РЕШЕНИЕ
№ 1254
гр. Пловдив, 13.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария М. Дългичева
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело №
20215330118842 по описа за 2021 година
С исковата молба ищецът В. В. В. е предявила против „Изи Асет Мениджмънт“
АД кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за заплащане на сумата от 20 лв. – недължимо заплатена и получена от
ответника при начална липса на правно основание по клауза за възнаградителна лихва
по договор за паричен заем № ****г. и сумата от 50 лв. – недължимо заплатена и
получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за заплащане
на неустойка по същия договор за паричен заем, ведно със законна лихва върху
главниците от датата на депозиране на исковата молба в съда – 29.11.2021 г., до
окончателното изплащане на задълженията.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за паричен заем № *****г., по силата на който в полза на ищцата е
отпуснат кредит в размер на сумата от 800 лв., срещу насрещното задължение на
заемополучателя да върне сумата от 895, 86 лв. на шест месечни погасителни вноски,
всяка в размер от 149, 31 лв. В договора било установено, че годишният лихвен
процент е 40 %, а годишният процент на разходите – 49, 01 %. Сочи, че с клаузата на
чл. 4, ал.2 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на
сумата от 565, 50 лв., ако в тридневен срок от подписването му не осигури обезпечение
на задължението чрез поръчител. Сочи, че задължението за заплащане на неустойка е
платимо ведно с погасителната вноска по кредита. Поддържа, че процесният договор е
недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за
кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е
недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл тази клауза
следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на посочен размер на
възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при сключване на договора е
1
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен
начина на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота по какъв
начин е формиран същия. Сочи, че годишният процент на разходите, след включване в
последния и на задължението за заплащане на неустойка, представляваща скрито
възнаграждение по договора, е установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Излага съображения за недействителност на договора, поради допуснато нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в погасителния план не е посочено разпределението на
вноските измежду дължимите суми. Сочи, че в нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК
потребителят не е подписал всяка страница на Общите условия към договора. Твърди,
че клаузата за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с
добрите нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка
противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД,
установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата
на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано
с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за
неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната
недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Твърди, че всички, дължими по
договора суми били изплатени, като общо платената сума, включваща и плащанията по
нищожните клаузи възлиза на 1375, 76 лв. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения
за нейната неоснователност. Твърди, че не е налице соченото нарушение по чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 ГПК, тъй като в договора е посочен фиксиран лихвен процент, в който
случай не следва да се посочват условията за прилагането му. Сочи, че клаузата за
възнаградителна лихва не е установена в противоречие с добрите нрави. Счита, че не е
необходимо общите условия по договора да бъдат подписани, доколкото те са
неразделна част от договора за кредит, а всяка страница от него е подписана от
кредитополучателя. Твърди, че в договора е посочен годишният процент на разходите
по кредита съобразно с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че задължението
за заплащане на неустойка не следва да се включва в годишния процент на разходите, в
който смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Счита, че клаузата за
неустойка не противоречи на добрите нрави, тъй като задължението за заплащането й
не би възникнало при добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на
потребителя. Счита, че неустойката е уговорена при съобразяване с основните й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди, че разпоредбата на чл.
33, ал. 1 ЗПК не следва да намери приложение, тъй като периодът, за който се
начислява неустойката е от изтичането на тридневния срок за предоставянето на
обезпечение до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за период
от настъпване на падежа до изплащане на задължението. Следователно за периода, за
който е била начислявана неустойка, не претендира присъждане на обезщетение за
забава. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е
сключен договор за паричен заем № ****г., по силата който в полза на ищеца бил
отпуснат кредит в размер на сумата от 800 лв., срещу насрещното задължение на
заемополучателя да заплати 6 месечни погасителни вноски от по 149, 31 лв.; че в
договора е установен годишният лихвен процент от 40 % и годишният процент на
2
разходите – 49, 01 %; че с клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е установено задължение
за заплащане на неустойка в размер на сумата от 565, 50 лв., ако в тридневен срок от
подписването му не осигури обезпечение на задължението чрез поръчител или банкова
гаранция. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му,
длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две
физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно
поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер
над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител
по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма
незаплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по- лош от 401 „Редовен” или 2) банкова
гаранция, с бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от 895, 86 лв., със срок на
валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора. При
неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати
на кредитора неустойка в размер от 565, 50 лева., която кредиторът е разсрочил в чл. 4,
ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска.
