Решение по КНАХД №2444/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 от АПК вр. чл. 63в ЗАНН.

Образувано е по постъпила касационна жалба от К. Р. Т., EИK **********, чрез адв. Н. И. –***, срещу Решение № 1019/22.08.2025 г., постановено по АНД № 614/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, XXXII състав, с което е потвърдено Наказателно постановление № 24-0442-001400/27.11.2024 г. на Началник сектор в Четвърто районно управление при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Варна, с което на осн. чл. 175а, ал. 1, пр. 3 от Закона за движение по пътищата, за нарушение на чл. 104б, т.2 от Закона за движение по пътищата, на К. Р. Т. е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 3000,00 (три хиляди) лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 12 месеца. С решението на Районен съд – Варна К. Р. Т. е осъден да заплати в полза на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Варна сума в размер на 80,00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Излага съображения, че от представения Протокол за положен изпит по ЗДвП на служителите от „Териториална полиция“ и служители на длъжност „командир на отделение“ при 4 РУ на ОД на МВР - Варна, няма положена дата, която да удостовери времето и момента на изготвянето му. В долния ляв ъгъл не е поставена конкретна дата на съставяне на Протокола, единствено е посочена годината – 2022 г. Твърди, че не е осъществен фактическия състав на чл.104Б, т.2 от ЗДвП, както и не е доказан субективният елемент на нарушението. Сочи, че местоположението на служебния автомобил, не е дало обективна възможност на проверяващите за пълно наблюдение и проследяване на движението на автомобила на касатора, което обяснява разминаването в свидетелските показания относно възприемането на нарушението. Излага съображения, че Т. не е влязъл в кръстовището с висока скорост, защото непосредствено преди навлизането в кръговото движение, има изкуствена неравност. Сочи, че свидетелите не са възприели първото занасяне на автомобила, като се смесва визуалното със звуковото възприятие, чуто от св. Х. форсиране на двигател. Приема, че противоречията в свидетелските показания са съществени, които от обективна и субективна страна не доказват по безспорен начин извършването на нарушението. Пояснява, че за правилното възприемане на обстоятелствата при които е констатирано нарушението, сериозно влияние оказва и метеорологичната обстановка и състоянието на пътната настилка. Сочи, че по отношение състоянието на пътната настилка, въззивният съд е кредитирал единствено показанията на свидетеля Н.. Навежда доводи, че сезонът, часът и близостта до морето – 30 м., при условията на които е извършено нарушението, опровергават изводите на въззивния съд, че пътната настилка е била изсъхнала до първия час от денонощието. Твърди, че автомобилът се е поднесъл еднократно, а не е бил доведен до загуба на сцепление на задните гуми. Излага съображения, че неправилно въззивният съд се е позовал на Справка за нарушител/водач, според която има издадени и влезли в сила 12 наказателни постановления и 18 фиша. Сочи, че има издадени три наказателни постановления и девет фиша. С жалбата се прави искане за отмяна Решение № 1019/22.08.2025 г., постановено по АНД № 614/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, като издадено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като вместо него бъде постановено ново, с което да се отмени изцяло обжалваното наказателно постановление.

В открито заседание касаторът чрез представител по пълномощие адв. Н. И. поддържа жалбата на изложените в нея мотиви. Отново подчертава, че не е доказан фактическия състав на чл.104б, т.2 от ЗДвП, както и липсата на доказателства за пряк умисъл. Поради това поддържа искането за отмяна на решението и отмяна на НП.

Ответникът по касационната жалба – Началник сектор Четвърто Районно управление при ОД на МВР – Варна, редовно призован, представител не се явява. В писмени бележки, чрез процесуалния си представител ю.к. Л.-А., счита жалбата за неоснователна и моли решението на ВРС като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в случай, че жалбата бъде уважена - да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в минимален размер.

