РЕШЕНИЕ
№ 2652
гр. Пловдив, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20215330110797 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от А. П. А. против „Фератум България“
ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл.
22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че
договор № *** г., сключен между страните е недействителен, а при условията
на евентуалност – иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 143, т.9
ЗПК и чл. 26, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че клаузата чл. 5 от договор № **** г., сключен между страните, е
неравноправна и противоречи на закона.
В исковата молба се твърди, че на *** г. страните по делото са
сключили договор за кредит № ***, по силата на който на ищеца била
предоставена в заем сумата в размер на 2000 лева фиксиран лихвен процент в
размер на 13,50 % и ГПР 47,92 %. Била постигната договореност съобразно
чл. 5 от договора, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
Фертум Банк, за което ищецът дължал възнаграждение на дружеството –
гарант в размер ма 1230 лева за целия срок на договора. Ищецът усвоил
изцяло заемния ресурс, но не дължал плащания за лихва, допълнителен пакет
услуги, услугата финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна
1
премия, доколкото сключеният договор бил нищожен поради следните
съображения: липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, в
последния не била включена таксата за осигуряване на поръчителство от
Фератум Банк, като по този начин посоченият в договора ГПР не отговарял на
действителния такъв. Последното представлявала „заблуждаваща търговска
практика” по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗПК. Таксата „гарант” –
възнаграждение за осигуряване на поръчител е разход, който е следвало да
бъде включен в ГПР. Доколкото таксата не била включена в ГПР, се
достигало до нарушаване на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Възразява се, че
липсвало и информация за размера на лихвения процент на ден, с оглед
съблюдаване на правото на отказ от договора. Посоченото обуславя
недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК,
че. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК.
Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от
„Фератум България” ЕООД, с който се взима становище за неоснователност
на предявените искови претенции. Посочва се, че същите не са подкрепени от
убедителни писмени доказателства. Навеждат се доводи, че процедурата по
сключване на договора за кредит е изпълнена съгласно изискванията на
приложимите ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Ищецът сам избрал да се възползва от
услугата личен гарант. Впоследствие, след получаване на договора за кредит
и общите условия по него, е потвърдил сключване на договора с личен
гарант.На същия била съобщено предварително необходимата информация за
взимане на информирано решение за сключване на договора. Посоченият ГПР
в договора съответствал на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Излагат се
съображения, че таксата за гарант не следва да се включва в ГПР, доколкото
не влиза в общия разход по кредита на основание пар. 1.1 от ЗПК. Досежно
възнаградителната лихва се посочва, че същата е одобрена от ищца и не
включва възнаграждението за гарант. Условията за издължаване на суми по
договора били включени в договора, а правото на отказ от договора –
регламентирано в чл. 9 от същия.
Поради изложеното моли съдът да отхвърли предявените искови
претении. Претендира разноски.
2
С Определение № 6743/02.09.2021 г., постановено по делото, влязло в
сила на 21.10.2021 г., производството е прекратено в частта, с която е
предявен при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 124, ал.1
ГПК, вр. чл. 143, т.9 ЗПК и ч. 26, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че клаузата чл. 5 от договор №*** г., сключен
между страните, е неравноправна и противоречи на закона.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит
от ***г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в
размер на 2000 лева, която следвало да бъде върната на седем вноски. С
договора бил уговорен лихвен процент в размер на 13,50 % и ГПР в размер на
47,92 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника. С одобряването от
ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката,
свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя,
нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението
се извършвало чрез одобряване на кредита.
Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, между
„Фератум Банк“ ЕАД и ищеца бил сключен договор за гаранция
/поръчителство/, по силата на който се обезпечава Договор за предоставяне на
потребителски кредит от ***г., сключен между страните в производството. За
обезпечаване на кредита, по силата на договора за гаранция, ищецът е
следвало да заплати сумата в размер на 1230 лева.
По делото е изготвена и СТЕ от в.л. А.К. /л.73 – 75/, от което се
установява, че при кандидатстването за кредит, потребителят попълва
необходимите данни. Във формата е налична секция „Избери гарант“, в която
потребителят има възможност да избере една от две възможности: „Гаранция
от Фератум Банк“, „Личен гаран/Поръчител“. При избор на някоя от двете
възможности се зарежда форма с допълнителни данни за избрана така.
По делото е прието заключение по допусната ССчЕ, изготвена от в.л. П.
3
/л.91 – 92/, от което се установява, че ГПР по процесния договор за кредит в
размер на 47,92 % включва единствено възнаградителната лихва. Няма
включени други разходи в ГПР. Същият би се увеличил със 73,88 %, ако бъде
включена и таксата гаранция в размер на 1230 лева, като в този случай
общият ГПР би възлиза на 121,80 %.
Изготвена е и допълнителна ССчЕ от в.л. П. /л.93-94/, като съобразно
заключението на вещото лице, сумата по гранцията в размер на 1230 лева е
преведена от ответника на „Фератум Банк“.
Съдът кредитира приетите и неоспорени от страните заключения по
СТЕ, ССчЕ и допълнителна ССчЕ, като компетентно изготвени, с
необходимите знания и умения и обосновани.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
счита от правна страна следното:
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).
Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя
да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в
полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за
получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за
потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.
Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора
за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
4
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 47,92 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати
възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и
следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая,
акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно
(чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да
направи информиран избор дали да сключи договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
5
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Още повече, че от заключението по
допълнителната ССчЕ се установява, че ГПР, изчислен с включено
възнаграждение за поръчителство, възлиза на 121,80 %, респ. надхвърля
допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № **** г.,
сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така
предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните,
че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и
като такъв, следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1
ГПК има ищецът. Доказателства за такива са представени за заплатена
държавна такса в размер на 90,80 лева и разноски по допусната СТЕ в размер
на 150 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 388 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. И..
Така мотивиран, съдът
6
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. П. А., ЕГН:
**********, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: *********,
установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК, че
Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****г., сключен между
страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 ГПК на А. П. А., ЕГН: **********,
сумата в размер на 240,80 лева /двеста и четиридесет лева и осемдесет
стотинки/, представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: *********, на основание
чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат Е. Г. И., АК – **, личен
№ **********, със съдебен адрес: гр. **, ул. ***, сумата в размер на 388 лева
/триста осемдесет и осем лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на А. П. А., ЕГН: **********, по гр.д. № 10797/2021 г. по
описа на Районен съд Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
7