Разпореждане по дело №251/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С Присъда № 57/25.05.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 322/2010 г. по описа на РС – К., същият съд е признал П. Т. И. Ю., роден на **.**.**** г. в Г. Харманли, български гражданин, с начално образование, неженен, безработен, осъждан, ЕГН *, за виновен в това, че на 08.06.2009 г., в Г. К., при условията на опасен рецидив, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот – счупване на стъкло на предна дясна врата на лек автомобил марка „Хонда”, модел CR-V (ЦР-В), с рег. № К ** ** АР, собственост на А.В.М. от Г. К., отнел чужди движими вещи (както следва: парична сума в размер на 20,00 лева; 1 бр. дамска чанта на стойност 28,00 лева; 1 бр. фотоапарат марка „Сони”, на стойност 154,56 лева; 1 бр. свидетелство за управление на моторно превозно средство с контролен талон към него на името на Д.А.Т., на стойност 21,50 лева; 1 бр. дебитна карта от „Банка ДСК” на името на Д.А.Т., на стойност 2,00 лева; 7 бр. секретни ключове, на обща стойност 9,80 лева и 1 бр. ключ с дистанционно управление за лек автомобил на стойност 42,00 лева) – всичко на обща стойност 277,86 лева, от владението на собственика Д.А.Т. от Г. К., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” вр. чл. 58а, ал. 1 от НК му определил наказание „Лишаване от свобода” за срок от 3 години и 6 месеца, което намалил с 1/3, а именно – „Лишаване от свобода” за срок от 2 години и 4 месеца, което наказание, на основание чл. 60, ал. 1 вр. чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС, постановил да се изтърпи в затвор при първоначален „строг” режим. Със същата присъда посоченият подсъдим е осъден да заплати направените разноски по делото в размер на 45 лева. Делото е разгледано при условията на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК.

В законоустановения срок срещу така постановената присъда е подадена въззивна жалба от подс. Ю.. В жалбата е посочено, че подсъдимият не е доволен от присъдата, без да бъдат направени конкретни искания и без да бъдат изложени конкретни съображения.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят поддържа така подадената жалба. Счита размера на наложеното му наказание за прекалено голям и моли същият да бъде намален.

Също в съдебно заседание пред въззивната инстанция защитникът на П. – А. К. от АК – К. – поддържа въззивната жалба. Твърди, че подсъдимият е извършил инкриминираното деяние, защото е бил поставен при условията на крайна нужда да извърши ремонт дома си, защото е следвало да отнемат едно от децата му и то да бъде предадено в дом „Майка и дете”. Моли съда с оглед тежкото състояние на подс. Ю. да бъде изменена присъдата, като бъде определено наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 години, което да бъде намалено с 1/3, т. е. – на „лишаване от свобода” за срок от 2 години.

Прокурорът от ОП – К. счита жалбата за неоснователна. Излага становище, че първоинстанционният съд е събрал и проверил всички относими към предмета на делото доказателства. Сочи, че фактите, които съдът е приел за установени, не се оспорват от П.. Намира искането за намаляване размера на наказанието за неоснователно. Счита, че районният съд, при определяне на размера на наказанието, се е съобразил с всички обстоятелства, които имат значение в тази насока, както и с обществената опасност на деянието и дееца. Намира постановената присъда за правилна и законосъобразна, включително в обжалваната част. Моли въззивния съд да постанови решение, с което да потвърди обжалваната присъда на РС – К..

Окръжният съд, след като провери изцяло - по реда на чл. 314 от НПК - обжалваната присъда, независимо от основанията, посочени във въззивната жалба, намира следното:

Жалбата е неоснователна. Обжалваната присъда следва да бъде потвърдена.