Представителят на ВОП дава заключение, че жалбата е неоснователна, като счита, че ВРС правилно е подвел установените факти в хипотезата на извършено нарушение по чл.104б от ЗДвП, поради което решението на ВРС следва да се потвърди.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Същата е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Съдът, след като се съобрази с изложените в жалбата касационни основания, доказателствата събрани във въззивната инстанция и при служебната проверка, осъществена по реда на чл.218,ал.2 от АПК, приема следното:

Производството пред ВРС е образувано по жалба на К. Р. Т. срещу Наказателно постановление № 24-0442-001400 от 27.11.2024 г., издадено от началник сектор Четвърто Районно управление при ОД на МВР - Варна, с което на К. Р. Т., на основание чл. 175а, ал. 1, пр. 3 от ЗДвП са наложени административни наказания „глоба“ в размер на 3000 лв. и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 12 месеца за нарушение на чл. 104б, т. 2 от ЗДвП.

За да се произнесе по спора районният съд е установил от фактическа страна, че на 09.10.2024 г. срещу 10.10.2024 г. служители на Четвърто Районно управление при ОД на МВР – Варна застъпили наряд като автопатрул в кв. Аспарухово, местност „Карантината“, разположен срещу входа на яхтеното пристанище, на изхода на обръщача. Около 00.01 ч. на 10.10.2024 г. служителите възприели движещ се л.а. Фолксваген Пасат с рег. №[рег. номер], който навлязъл в района на обръщача с необичайно висока скорост. В обхвата на обръщача извършил два завоя наляво, при осъществяването на които форсирал двигателя на превозното средство, като го извел от контрол, което довело до загуба на сцеплението на гумите и приплъзване встрани на задницата на автомобила. Полицейските служители спрели за проверка водача и установили самоличността на водача, а именно жалбоподателят К. Р. Т.. Съставен бил АУАН за извършено нарушение на чл. 104б, т. 2 ЗДвП, който последният подписал без възражения. Възражения не постъпили и в срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН. На 27.11.2024 г. началник сектор Четвърто Районно управление при ОД на МВР - Варна, издал оспореното пред ВРС Наказателно постановление. Гореизложената фактическа въззивният съд установил въз основа на гласни доказателствени средства, събрани от актосъставителя и свидетелят по съставянето на АУАН, както и от писмените доказателства.

Сезираният със спора съд е приел в мотивите си, че АУАН и НП са издадени от компетентни длъжностни лица, в срок, съдържат реквизитите по чл.42 и чл.57 ЗАНН, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като вмененото нарушение е безспорно установено, правилно квалифицирано и са наложени предвидените в санкционната разпоредба наказания. ВРС е посочил, че деянието е съставомерно, ако се установи ползване на пътя не по предназначение за придвижване от едно място до друго, независимо дали са изпълнени всички техники, характерни за дрифта, дали изпълнението им е успешно и професионално и дали МПС разполага със здравината, мощността и оборудването за дрифта. Като се е позовал на свидетелските показания, въззивният съд е приел, че Т. е форсирал двигателя правейки завои наляво в посочения пътен участък, като е влизал с висока скорост в същите, последвано от умишлено въртене на гуми. От наблюдението над поведението на водача от служителите на реда, начина на придвижване на автомобила, е направен извод, че обосновано е създало убеждение, че поднасянето не е вследствие на обективни факти, а резултат от умишлено управление по описания начин. Като се е позовал на свидетелските показания на И., че асфалтът е бил сух, въззивният съд е опровергал твърденията на Т., че не е установено отсъствие на друга възможна обективна причина за поднасяне на автомобила. В подкрепа на този извод се е позовал и на справка от 09.10.2024 г., според която на 10.10.2024 г. не е регистриран валеж. Приел е, че предвид минималното количество валеж на 09.10.2024 г., ноторноизвестният факт за положителните температури, интервала от два часа от преваляването, пътната настилка е изсъхнала до първия час от новото денонощие. Изложено е, че всеки от свидетелите е възприел различна част от процесните събития в зависимост от времето, когато е излязъл от превозното средство, към който момент всеки от тях е имал реална видимост към случващото се. Прието е, че нарушението е извършено при форма на вината пряк умисъл. Не са налице предпоставки за приложение на чл.28 ЗАНН. Позовал се е на справка за нарушител/водач, като е приел, че срещу Т. има издадени и влезли в сила 12 наказателни постановления и 18 фиша, което е утежняващо обстоятелство.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:

Оспорвайки компетентността на актосъставителя, касаторът за първи път пред касационната инстанция въвежда довод, че по делото не са представени доказателства, че посочената в Протокола за положен изпит по ЗДвП, събран от въззивния съд в заседанието, проведено на 02.07.2025г., Заповед №365з-7958/16.12.2021 г. на Директора на ОД на МВР – Варна, е издадена на основание представената Заповед №8121з1632/02.12.2021 г. на Министъра на Вътрешните работи. По-нататък се спира подробно на хронологията на издаване на заповедите, като излага мотиви каква според него следва да е поредността на разпорежданията на Министъра на МВР, както и какво следвало да бъде тяхното съдържание. Касационният състав констатира, че в проведеното съдебно заседание на 02.07.2025 г. пред въззивния съд, процесуалният представител на Т. се е запознал с протокола за положен изпит по ЗДвП, но същият не е изложил своите възражения, както и не е направил доказателствено искане заповедта да бъде представена пред въззивния съд. Не е изложил съображения и досежно датата на протокола и свързаната с това достоверност на този документ.

Освен, че касационното производство по АПК предвижда преклузия за нови фактически установявания свързани с прилагането на материалния закон по арг.чл. 220 АПК,следва да се отбележи и, че представянето на заповедта на Директора на ОД на МВР Варна няма да промени фактическата обстановка относно компетентността на актосъставителя. Тя се преценява от органа по назначението към момента на подписване на акта за това и след съответната процедура по подбор на кадри. За целта и при съответното оспорване от жалбоподателя пред въззивната инстанция, ( каквото в случая не е направено), въззивният съд може да извърши контрол на това обстоятелство, но не и касационната инстанция.

Съдът в този състав приема, че ВРС правилно и законосъобразно е кредитирал показанията на разпитаните в хода на въззивното производство свидетели, като ги е преценил ведно със събраните по делото писмени доказателства и е достигнал до правилния извод, че на 10.10.2024 год. около 00,01 часа в кв. „Аспарухово“, местност „Карантината“, на ул. „Южен залив“, които улици представляват пътища за обществено ползване, К. Т. е извършил рязка маневра, извежда ППС извън контрол, довеждайки го до загуба на сцепление на задните гуми.

Съгласно чл. 104б т. 2 ЗДвП на водача на моторно превозно средство е забранено да използва пътищата, отворени за обществено ползване, за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за превоз на хора и товари. По силата на § 6, т. 1 от ДР на ЗДвП, улиците са приравнени на пътища. По делото не е налице спор, че касаторът като водач на МПС е бил на описаното в НП място-кръстовище. Безспорно е установено от събраните по делото доказателства-гласни и писмени, че касаторът на посочената дата и място в АУАН и НП при управление на МПС – Фолксваген Пасат с рег. № [рег. номер], собственост на Е. А. Я., е използвал път, отворен за обществено ползване, за друга цел, като ненужно и демонстративно поднася автомобила /дрифт/.

ВРС е изложил подробни мотиви относно вмененото с НП деяние, както и за понятието „дрифт“, които се споделят от настоящата инстанция. . Споделят се мотивите на въззивния съд, че деянието е съставомерно, когато се установи ползване на пътя не по предназначение за придвижване от едно място до друго, независимо дали са изпълнени всички техники, характерни за дрифта, дали изпълнението им е успешно и професионално и дали МПС разполага със здравината, мощността и оборудването за дрифтиране. Независимо, че липсва легално определение на „дрифт“, в практиката същото се е наложило като техника на шофиране, при която шофьорът преднамерено извежда дадено превозно средство извън контрол чрез „презавиване“, довеждайки до загуба сцеплението на задните гуми. Тази техника на шофиране е установена в случая като прилагана от страна на касатора, като е възприета непосредствено от полицейските служители. В този смисъл са неоснователни твърденията на касатора, че няма как „този стар автомобил…да се е движил с висока скорост…защото не може да се направи необходимото ускорение“, както и че непознаването на автомобила от Т., не може да гарантира същата увереност при неговото управление на пътя. За пълнота следва да се отбележи, че ако шофьорът не познава автомобила, то следва да бъде още по-внимателен, поради което съдът намира това твърдение за защитна теза. „Поднасяне“-то на автомобила дори и да е било „елементарно поднасяне“, по никакъв начин не може да бъде обяснено с безспорния факт, че полицаите са възприели/чули/ първо звук от въртене на гуми и форсиране на двигател. Съответно и обратното, форсирането на двигателя, съпроводено със звук от въртене на гуми, не може да съставлява, нито да бъде квалифицирано като „елементарно поднасяне“. Тези действия безспорно предполагат наличие на умисъл в действията на шофьора. Процесуалният представител на касатора акцентира върху елементите на случайния характер на „поднасяне“-то, които не доказва. В противоречие на житейската логика звучи твърдението на касатора, че е възможно в действията на Т. да : …„е дадена повече газ, за да се опита да овладее автомобила“, още повече, че според св. Н. е щял да приключи движението на автомобила в канавката, разположена в посоката на движение на Т..