От приетата по делото справка за осъществени плащания по процесния договор
за кредит (л. 24), се изяснява, че ищецът е погасил всички дължими по договора суми,
включително и тези за неустойка при непредоставяне на обезпечение – 492, 31 лв. и за
договорна лихва в размер от 83, 45 лева. Общо заплатената от длъжника на кредитора
сума, ведно с погасената главница възлиза на 1 375, 76 лева.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ал. 5-та на чл. 19 ЗПК разписва, че клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са
неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица -
поръчители или банкова гаранция в размер от 895, 86 лв. Прочитът на съдържанието на
клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те
представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от
договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер – 800 лв. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер от 895, 86 лв. (което като стойност е повече от чистата стойност на
получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква
също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е
ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като
3
капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на
ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в
чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от
дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно
предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 01 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с
характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена изначално при
формирането на ГПР.
Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва
да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира
нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от
своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т.
7 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 895, 86 лева. В
тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”
4
в размер от 565, 50 лв. Тоест, освен пълно разминаване между посочения в договора
ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база, е
налице несъответствие и между сумата, която потребителят реално ще заплати по
договора и тази отразена в него.
Възникването на спорното право по предявените осъдителни искове се обуславя
от осъществяването на следните материални предпоставки: 1) процесната сума да е
излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на
ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на
ответника да е без правно основание – при начална липса на валидно правоотношение
между страните в настоящото съдебно производство. Първите две предпоставки следва
да бъдат установени от ищеца. Ответникът трябва да установи, че е получил
предадените му имуществени блага при наличие на валидно правно основание за това.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по
клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора сума в общ размер от 492, 31 лв. и за
възнаградителна лихва сума от 83, 45 лева. Предвид съображенията, изложени по-
горе, то плащането към ответника на горепосочените суми е осъществено по договор,
който се явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
рамките на първото по делото заседание, и с оглед така представената справка за
плащания по кредита, ищецът е изменил размера на предявените искове чрез тяхното
увеличаване, като размерът на иска за връщане на даденото по възнаградителна лихва
е увеличен от 20 лв. на 83, 45 лв., а размерът на иска за връщане на даденото по
клаузата за неустойка - от 50 лв. на 492, 31 лв. За този размер исковете се явяват
основателни, доколкото ответната страна не обоснова наличието на основание, по
силата на което да е настъпило имущественото разместване.
Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда – 29.11.2021 г. до окончателното й погасяване.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата
от 105 лв., от които сумата от 100 лв. за заплатена държавна такса и сумата от 5 лв. за
съдебно удостоверение.
В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Предявени са два кумулативно съединени иска, като на адвоката се следва
възнаграждение за всеки един иск от по 360 лв. или общо 720 лв., което съдът
определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й
към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие. Доколкото
възнаграждението на адвоката, осъществил безплатно процесуално представителство,
се определя с оглед минималния размер по Наредбата, не следва да се разглежда
релевираното от ответника възражение за прекомерност на последното.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на В. В. В.,
ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД сумата от 83, 45 лв.–
недължимо платена възнаградителна лихва по недействителен договор за паричен заем
№ **** г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от депозирането на исковата молба в съда /29.11.2021 г./ до окончателното й
5
изплащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на В. В. В.,
ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД сумата от 492, 31 лв.–
недължимо платена неустойка по недействителен договор за паричен заем № *****.,
сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
депозирането на исковата молба в съда /29.11.2021 г./ до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на
Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ *********, сума в размер на 720 лева с вкл.
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищцата В. В. В.
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено
от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на В. В. В.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 105 лв.,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________
6