По делото се установява следната фактическа обстановка:

На 08.06.2009 г., в Г. К., в неустановени с точност по делото час и минута, между 20:00 часа и 23:00 часа, подс. Т. И. Ю. минал покрай паркирания на паркинга на ресторант „Парадайс” лек автомобил марка „Хонда”, модел CR-V (ЦР-В), с рег. № К ** ** АР, собственост на св. А.В.М. от Г. К.. Подсъдимият забелязал оставената в автомобила, на предната дясна седалка, дамска чанта, собственост на св. Д.А.Т. от Г. К.. Т. Ю. решил да вземе чантата. За целта подсъдимият използвал камък, с който счупил предното дясно стъкло на автомобила, бръкнал вътре, взел дамската чанта и си тръгнал. По пътя Ю. отворил чантата и взел намиращите се вътре фотоапарат марка „Сони”, дебитна карта, издадена от „Банка ДСК” – К., на името на Д.А.Т., както и парична сума от 20 лева. Останалите вещи - свидетелство за управление на моторно превозно средство и контролен талон към него на името на Д.А.Т., връзка със 7 броя секретни ключове и ключ за лек автомобил с дистанционно управление към него, както и самата чанта Т. И. Ю. изхвърлил в р. Арда. По пътя към дома си Ю. неуспешно пробвал няколко пъти да изтегли пари от баÝкомат в кв. „Възрожденци” в Г. К. чрез дебитната карта на св. Т., въвеждайки произволни ПИН-кодове.

Около 23:00 часа свидетелите М. и Т. установили кражбата. В автомобила, на стелката пред предната дясна врата, М. намерил неголям камък.

Когато се прибрал в дома си, около полунощ подс. Ю. събудил св. Ф.Р.. Двамата отишли в центъра на Г. К.. Там подсъдимият пробвал отново на няколко пъти да изтегли пари чрез открадната дебитна карта, но не успял, защото не налучкал ПИН-код на картата. Първоначално Т. Ю. казал на св. Р., че сигурно още не били превели детските. Впоследствие обаче Ю. му признал, че е откраднал картата малко по-рано от паркиран автомобил. Като чул това, св. Ф.Р. не пожелал да остане повече с П..

На 09.06.2009 г., следобяд, Т. Ю. продължил да прави опити да налучка ПИН-кода на дебитната карта, за да изтегли пари от съответната сметка чрез различни банкомати в Г. К., но отново не успял.

Отнетите вещи – ведно със самата дамска чанта – били на стойност, както следва: самата чанта - 28,00 лева; фотоапаратът - 154,56 лева; свидетелството за управление на моторно превозно средство с контролен талон към него на името на Д.А.Т. - 21,50 лева; дебитната карта - 2,00 лева; 7 бр. секретни ключове - на обща стойност 9,80 лева; 1 бр. ключ с дистанционно управление за лек автомобил - 42,00 лева. Така общата стойност на отнетите вещи ведно със сумата от 20 лева, възлиза на 277,86 лева.

За да извърши гореописаното деяние, подсъдимият е бил мотивиран от лошото си материално положение, отразяващо се на отглеждането на детето му и водещо до възможност последното да му бъде отнето по съответния нормативноустановен ред, като в тази връзка се налагало да бъде извършен ремонт на жилището, където това дете живеело.

Т. И. Ю. е роден на **.**.**** г. в Г. Харманли. Същият е с начално образование, безработен. Не е женен. Ю. живее в лоши битови условия. Т. Ю. не се ползва с добри характеристични данни по местоживеене.

Подс. Ю. е осъждан многократно за извършени от него в периода 2000 г. – 2009 г. над 15 деяния, представляващи кражби по смисъла на чл. 194 и сл. от НК, във връзка с които има влезли в сила присъди. В тази връзка:

1. За осъжданията на П. по НОХД №№ 99/2003 г. по описа на РС - К., 233/2003 г., 400/2003 г. по описа на РС - К., 796/2003 г. по описа на РС - К., 74/2003 г. по описа на РС – Хасково, 410/2003 г. по описа на РС – К. и 443/2003 г. по описа на РС – К., с Определение № 79/09.07.2008 г. по ЧНД № 541/2008 г. по описа на РС – К. (всички деяния, във връзка с които подсъдимият е бил осъден по изброените тук наказателни производства, са извършени преди датата на навършване на пълнолетие от негова страна – 04.08.2003 г.), на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК, му е определено едно общо наказание „Лишаване от свобода” за срок от 1 година, което на основание чл. 24 от НК е увеличено с 6 месеца и което е изтърпяно от страна на Ю. на 22.04.2005 г.;