Неоснователно е твърдението на касатора, че видимостта от местоположението на автомобила на служителите на Четвърто РУ на т.нар. „кръгово движение“ е възпрепятствана от построен бетонов паметник - монумент, който поради големите си размери и височина не позволява на служителите да възприемат действията по управление на автомобила на Т.. Размерите на „кръговото движение“ – 30 на 40 м., както са определени в касационната жалба по никакъв начин не могат да възпрепятстват служителите да възприемат действията по управление на автомобила на Т.. Дори и наличната храстовидна растителност, в едната част, която е видна от https://www.google.com/maps/@43.1728168,27.9169587,174m/data=!3m1!1e3?entry=ttu&g_ep= EgoyMDI1MTIwOS4wIKXMD SoASAFQ Aw%3D%3D, не може да ограничи до такава степен възможността на служителите да възприемат описаните действия в НП. Разстояние от 30-40 м. е достатъчно за да могат служителите, без значение дали са в автомобила или отвън, да чуят звук от въртене на гуми, форсиране на двигател, веднага след което и визуално да възприемат тези действия. Автомобилът на служителите е бил спрян на изхода от „кръговото движение“, в началото на ул. „Южен залив“, поради което те са имали пряка видимост на 2/3 от „кръговото движение“, а за останалата част поради обективни причини не са имали пряка видимост на 100 %, но са могли да възприемат чрез слуха и зрително, движението на автомобила. Поради изложеното, противоречието в показанията на свидетелите – дали са били в автомобила или извън него, не променя установените факти.

Твърденията на касатора, че свидетелите чуват форсиране на двигател, но не виждат занасяне на задница на кола и дрифт от страна на Т. са неоснователни. В показанията си пред въззивния съд св. Х. недвусмислено посочва, че е чул звук от въртене на гуми и форсиране на двигател. Свидетелят Х. заявява, че е възприел Т. два пъти да занася автомобила на завоите, а св. Н. посочва, че е видял един път занасяне на автомобила. Съдът не тълкува тези показания като противоречиви, а като допълващи се за един и същи факт. Личните възприятия за броя на възприетите "занасяния" е обоснован от различното време на излизане от автомобила на служителите. Фактическият състав на чл.104б, т.2 от ЗДвП и чл.175а, ал.1, пр.3 от ЗДвП не включва „повторяеми и системни“ действия на дрифт, дори и един път да е констатирано занасяне на автомобила на Т., съчетано с въртене на гуми и форсиране на двигателя, хипотезиса на нормата е установен фактически.

Твърдението на касатора, че Т. не е навлязъл с висока скорост в кръстовището, защото преди навлизането в „кръговото движение“ има ограничение на скоростта, е неоснователно. Установеното с наказателното постановление нарушение не е за висока скорост, поради което ирелевантно е с каква скорост се е движил автомобила. Той е съзнавал и целял тези действия, могъл е да контролира автомобила, като го е привел в състояние да извършва рязка маневра, извежда го извън контрол, довеждайки го до загуба на сцепление на задните гуми. Т. ясно е съзнавал и контролирал движенията на автомобила. Дори и наличието на ограничител на скоростта преди „кръговото движение“, не е възпрепятствала Т. да извърши описаното нарушение.

