице, да си осигури едно допълнително възнаграждение по договора,
5
представляващо допълнителна печалба. Съвкупността на горните обстоятелства води до
извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а
следва да бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е
фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано
дружество, за да бъде отпуснат кредитът. Дружеството – поръчител представлява
предварително одобрено и известно на кредитора юридическо лице, с оглед на което същият
е запознат с обстоятелствата, при които биват сключвани договорите за поръчителство. При
това положение и доколкото в клаузата на чл. 5 от договора за кредит е посочено, че
одобрението на поръчител е част от процедурата по одобряването на заема, то съдът
приема, че предоставянето на обезпечение от „F.B.“ представлява задължително условие за
получаване на заема по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Всички тези обстоятелства навеждат на извода, че на кредитодателя му е било
известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за възнаграждение, свързани с
осигуряването на обезпечението. Предвид изложеното, възнаграждението за гарант
безспорно е свързано с договора за предоставяне на финансови услуги, доколкото касае
обезпечаване на задълженията по него. Този разход попада в легалната дефиниция по § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно. В случая се налага извод, че
сключването на договора за поръчителство представлява задължително условие, за да
породи действие договорът за кредит и да бъде получена сумата по него. Ето защо, това
възнаграждение трябва да бъде включено при определяне на ГПР в договора за кредит – в
този смисъл решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г. по дело С-714/22,
решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен
състав, решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, II-E
въззивен състав, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на
СГС, IV – Д въззивен състав, решение № 607 от 30.01.2025 г. по в. гр. д. № 1560/2024 г. по
описа на СГС, IV – Е въззивен състав и др.
При горните мотиви настоящият съдебен състав приема, че разходът за
възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на кредитополучателя по
договора за кредит отговаря на поставените в ЗПК изисквания и следва да бъде включен в
общия разход по кредита, което в случая не е сторено. Ответникът изрично признава, че
възнаграждението за поръчител не е включено при изчисляване на ГПР, а при допълнително
въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за поръчителство при изчисляване на
ГПР, съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно би
надвишил размера, посочен в договора. Въпреки, че формално в договора са посочени ГПР
и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по договора за
гаранция (поръчителство) те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му. На съда не са необходими специални знания, за да достигне до
извод, че при включване в ГПР на възнаграждението за поръчител ГПР би бил в размер над
6
50 %, с което се надвишава законоустановеният размер на ГПР (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република Б. (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Следва да се отбележи, че съгласно решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело №
C‑337/23, имащо задължителен характер, разходите по договор за поръчителство, чието
сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен
процент на разходите“; член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва
да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. От представените
договор и СЕФ не става ясно и какво действително се включва в ГПР в размер на 49,85 %,
при положение, че страните не са уговорили дължимост на възнаградителна лихва.
Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 49,85 %. При това
положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от
18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение №
3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав,
решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав и др.).
7
За пълнота следва да се посочи, че със задължението на кредитополучателя да
обезпечи своите задължения по договора за потребителски кредит се цели да се обезщетят
вредите от неплатежоспособността на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК.
Въведеното задължение на кредитополучателя за осигуряване на обезпечение цели да се
заобиколи и забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това е прехвърлил
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и
това води до допълнително увеличаване размера на задълженията.
С оглед на горното, съдът приема, че предявеният главен иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността
на договора за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 1186869 от
08.08.2022 г. е основателен и следва да бъде уважен, поради което не са налице
предпоставките за разглеждане на предявените при условията на евентуалност искове за
прогласяване нищожността на договора за кредит поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
за прогласяване на нищожността на отделна клауза от договора – чл. 5 от същия поради
нарушение на императивни разпоредби на ЗПК и чл. 143 ЗЗП.
По разноските:
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат на
ищеца, от който се претендират такива съгласно списък по чл. 80 ГПК както следва: 50 лв. –
държавна такса и 1900 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна
защита и съдействие, фактура и платежно нареждане от 04.02.2025 г. Относно дължимото
адвокатско възнаграждение от страна на ответното дружество не е направено възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер на
1950 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Е. Р. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С., ж. к. „И.“, бл. 146, вх. 3, ет. 2, ап. 16, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „М. 3“, бул. „А.М.“ № 51, бл. 0,
вх. А, ет. 9, офис 20, че сключеният между страните договор за предоставяне на финансови
услуги (заеми) от разстояние № 1186869 от 08.08.2022 г. е нищожен, на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ж. к. „М. 3“, бул. „А.М.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на Е. Р. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С., ж. к. „И.“, бл. 146, вх. 3, ет. 2, ап. 16, на основание чл.
8
78, ал. 1 ГПК сумата от общо 1950 лв. – разноски по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9