2. За осъжданията на П. по НОХД №№ 44/2007 г. по описа на РС – К., 897/2007 г. по описа на РС – Хасково и 620/2007 г. по описа на РС – К. (всички деяния, във връзка с които подсъдимият е бил осъден по изброените тук наказателни производства, са извършени след датата на навършване на пълнолетие от негова страна – 04.08.2003 г.), със същото Определение № 79/09.07.2008 г. на РС – К. му е определено едно общо наказание „лишаване от свобода” за срок от 10 месеца, което е увеличено по реда на чл. 24 от НК с 3 месеца и което наказание е с начало на изтърпяването считано от 29.01.2010 г.;

3. С Присъда по НОХД № 202/2006 г. по описа на РС – К. на подс. Ю. е наложено наказание „Лишаване от свобода” за срок от 4 месеца (деянието, във връзка с което подсъдимият е бил осъден по това наказателно производство, е извършено след датата на навършване на пълнолетие от негова страна – 04.08.2003 г.), относно което с посоченото Определение № 79/09.07.2008 г. на РС – К. е постановено отделно изтърпяване (изтърпяно на 19.02.2007 г.).

Горната фактическа обстановка се установява от признанието на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, направено от П. Ю. по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, което се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, в който смисъл се е произнесъл първоинстанционния съд (по реда на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК), както още и от приложените справки с номера 63 съответно – от 17.05.2010 г. и от 30.07.2010 г. от З. – С. З., от приложената справка за съдимост от РС – Харманли с изх. № 626/23.07.2010 г. и – отчасти - от обясненията на П., дадени в съдебно заседание.

Въззивният съд кредитира обясненията на П., дадени в съдебно заседание, относно обстоятелства, които са го мотивирали да извърши инкриминираното деяние.

Що се отнася до лошите условия на живот на П., обясненията му в този смисъл се подкрепят от приложената характеристична справка (на л. 34 от досъдебното производство).

Касателно същите обяснения в частта им относно отглеждането на дете от П., то, от една страна, в споменатата справка като роднини не фигурират никакви низходящи на Т. И. Ю., но, от друга страна, св. Р. е дал показания (протокол за разпит на свидетел на л. 14-15 от досъдебното производство) в смисъл, че подсъдимият му е обяснил неуспешните транзакции с отнетата дебитна карта с това, че „сигурно не са превели още детските”, поради което визираните обяснения следва да бъдат кредитирани и в тази им част.

Не могат да бъдат споделени становищата на Прокуратурата за липса на логика в обсъжданите обяснения, тъй като отнетите вещи били на много малка стойност недостатъчна за извършване на ремонт на жилището на П., както и за това, че същите обяснения в тази им част не следва да бъдат кредитирани и поради това, че Т. Ю. бил посочил въпросните причини за извършване на деянието едва в първоинстанционното съдебно заседание без да ги спомене в разпита си пред съдия в хода на досъдебното производство. В конкретния случай инкриминираното деяние – по отношение съдържанието на дамската чанта на св. Т. - е извършено при условията на т. нар. „пряк, неопределен умисъл”, по-конкретно – деецът е целял да отнеме и присвои съответните предмети ведно със съдържанието им (без да има точна представа за него) независимо какво е то, стига да има някаква имуществена стойност; с други думи, при извършване на самото деяние подсъдимият е нямал точна представа за стойността на отнетото имущество, поради което обсъжданото становище за нелогичност на обясненията на Ю. в тази им част поради горепосочената причина е очевидно погрешно. Следващ аргумент в тази насока може да бъде изведен от обстоятелството, че Т. И. Ю. е опитал да изтегли парични суми чрез отнетата дебитна карта, което – ако беше успял - би увеличило допълнително обогатяването му от процесното деяние. Освен това всяко едно отнемане на вещи, притежаващи някаква стойност и възможността за обогатяване в резултат на това, при всички случаи би спомогнало на П. да извърши желания от него ремонт. На следващо място, това, че обвиняемият (подсъдимият) не е заявил някакво обстоятелство в хода на проведен разпит по никакъв начин не може да бъде тълкувано във вреда на същия, доколкото законът му дава процесуалното право да не дава обяснения въобще; на още по-силно основание обвиняемият (подсъдимият) има правото да не дава обяснение за всички обстоятелства от предмета на делото.