Твърдението на касатора, че за правилното възприемане на обстоятелството по констатиране на нарушението, влияние е оказала и метеорологичната обстановка и състоянието на пътната настилка, е неоснователно. Според представената пред въззивния съд Справка рег. №ОД-08-110-1/28.03.2025 г. на Директора на НИМХ- филиал Варна, на 09.10.2024 г. е превалял слаб дъжд от 21.00 ч. до 21.50 ч., като измереното количество на валежа е 0.4 mm. На 10.10.2024 г. валеж не е бил регистриран, като влажността на въздуха в 21.00 ч. е била 90 %, а в 24.00 ч. – 83 %. Съгласно предоставената информация се установява, че количеството паднали валежи на 09.10.2024 г. е минимално. Дори и обстоятелството, че местонарушението се е състояло на 30 м. от морето не обосновава задължително наличие на влага върху пътната настилка. Свидетелят Н. заявява, че е имало дири от задните гуми, което не може да се случи при мокра настилка, както и опровергава твърденията на касатора за „елементарно поднасяне на автомобила“.

Възражението на касатора, че при съставяне на АУАН, не е отразено възражението на нарушителя, е основателно, но не представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Няма данни Т. да е упражнил правото си на възражение по чл.44, ал.1 от ЗАНН. Т. е упражнил правото си да оспори наказателното постановление, възприел е срещу какви факти да се защитава, организирал е защитата си, поради което липсата на отразено възражение не е предпоставка за отмяна на наказателното постановление.

Предвид горното неоснователно е твърдението в касационната жалба, че ВРС не е установил по безспорен начин извършване на нарушението от обективна и субективна страна, както и че не са събрани достатъчно доказателства сочещи по безспорен и категоричен начин фактическата обстановка описана в АУАН и издаденото НП. Въззивният съд е анализирал събраните по делото доказателства, като е обсъдил показанията на свидетелите Н. Х. и Д. Н., очевидци на нарушението. Обсъдил е механизма на реализиране на нарушението, като е приел за безспорно установено виновното поведение на касатора, който е ползвал пътя за други цели, а именно за извършване на демонстративна маневра, довела до загуба на сцепление на гумите и форсиране на двигателя.

Настоящият касационен състав напълно споделя изводите на районния съд за неприложимост на чл. 28 от ЗАНН в разглеждания казус. Институтът "маловажност", регламентиран с цитираната разпоредба и редът за освобождаване от отговорност при маловажни случаи на административни нарушения, представлява изключение от общото правило за наказуемост на въздигнатите в административни нарушения деяния и е обусловен от наличие на определени обстоятелства, разкриващи по-ниска обществена опасност на нарушението от тази на обичайните нарушения от същия вид. Процесното нарушение крие риск за водача и останалите участници в движението, който факт сам по себе си е достатъчно основание да изключи приложението на чл. 28 от ЗАНН в конкретния казус. В този смисъл възражението, че въззивният съд като се е позовал на справка за нарушител/водач, и е приел, че има издадени и влезли в сила 12 наказателни постановления и 18 фиша, вместо 3 НП и 9 фиша, предвид тежестта на нарушението, е неоснователно.

Настоящата съдебна инстанция споделя изцяло изводите на районния съд, с които е счел, че правилно е приложена и санкционната разпоредба, която установява фиксиран размер на наказанията, съответстващ на извършеното нарушение и е съобразен с целите на чл.12 ЗАНН.

Предвид изложените съображения в тяхната съвкупност, касационната инстанция приема, че решението на въззивния съд не страда от твърдените в жалбата пороци, не са допуснати нарушения на процесуалния закон. Освен процесуално и материално законосъобразно по гореизложените съображения, при извършена служебна проверка на обжалваното решение извън наведените в касационната жалба оплаквания съобразно изискванията на чл. 218, ал. 2 АПК не се установяват пороци във връзка с неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и предвид направеното искане, на основание чл. 63д, ал. 1 и ал. 4 ЗАНН, на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл.13 вр.чл.12 от ЗВЕРБ в размер на 66,47 евро, представляващи равностойността на визираните в наредбата 130.00лв.

Така мотивиран и на основание чл.221,ал.2 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, I тричленен състав при Административен съд Варна

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1019/22.08.2025 г., постановено по АНД № 614/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, ХXXIII състав.

ОСЪЖДА К. Р. Т., [ЕГН], да заплати на ОД на МВР-Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 66,47 евро (шестдесет и шест евро и 47 евроцента).

РЕШЕНИЕТО е окончателно.