Както вече беше посочено, по делото е установено, че Т. И. Ю. действително е отглеждал дете и е бил материално затруднен – живял е в лоши битови условия. Поради това обясненията на П. относно мотива за извършване на инкриминираното деяние намират опора в останалите доказателствени материали по делото. Това, че тези обяснения представляват освен доказателствено средство и средство за защита съвсем не означава само по себе си, че не следва да бъдат кредитирани. Като се има предвид, че те се подкрепят от и не влизат в противоречие с други доказателствени материали по делото, то се налага изводът, че същите следва да бъдат кредитирани.

Що се отнася до изразеното от Т. Ю. съжаление за извършеното, то изводът на първоинстанционния съд, изложен в мотивите към обжалвания съдебен акт, в смисъл, че същото е формално, следва да бъде споделен, като настоящата съдебна инстанция също не кредитира обясненията на П. в тази им част. Обясненията на П., както вече беше споменато, освен доказателствено средство представляват и средство за защита и това следва да се има предвид при преценката им. В конкретния случай, както ще стане дума по-долу, подсъдимият е формирал едно отношение към извършването на престъплението „кражба” като към средство за осигуряване на материални блага. От друга страна, следва да се има предвид и това, че направеното от П. признание е и предпоставка за прилагане на процесуален ред, даващ възможност за значително облекчаване на положението на П., а именно – налагане на по-леко наказание, което обстоятелство пък следва да бъде отчетено при обсъждането на цялостното посткриминално поведение на дееца, включително оказаното съдействие на разследването и изразеното отношение към деянието. Като се имат предвид горните обстоятелства и като се има предвид това, че обясненията на Ю. в тази им част (относно изразеното съжаление за извършеното) не се подкрепят от никакви други доказателства по делото, то е видно, че същите във визираната им част представляват защитна версия и изводът на районния съд, че не следва да ги кредитира досежно изказаното съжаление е правилен.

При така установената фактическа обстановка следва правният извод, че от обективна страна подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК. Това е така, тъй като Т. И. Ю., на 08.06.2009 г., в Г. К., при условията на опасен рецидив, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот – счупване на стъкло на предна дясна врата на лек автомобил марка „Хонда”, модел CR-V (ЦР-В), с рег. № К ** ** АР, собственост на А.В.М. от Г. К., отнел чужди движими вещи (както следва: парична сума в размер на 20,00 лева; 1 бр. дамска чанта на стойност 28,00 лева; 1 бр. фотоапарат марка „Сони”, на стойност 154,56 лева; 1 бр. свидетелство за управление на моторно превозно средство с контролен талон към него на името на Д.А.Т., на стойност 21,50 лева; 1 бр. дебитна карта от „Банка ДСК” на името на Д.А.Т., на стойност 2,00 лева; 7 бр. секретни ключове, на обща стойност 9,80 лева и 1 бр. ключ с дистанционно управление за лек автомобил на стойност 42,00 лева) – всичко на обща стойност 277,86 лева, от владението на собственика Д.А.Т. от Г. К., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои. Деянието правилно е квалифицирано като опасен рецидив (чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК), тъй като е извършено след като подс. Ю. е бил осъждан два пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, като изпълнението на така наложените наказания не е било отложено по реда на чл. 66 от НК (виж по-горе относно предходните осъждания на П.), като от изтърпяване на наказанията по предишните присъди не са изтекли 5 години (предвид разпоредбата на чл. 30, ал. 1 от НК). Неправилно обаче в тази връзка е отчетено като основание за прилагане на разпоредбата на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК осъждането на Т. И. Ю. за престъпленията, предмет на следните НОХД: №№ 99/2003 г. по описа на РС - К., 233/2003 г., 400/2003 г. по описа на РС - К., 796/2003 г. по описа на РС - К., 74/2003 г. по описа на РС – Хасково, 410/2003 г. по описа на РС – К. и 443/2003 г. по описа на РС – К., с Определение № 79/09.07.2008 г. по ЧНД № 541/2008 г. по описа на РС – К.. Както беше споменато по-горе, тези деяния са извършени преди навършване на пълнолетие от страна на П. Ю.. Поради това извършването на тези престъпления не може да бъде основание за прилагане на разпоредбата на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК предвид забраната в този смисъл съгласно чл. 29, ал. 2 от НК. Въпреки това обаче деянието съвсем правилно е квалифицирано по чл. 196, ал. 1, т. 2 от НК, респективно – по чл. 29, ал. 1, б. „б” от същия кодекс, доколкото са налице две осъждания по смисъла посочената разпоредба спрямо Т. Ю. (виж по-горе), а именно – от една страна, за престъпленията, предмет на НОХД №№ 44/2007 г. по описа на РС – К., 897/2007 г. по описа на РС – Хасково и 620/2007 г. по описа на РС – К., а, от друга страна, за престъплението, предмет на НОХД № 202/2006 г. по описа на РС – К.; и двете осъждания са за умишлени престъпления от общ характер, като и в двата случая е наложено наказание „лишаване от свобода”, изпълнението на което не е отложено по реда на чл. 66 от НК, от изтърпяването на което не са изтекли 5 години.

От субективна страна, деянието е извършено при условията на пряк умисъл – чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК. Подсъдимият Т. И. Ю. е съзнавал общественоопасния характер на извършеното от него деяние, предвиждал е настъпването на неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им. Умисълът - по отношение съдържанието на дамската чанта на св. Т., както вече бешÕ посочено, е от вида на т. нар. „пряк, неопределен умисъл”, доколкото Ю., при извършване на самото отнемане, не е имал представа за конкретните вещи, които са се намирали в чантата, съзнавайки, че я отнема ведно със съдържанието й, каквото и да е то, надявайки се да се съдържат вещи, имащи някаква парична стойност (както и се е оказало в конкретния случай) и с намерение да присвои (да извърши съответното фактическо или юридическо разпореждане, което е и направил) както самата чанта, така и намиращите се вътре вещи.

Възражението срещу правилността на първоинстанционнат присъда, релевирано в процесната въззивна жалба, е в смисъл, че определеното на П. наказание е несправедливо предвид мотива за извършване на деянието, обсъден по-горе и твърдян от Т. Ю. в обясненията му пред първата инстанция. Това възражение е неоснователно. Това е така поради следните причини:

От една страна, в процесния случай са налице отегчаващи отговорността обстоятелства, които са отчетени от районния съд, а именно – миналата съдимост на Т. И. Ю., както и лошите му характеристични данни. Тук следва да бъде изрично уточнено, че наличието на рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК само по себе си не представлява такова отегчаващо обстоятелство и то не е третирано като такова в мотивите към обжалваната присъда (което е изрично посочено в същите мотиви), тъй като въпросното обстоятелство е отчетено от законодателя при самото установяване на квалифицирания състав по чл. 196, ал. 1, т. 2 от НК. В разглеждания случай обаче са налице (виж по-горе) изключително много деяния, извършени от П. и осъществяващи състава на престъплението кражба. В тази връзка, що се отнася до броя на извършените престъпления, представляващи част от рецидивната дейност на Т. Ю., е необходимо да се има предвид, че минимумът на извършените умишлени престъпления от общ характер, за да може да бъде приложена разпоредбата на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК, е едва две (разбира се при наличие на другите, предвидени в същата разпоредба, условия), а в случая те са повече и това обстоятелство не може да не бъде отчетено от съда при индивидуализацията на наказанието. Освен това, най-вече следва да се има предвид обстоятелството, че подсъдимият е извършил значителен брой умишлени престъпления - деяния, осъществяващи състава на престъплението „кражба” – извън тези, за които са осъжданията, представляващи основание за прилагане на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК. Цялостната престъпна деятелност на П. от 2000 г. до 2009 г. сочи на една много по-завишена степен на обществена опасност на дееца, извън самото обстоятелство, че деянието, предмет на настоящото производство, представлява рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК.

Като отегчаващо отговорността обстоятелство настоящата инстанция отчита и това, че отнемането на дебитната карта, издадена на св. Т., повишава обществената опасност на деянието предвид възможността (макар и много малка - в случай на въвеждане на верен ПИН-код) за изтегляне на парични суми чрез използването й.

От друга страна, налице са и смекчаващи обстоятелства, които също са отчетени от първоинстанционния съд, а именно – лошото материално положение на подс. Ю., сравнително малкия размер на откраднатото, както и сравнително младата възраст на Ю.. Правилно районният съд не е отчел изразеното в съдебно заседание от страна на П. съжаление за извършеното престъпление като смекчаващо отговорността обстоятелство, като причините за този извод вече бяха посочени по-горе. Изброените тук смекчаващи обстоятелства не са многобройни, нито пък което и да е от тях е изключително. Следва да бъде уточнено и това, че що се отнася до направеното от П. признание по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, то неговото значение за индивидуализацията на наказанието е уредено от законодателя чрез правилото на чл. 373, ал. 3 вр. чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК.

Подсъдимият Т. И. Ю. е формирал трайни престъпни навици, започвайки да извършва кражби още преди да навърши пълнолетие (от 2000 г.). Тази му престъпна деятелност – предвид броя на извършените кражби и времевото отстояние между отделните деяния - се отличава със системност и значителна упоритост. Това, че Ю. е видял в извършването на инкриминираната кражба начин за решаване на възникналия житейски проблем е съвсем естестÔена последица на така формираните му навици. При това положение, от една страна, тежкото материално положение (още повече като се има предвид отглеждането на дете от страна на П.) действително представлява едно обстоятелство – много сериозна предпоставка за улесняване на формирането на вината (умисъла за извършване на престъплението) като психично отношение на дееца към деянието, представляващо кражба. От друга страна обаче, както вече беше посочено, трайно формираното у П. отношение към кражбата като към средство за разрешаване на проблемите от имуществен (материален) характер пък (което именно отношение е проявено от него в процесния случай) сочи на повишена - и то в значителна степен - обществена опасност на дееца. Това също е отчетено от районния съд, който в мотивите към обжалваната присъда е посочил между причините за извършване на инкриминираното деяние и утвърдените престъпни навици на П., както и абсолютното незачитане от негова страна на правото на собственост на всеки гражданин и (в тази връзка) утвърдения в Република България и Европейския съюз правов ред. Посоченото до голяма степен омаловажава значението на обсъжданото обстоятелство като смекчаващо такова. От изложеното тук следва, че наличието на споменатия мотив за извършване на престъплението, свързан с тежкото материално положение на П. и отглеждането на детето му, най-вече възможността то да му бъде отнето, действително представлява много сериозно смекчаващо отговорността обстоятелство, но не и изключително такова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от НК.

В случая не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи обстоятелства, правилно първата съдебна инстанция не е приложила разпоредбата на чл. 55 от НК. Като се има предвид и наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства, става съвсем очевиден изводът, че случаят не е от вида на тези, при който и най-лекото предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко (предвид текста на чл. 55, ал. 1 от НК).

Тук обаче се поставя въпросът за приложението на разпоредбата на чл. 58а от НК в контекста на принципа за прилагане на най-благоприятния за дееца закон, който принцип е установен в чл. 2, ал. 2 от НК. По-конкретно, инкриминираното деяние е извършено от П. на 08.06.2009 г., когато в сила е била предходната редакция на чл. 58а от НК (ред. ДВ бр. 27/2009 г.). Настоящият съдебен състав застъпва становището, че посочената норма е материална по вид, а не процесуална, доколкото урежда правила за определяне на вида и размера на наказанието (това е въпрос на материалното наказателно право), поради което правилото на чл. 2 от НК следва да намери приложение в случая. Така се поставя въпросът кой от двата наказателни закона (чл. 58а в предишната или в настоящата си редакция) е по-благоприятен за дееца. Видно е, че при сега действащата редакция, съгласно която първоначално определеният размер на наказанието „лишаване от свобода” се редуцира с 1/3, е напълно възможно така редуцираното по размер наказание да не бъде под предвидения за съответния престъпен състав минимум, което е по-неблагоприятно за дееца в сравнение с правилото, изискващо прилагане на реда по чл. 55 от НК („рамката” на размера на наказанието, когато се прилага чл. 55 от НК, е по-благоприятна за дееца). С други думи, въззивната инстанция счита, че прилагането на реда по действащата редакция на чл. 58а от НК (ДВ бр. 26/2010 г.), не е в съответствие с изискванията на закона и по-специално – на чл. 2, ал. 2 от НК. От това следва изводът, че приложимият ред за определяне на наказанието на подс. Т. Ю. е този по чл. 55 от НК, въпреки че не са налице предпоставките, посочени в самата разпоредба на същия член.

Въпреки горното обаче така определеното наказание на П. – което като размер е под предвидения в чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1 вр. чл. 194, ал. 1 от НК минимум - не е несправедливо, нито пък незаконосъобразно, включително и неговият срок. На първо място, както току-що беше посочено, наложеното от районния съд като размер наказание „лишаване от свобода” за срок от 2 години и 4 месеца не е в противоречие с разпоредбата на чл. 58а от НК в редакцията й от ДВ бр. 26/2010 г., която представлява приложимият закон в случая. Следва да се има предвид обстоятелството, че минималният предвиден срок съгласно чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1 вр. чл. 194, ал. 1 от НК, е 3 години. Като се има предвид посоченото относно обществената опасност както на деяниет¯, така и на дееца, като се има предвид и изложеното относно подбудите за извършване на деянието (виж по-горе), като се има предвид и това, че така определеното с обжалваната присъда наказание е със срок, значително - с 8 месеца - по-кратък от предвидения минимум от 3 години, то е очевидно, че така определеното наказания на подс. Ю. не е несправедливо, а едно облекчаване на положението на осъдения чрез намаляване размера на определеното му от първата инстанция наказание (лишаване от свобода за срок от 2 години и 4 месеца) би било в явно противоречие с целите на наказанието, установени в чл. 36 от НК и би довело до такова явно несъответствие между обществената опасност както на деянието, така и на дееца – от една страна и наложената за престъплението санкция – от друга страна, което би било близко до състояние на безнаказаност, напълно в противоречие с целта на закона изобщо.

Поради всичко изложено следва изводът, че няма каквато и да била причина да се намали по реда на чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК наказанието на П..

Необходимо е да се допълни и това, че законосъобразно – в съответствие с изискванията на чл. 60, ал. 1 вр. чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС – е извършено от страна на районния съд определянето на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието („строг”), както и на типа на затворническото заведение, в което осъденият следва да се настани първоначално. Това е така, тъй като Ю. е извършил инкриминираното деяние умишлено и вече е осъждан, като същият е рецидивист и - дори отделно от това - с висока степен на обществена опасност.

Горните съждения водят до извода, че не са налице основания за отмяна или изменение на обжалваната присъда, поради което и на основание чл. 338 от НПК въззивният съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 57/25.05.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 322/2010 г. по описа на РС – К..

Настоящото решение не подлежи на обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: